Решение № 8569 от 15.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3398/2011 г.

Решение № 8569 от 15.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3398/2011 г., VII о., докладчик председателят Веселина Тенева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи (МВР) срещу решение № 182 от 13.01.2011 г. по адм. дело № 6277/2010 г. на Административен съд - София град, с което е отменена заповед № ЗДМ-213/01.06.2010 г., поправена със заповед № 242/25.06.2010 г., и двете на внд директор на Дирекция "Миграция" при МВР, с която е отнето правото на Мадинат Мухамедовна Кокова, гражданка на Руската Федерация, на постоянно пребиваване в Република България. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК. Ответникът - Мадинат Мухамедовна Кокова моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, тъй като пребиваването на ответницата извън територията на Република България повече от дванадесет последователни месеца е поради необходимостта от придружаване на съпруга при престоя му в чужбина и полагане на грижи за семейството, което е приоритетна ценност пред налагането на принудителна административна мярка за неспазването на цитирания срок на пребиваване. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Като извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съобразно чл. 218, ал. 2 АПК и разгледа касационната жалба на посочените в нея основания, съдът счете същата за неоснователна по същество. За да отмени заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване на Мадинат Кокова, гражданка на Руската Федерация, административният съд е приел за установено, че същата има валидно сключен граждански брак на 15.01.2001 г. с българския гражданин Пламен Йорданов Асенов. Прието е, че за периода 15.03.2006 г. - 28.03.2008 г., период от повече от дванадесет последователни месеца, руската гражданка не е пребивавала на територията на Република България, за което на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) й е наложена обжалваната принудителна административна мярка (ПАМ). Прието е за установено, че същата работи по трудово правоотношение на територията на страната и притежава валидна здравноосигурителна карта. Счетено е за безспорно, че за цитирания период на отсъствие от страната жалбоподателката е пребивавала заедно със съпруга си в Република Турция, където двамата са работили. Прието е, че жалбоподателката, чужда гражданка, в качеството си на съпруга на български гражданин, има разрешение за пребиваване в Република България. Счетено е, че като член на семейството на български гражданин жалбоподателката не е нарушила задълженията, които произтичат от режима на чуждестранните граждани в Република България, на които е разрешено постоянно пребиваване, тъй като жалбоподателката е отсъствала от страната съвместно със съпруга си, с цел осигуряване на средства за семейството и обезпечаване на грижи за съпруга си. Приел е, че отсъствието от страната на жалбоподателката е мотивирано от грижата за семейството, за което е издадено и разрешението й за постоянно пребиваване, поради което отнемането му в случая е в противоречие с целта на закона. Счел е, че обжалваната заповед за налагане на ПАМ противоречи и на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), тъй като представлява необосновано накърняване на правото на семеен живот на жалбоподателката и съпруга й, тъй като отнемането на правото на постоянно пребиваване затруднява личните контакти и препятства изпълнението на семейните задължения и отговорности. Обжалваното решение е правилно. Не се оправдават оплакванията в касационната жалба за нарушение на материалния закон и необоснованост. Не се спори по делото, че чуждата гражданка Мадинат Кокова е пребивавала извън територията на държавите-членки на Европейския съюз повече от дванадесет последователни месеца, през който период е съпровождала съпруга си в Република Турция, където двамата са полагали труд и са пребивавали като семейство. При тези данни, правилно съдът по същество е счел, че е незаконосъобразна заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване в страната на чуждата гражданка, тъй като е издадена в нарушение на задължението на административния орган да прецени наличието на обстоятелства по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и да гарантира правото на личен и семеен живот по чл. 8 КЗПЧОС като приоритетна ценност, упражняването на което право може да бъде ограничено от държавните власти само на основанията, посочени в § 2 на цитирания чл. от конвенцията, каквито основания в случая не са налице. Обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и наличието на необходимите предпоставки, които правят допустимо ограничаването на основните права на човека, се преценяват от административния орган при налагане на ПАМ във всеки отделен случай съобразно установените фактически обстоятелства, независимо дали актът се издава в условията на обвързана компетентност или при оперативна самостоятелност. Това е така, защото тези изисквания предполагат спазването на законовите рамки на дискрецията на административния орган и целта на закона и като такива, са предпоставки за законосъобразното издаване на административния акт и самата ПАМ. Ето защо неоснователен е доводът на касатора, че е длъжен да наложи ПАМ, тъй като действа в условията на обвързана компетентност. Доводът, че изменението на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ (ДВ, бр. 39 от 2009 г.) няма обратна сила и не се прилага към настъпилите факти преди влизането в сила на посоченото изменение относно срока на позволеното непребиваване на територията на страната в случая е неотносим, тъй като ПАМ е незаконосъобразна поради недопустимата намеса в семейния живот на ответницата по касационна жалба и съпруга й, която намеса не може да се обоснове от гледна точка на формалното неспазване на срока, в който е допустимо чужденецът да не пребивава на територията на страната. Този извод не се променя и когато обстоятелствата се преценяват през призмата на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. Директивата предвижда държавите-членки да могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива, което по аргумент за по-силното основание означава и по-благоприятно третиране, при наличието на основание за това, в това число произтичащо от международноправен акт, при налагането на ПАМ. Основателно е възражението на ответницата по касационна жалба, че няма данни същата да представлява заплаха за националната сигурност или обществения ред и общественото здраве, както и че същата работи по трудово правоотношение, внася здравни осигуровки, т. е. изпълнява установените в Република България задължения от публичен ред по начина, предвиден за българските граждани, което първоинстанционният съд правилно е взел предвид като обстоятелство, което обосновава отмяната на заповедта за налагане на ПАМ. В контекста на горното, зачитането на правото на личен и семеен живот, което следва да бъде гарантирано и в настоящия случай на налагане на ПАМ от административния орган и съда, произтича и от чл. 6, ал. 2 от Договора за Европейския съюз, съгласно който Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 6, ал. 3 от същия Договор, съгласно който, основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Ето защо, доводите в касационната жалба за несъобразяване на първоинстанционното решение с принципите на общностното право и чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО са неоснователни. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,