Решение № 6241 от 24.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11361/2017 г.

Решение № 6241 от 24.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11361/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) (ред. преди ДВ. бр. 77/2018 г., в сила от 1.09.2018 г.) във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба от Териториална дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП) – гр. София, подадена чрез ст. юрисконсулт А. Божкова против решение № 4805 от 17.07.2017 г., постановено по адм. дело № 3359/2016 г. по описа на Административен съд София - град, с което НАП е осъдена да заплати на "Никивиш" ЕООД, ЕИК по Булстат: 203402113, представлявано от управителя Н. Каймаканов, обезщетение за имуществени вреди в размер на 540 лв., претърпени в резултат на отмяната по административен ред с Решение № 63/18.01.2016 г. на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" ("ОДОП") при ЦУ на НАП на Ревизионен акт (РА) № 22221815004805-091-001/10.11.2015 г., издаден от органите по приходите, и изразяващи се в платен адвокатски хонорар в хода на производството по обжалване и отмяна на РА по административен ред, както и сумата от 625 лв. съдебни разноски по делото. Предвид изложеното в касационната жалба, твърди се постановяване на обжалваното съдебно решение в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател счита, че не са налице всички кумулативно дадени предпоставки на иска по ЗОДОВ, като поддържа становище, че разноските по водене на административни дела, включително по изготвяне на жалби и възражения срещу ревизионни доклади (РД) и РА по административен ред не може да се квалифицират като вреди, произтичащи непосредствено от незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред. Възразява, че заплатената сума за адвокатско възнаграждение не може да се определи като вреда, щета или загуба, тъй като срещу тази сума дружеството е получило услуга, изразяваща се в изготвяне на възражение срещу РД и жалба срещу РА. Счита, че "изплатеното" адвокатско възнаграждение не представлява неизбежен разход, доколкото сключването на договора за правна защита и съдействие не е задължително, а е по избор на страната и предхожда отмяната на обжалвания акт. Излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно в частта му, касаеща разноските, тъй като НАП не е осъдена да заплати разноски по делото на "Никивиш" ЕООД, ЕИК: 203402113, а на "Кристофф Кепитъл" АД, ЕИК: 203651153. Иска отмяна на решението и да се постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - "Никивиш" ЕООД, представлявана от адв. Д. Донева, в писмен отговор на касационната жалба и устно – в хода на делото по същество, поддържа изцяло решението на административния съд като валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че от фактическа страна било безспорно установено, че издаденият от органите по приходите РА № Р-22221815004805-091-001/10.11.2015 г., впоследствие е бил отменен като незаконосъобразен с решение № 63 от 18.01.2016 година на Директора на Дирекция "ОДОП", като за процесуална защита срещу издадения РА в административното производство ответникът е ползвал адвокатска защита, за което е заплатил сумата от 540 лева адвокатски хонорар. Извежда извод за наличие на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по исковата претенция за имуществени вреди, като приема за доказано наличието на такива вреди, съставляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Счита, че обосновано е взето предвид в мотивите на първоинстанционния съд, задължителното обжалване на ревизионните актове по административен ред съобразно разпоредите на ДОПК. В заключение излага, че не са налице касационни основания за отмяна на съдебното решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав, преценява касационната жалба за допустима. Подадена е в срока по чл. 211 АПК и от страна в съдебния спор, за която съдебното решение е неблагоприятно, както и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт. По основателността на жалбата, съдът приема следното: Производството пред първоинстанционния съд се е развило по искова молба, подадена от "Никивиш" ЕООД против НАП с претенция за заплащане на обезщетение за претърпени за претърпени имуществени вреди в размер на 540 лв., в резултат на отменен като незаконосъобразен РА № Р-22221815004805-091-001/10.11.2015 г., издаден от органите по приходите, и изразяващи се в платен адвокатски хонорар в хода на производството по обжалване и отмяна на РА по административен ред, както и с претенция за заплащане на законна лихва върху сумата на обещетението, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. С обжалваното решение НАП е осъдена да заплати на "Никивиш" ЕООД, обезщетение за имуществени вреди в размер на 540 лв., претърпени в резултат на отмяната по административен ред с Решение № 63/18.01.2016 г. на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" ("ОДОП") при ЦУ на НАП на Ревизионен