Решение № 16417 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11164/2013 г.

Решение № 16417 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11164/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1586 от 11.07.2013 г., постановено по адм. д. № 683/13 г. Пловдивският административен съд, VI-ти състав, е отхвърлил жалбата на Иван Гочев Илиев от гр. Хасково против ревизионен акт № 261204253 от 20.11.2012 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП- гр. Пловдив, в потвърдената с решение № 160/13.02.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Пловдив част относно установени задължения за данъци по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) в размер на 2 745,70 лв. и лихви в размер на 1 994,73 лв.; и данък по чл. 48 от ЗДДФЛ в размер на 10 159,05 лв. и лихва в размер на 2 779,40 лв. и задължителни осигурителни вноски както следва: ДОО в размер на 9 497,15 лв. и лихви в размер на 7 175,20 лв.; ЗО в размер на 4 430,99 лв. и лихви в размер на 1 520,62 лв., и ДЗПО - УПФ в размер на 3 078,20 лв. и лихви в размер на 2 067,87 лв., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОДОП" - гр. Пловдив разноски по делото в размер на 1 358,99 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Иван Гочев Илиев от гр. Хасково, чрез пълномощника му адв. Деница Трендафилова. В същата се правят оплаквания, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - гр. Пловдив и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени ревизионния акт. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Пловдивският административен съд е отхвърлил жалбата на Иван Гочев Илиев от гр. Хасково против ревизионен акт № 261204253 от 20.11.2012 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП- гр. Пловдив, в потвърдената с решение № 160/13.02.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Пловдив част относно установени задължения за данъци по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) в размер на 2 745,70 лв. и лихви в размер на 1 994,73 лв.; и данък по чл. 48 от ЗДДФЛ в размер на 10 159,05 лв. и лихва в размер на 2 779,40 лв. и задължителни осигурителни вноски както следва: ДОО в размер на 9 497,15 лв. и лихви в размер на 7 175,20 лв.; ЗО в размер на 4 430,99 лв. и лихви в размер на 1 520,62 лв., и ДЗПО - УПФ в размер на 3 078,20 лв. и лихви в размер на 2 067,87 лв. Съдът е описал подробно и систематично установената фактическа обстановка по време на ревизията - обстоятелството, че се касае за повторна такава, след отмяна на първоначално издадения ревизионен акт № 261105531/09.01.2012 г. с решение № 338 от 02.04.2012 г. на директор на Д "ОУИ"-гр. Пловдив и връщане на преписката на ТД на НАП - Пловдив за извършване на нова ревизия; издадените заповеди във връзка с провеждането на ревизията, извършените процесуални действия по събиране на доказателства и резултатите от тях, основанията, които са дали на органа по приходите основание да приеме за наличие на хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 от ДОПК, поради което ревизията е проведена по специалния ред на чл. 122 и сл. от същия кодекс, направените в хода на ревизията възражения от данъчно-задълженото лице и ангажираните от него писмени и гласни доказателства, начина на определяне на данъчната основа по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК и размера на установените задължения за данък общ доход и за задължителни осигурителни вноски. На стр. 9 и сл. от решението /л. 759 и сл. от делото/ съдът е изложил своите мотиви защо намира подадената жалба за неоснователна, а оспореният ревизионен акт за законосъобразен. На първо място по т. 7 от мотивите е разгледано възражението по чл. 109 от ДОПК. В тази насока е прието, че оспореният ревизионен акт е издаден след отмяна на първоначално издадения ревизионен акт и връщане на преписката за извършване на нова ревизия, като след отмяна на първоначалния акт не започва нова ревизия за задълженията за данъци, както са определени при първоначалната ревизия, а се възстановява висящността на производството по издаване на отменения ревизионен акт съобразно дадените указания от горестоящия административен орган, в който смисъл е и установената съдебната практика, като са цитирани съответни решения на ВАС. Направено е и позоваване на разпоредбата на чл. 155, ал. 6 от ДОПК, според която производството по издаване на новия акт започва от онова незаконосъобразно действие, което е послужило за отмяна на акта. При това тълкуване на закона е прието, че ревизионното производство за установяване на задължения за данък общ доход е образувано на 11.07.2011 г., а това за задължителни осигурителни вноски е образувано на 14.05.2012 г., поради което е спазен срока по чл. 109 от ДОПК за задължения за данък общ доход за 2005 г., тъй като декларацията за данък върху дохода е следвало да бъде подадена до 15.04.2006 г. и петгодишният срок по чл. 109 изтича на 31.12.2011 г. След това съдът е дал тълкуване на разпоредбите от ДОПК /материални и процесуални/, регламентиращи провеждането на ревизии по особения ред, като с оглед на данните по делото и становищата на страните е посочил, че спорът по делото се свежда до това, налице са сочените в ревизионния акт превишения на разходите над установените приходи, съответно налице ли са условия за провеждане на ревизията по особен ред, като правилното разрешаване на спора предполага да се прецени налице са доказателства, установяващи твърденията на жалбоподателя, че е получил дарения от негови близки - майки и брат, както и заеми от пет физически лица. По отношение на установените в хода на ревизията разходи на физическото лице е отбелязано, че същите не са оспорени от страната и се подкрепят от събраните по делото доказателства, поради което не следва да бъдат обсъждани. По отношение на твърдяните като получени в заем суми от физически лица мотивите на съда са изложени на стр. 12 и 13 от решението. В тази насока е посочен характера на договора за заем от облигационно-правна гледна точка, доказателствената сила на представените в тази насока писмени доказателства, какви обстоятелства следва да бъдат установени за доказване на реалното сключване на такъв договор и прочие. Крайните изводи в тази насока са, че твърденията на жалбоподателя за получени заеми за ревизираните периоди от 5физически лица не са доказани, тъй като не са ангажирани доказателства относно възможността на лицата да притежават спестени посочените суми, които да предоставят в заем. Като допълнителен аргумент за липса на реално предоставени суми е посочено обстоятелството, че са налице съществени разминаванията/несъответствия, между положените подписи в писмените обяснения, договорите за заем и разписките към тях, което е индиция, че договорите и разписките не съставяни на една и съща дата и са съставени впоследствие за нуждите на ревизионното производство. На стр. 14 и 15 от решението съдът е изложил изводите си защо приема за недоказани твърденията на жалбоподателя, че е получил суми от своя брат в размер съответно на 5 000 лв. за 2008 и 8 000 лв. за 2009 г. и от своята майка в размер на 5 000 лв. за 2004 и 4 500 лв. за 2005 г. По отношение на сумите от брата Тодор Илиев е посочено, че от представения нотариален акт № 165, т. I, рег. № 1938, дело 144/2007 г. е видно, че получения от него банков кредит в размер на 200 000 лв. е преведен изцяло на продавача на недвижимия имот. Анализиран е и представен ревизионен доклад от извършена ревизия на Тодор Илиев, която съдържа констатации за предоставени на Иван Илиев 5 000 лв., но според съда посочената разписка от 27.10.2010 г. не съответства на тази, представена по настоящата ревизия, макар и за същата сума. По отношение на представените пари от майката е прието, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да бъде установено, че същата е разполагала с посочените суми, а отделно от това в представения за брата Тодор Илиев ревизионен доклад също има твърдения за предоставени и на него през същия период значителни суми. Предвид на гореизложеното е прието, че констатациите на ревизионния акт за наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 от ДОПК не са оборени с надлежни доказателства и като неоснователна жалбата следва да бъде отхвърлена. Решението на Пловдивския административен съд е правилно и законосъобразно. Оплакванията на касатора са за неправилност на първоинстанционното решение поради наличието на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основно същите са насочени срещу изводите на съда, свързани със спазването на срока по чл. 109 от ДОПК и получаването на суми в заем от физически лица и близки роднини. Оплакванията са неоснователни. На първо място неоснователни са оплакванията, свързани с приложението на чл. 109 от ДОПК и за недопустимост на образуваното ревизионно производство поради изтичането на 5 - годишния преклузивен срок по чл. 109, ал. 1 от ДОПК. Визираната норма въвежда процесуална пречка за образуване на производство за установяване на задължения за данъци, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. По силата на чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), приложим към 2005 г., данъчно задължените по този закон лица подават годишна данъчна декларация за облагаемия си доход по чл. 14, включително и за дохода, обложен с еднократен годишен /патентен/ данък в срок до 15 април на следващата година. В случая, пет годишният срок по чл. 109, ал. 1 от ДОПК е започнал да тече на 01.01.2006 г. и би изтекъл на 31.12.2011 г. при условие, че в началото на 11.07.2011 г. не е образувано ревизионното производство, приключило с издаването на ревизионен акт № 261105531/09.01.2012 г., отменен с решение № 338/02.04.2012 г. на директора на Д"ОУИ"-Пловдив. При повторната ревизия не започва нова такава, а се възстановява висящността на производството по издаване на отменения ревизионен акт. Аргумент за това е и нормата на чл. 155, ал. 6 от ДОПК, която изрично сочи, че производството по издаване на новия акт започва от незаконосъобразното действие, послужило за отмяната на акта. Всички тези обстоятелства се обсъдени подробно от първоинстанционния съд и същите са в съответствие с установената съдебна практика на съдилищата по тълкуването на чл. 109 от ДОПК, която е безпротиворечива по този въпрос. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора относно изводите на административния съд за твърдяни получени в заем парични суми от физически лица и дарения от близки роднини. Формираните в тази насока изводи на решаващия състав са основани на задълбочен анализ и съобразяване на доказателствената сила на оспорените от ответника договори за заем и представените разписки за предаване и връщане на суми. Същите, като частни документи се ползват с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство, но по аргумент от чл. 181, ал. 1 от ГПК имат достоверна дата за трети лица от деня, в който са заверени или от деня, в който е настъпил друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото съставяне на документа. В случая, при липсата на ангажирани доказателства, установяващи достоверността на тяхните дати, то обосновани са изводите на съда, че договорите за заем и издадените разписки са непротивопоставими на органа по приходите като трето лице, неучастващо в тяхното съставяне. Касаторът, върху който лежи доказателствената тежест за това, не е установил нито релевантните факти на предаването на сумите, нито, че същите са били разполагаеми за лицата, предоставили заемите. Не основателни са и оплакванията, свързани с изводите на съда за твърдяни получени в заем от брата Тодор Илиев 5 000 лв. Основанието на съда за непризнаване на тази сума е не незачитане на представения като доказателство ревизионен акт на брата, а обстоятелството, че е налице разминаване в датите между разписките, приложени по едната и по другата ревизия, поради което не се игнорира тяхната доказателствена сила. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на административния съд не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,