акт (РА) № 22221815004805-091-001/10.11.2015 г., издаден от органите по приходите, и изразяващи се в платен адвокатски хонорар в хода на производството по обжалване и отмяна на РА по административен ред, както и сумата от 625 лв. съдебни разноски по делото. При така установеното, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че претенцията за обезщетяване на претърпени загуби от направените разноски за адвокатска защита в производството пред Директора на дирекция "ОДОП" е основателна. Съобразил е, че обжалването на ревизионните актове по административен ред не е алтернативно, а задължително, като РА не може да се обжалва пред съда, ако не е бил обжалван пред Директора на дирекция "ОДОП". В тази връзка административният съд е приел, че правото на защита и правна помощ е основно конституционно право на физическите и юридическите лица, като упражняването му не може да се тълкува само и единствено като акт на свободната воля за договаряне на ищеца, а противното би означавало да се ограничи правото на защита посредством липса на възможност да се възстановяват разноските за защитата. Счел е, че заплахата, че разноските за адвокатска защита не подлежат на възстановяване, може да окаже влияние на мотивацията на лицето, чиито права са засегнати от държавния орган, да търси защита и съдействие в административната фаза на процеса по обжалване на ревизионния акт. Съдът не приема за ефикасно вътрешноправно средство за защита тази адвокатската защита, разноските за която не се поемат от губещата страна, независимо от фазата, в която се обжалва административния акт. Наред с изложеното първоинстанционният съд е счел, че пряката причинно-следствена връзка между незаконосъобразния акт и вредата съществува не само когато вредата произтича пряко от акта, но и когато актът създавал единствените условия, които пораждат вредата, като според него РА и договорът за правни услуги се намирали в отношение на обуславяща причина и следствие – правната защита не би била ангажирана, ако не е бил издаден РА. Административният съд, аргументирайки се по аналогия и с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Върховния административен съд, е счел обжалването на РА за единствено фактическо основание за извършване на разходите за правни услуги, като ищецът можел да възстанови направените разходи за това производство, с които безспорно било намалено имуществото му, само по реда на ЗОДОВ, с искова претенция за обезщетяването им. В заключение първоинстанционният съд е счел, че претенцията за заплащане на разноски, свързани със защита и процесуално представителство пред решаващия административен орган при задължително обжалване по административен ред, в нормативно определения размер, е основателна и доказана. В тази връзка били налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 540 лв. следвало да бъде уважен. При този изход от спора, административният съд е счел, че разноските следвало да са в тежест на ответника, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК същият следвало да заплати на дружеството – ищец разноски в размер на 625 лв. – за държавна такса и възнаграждение за процесуален представител, съгласно приложения списък на разноските (л. 83). Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав на ВАС, трето отделение смята, че обжалваното решение е постановено след задълбочено, всестранно и пълно изясняване на релевантните за спора факти. Изводите на съда съответстват на материалния закон и са обосновани на събраните доказателства. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е дейността на органа - негов издател. Решаващият орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК, издал решението, с което е отменен ревизионният акт, е административен орган, действащ в изпълнение на нормативно възложени задължения. Това по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност във фазата на административното обжалване. В този смисъл определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, в резултат на административна дейност, поради което представлява властнически акт. Производството по оспорване на РА в конкретния случай се е развило по реда на ДОПК, като е приключило във фазата на оспорването по административен ред. В глава осемнадесета на ДОПК "Обжалване на ревизионния акт по административен ред", в която систематично място имат разпоредбите на чл. 152 - чл. 155 няма норма, която да урежда въпроса с разпределението на понесените от страните разноски. Съгласно § 2 от ДР на ДОПК за неуредените в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В АПК въпросът с разноските в административното производство също не е уреден. В глава шеста "Оспорване на административните актове по административен ред" този въпрос изобщо не е засегнат. Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 6 АПК индивидуалният административен акт следва да съдържа и разпореждане относно разноските. Това задължава административния орган при издаването на административния акт да обобщи направените до момента разноски от участващите в производството страни и да ги разпредели съобразно факта по чия инициатива или по чия вина са предприети съответните процесуални действия. Издаденото решение на Директора на дирекция "ОДОП" – гр. София не съдържа разпореждане относно разноските. В това положение за страната в оспорването по административен ред съществува единствено възможността да претендира като претърпени вреди направените разноски по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като към този ред препраща разпоредбата на чл. 17, ал. 6 ДОПК, съгласно която задължените лица имат право на обезщетение за вредите, причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им, като отговорността се реализира по реда, предвиден в Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Настоящият съдебен състав на ВАС смята за обоснован на приобщените по делото доказателствата и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно: незаконосъобразен акт, отменен по съответния ред - налице е ревизионен акт, който е отменен по предвидения в закона административен ред от горестоящия орган - Директора на дирекция "ОДОП" – гр. София при ЦУ на НАП, като е установена неговата незаконосъобразност; вреда от такъв административен акт в размер на платеното адвокатско възнаграждение във връзка с оспорването на акта по административен ред и причинна връзка между отменения незаконосъобразен ревизионен акт и настъпилия вредоносен резултат. По предписанието на чл. 4 ЗОДОВ държавата, в лицето на своите органи, дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Доколкото вредата може да произтича по принцип от намаление на имуществото на едно лице, то в случая е налице претърпяна вреда от страна на "Никивиш" ЕООД, произтекла от платеното адвокатско възнаграждение. В конкретния случай по делото е представен като доказателство договор за процесуално представителство от 21.10.2015 г. на л. 15, в който е договорено изготвяне на възражение срещу ревизионен доклад и жалба срещу ревизионен акт, като в договора е отразен размерът на договореното адвокатско възнаграждение без ДДС – 450 лв. и срокът на плащане – в тридневен срок от сключване на договора. На л. 14 е приложена и фактура № 0000000736, с дата на издаване - 21.10.2015 г. за внесена сума в размер на 540 лв. с ДДС. Видно от приложеното по делото на л. 17 извлечение от разплащателната сметка на "Адвокатско дружество Владикин, Славов и партньори" преводът за адвокатско възнаграждение е в размер на 540 лв. и е извършен от "Никивиш" ЕООД по банков път на 21.10.2015 г., която дата съвпада с тази, на която е сключен договорът за процесуално представителство, т. е. по време на и преди приключването на производство по оспорването на ревизионния акт по административен ред. Тези обстоятелства водят до извода, че заплатената сума от 540 лв. за адвокатска защита във връзка с оспорването по административен ред следва да се квалифицира като вреда, непосредствено произтичаща от отменен незаконосъобразен административен акт. Неоснователни в този смисъл са изложените твърдения в касационната жалба, че заплатената сума за адвокатско възнаграждение не може да се определи като вреда, тъй като "изплатеното" адвокатско възнаграждение не представлява неизбежен разход, доколкото сключването на договора за правна защита и съдействие не било задължително, а било по избор на страната и предхождало отмяната на обжалвания акт. Макар и да липсва нормативно установено задължение за процесуално представителство адвокатската защита при атакуване законосъобразността на административен акт се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход от спора, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт – ревизионен акт. В този смисъл правилно е съобразено и Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, I и II колегия, с което е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Обосновано първоинстанционният съд е счел, че аргументите, засегнати в тълкувателното решение, биха могли да се съотнесат и към настоящия случай, доколкото се касае за вреди, причинени от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на дейността му. Отделно от изложеното следва да се отбележи, че по повод подадена от "Никивиш" ЕООД молба за поправка на очевидна фактическа грешка в частта за присъдените разноски, АССГ се е произнесъл с Решение № 5318 от 28.08.2017 г., постановено по адм. д. № 3359/2016 г. по описа на Административен съд София – град и е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като вместо постановеното с Решение № 4805 от 17.07.2017 г. осъждане на НАП да заплати обезщетение за имуществени вреди на "Кристофф Кепитъл" АД, с ЕИК: 203651153, АССГ е осъдил НАП да заплати обезщетение за имуществени вреди на "Никивиш" ЕООД, ЕИК по Булстат: 203402113, което води до неоснователност на твърдението на касационния жалбоподател за неправилност на решението на съда в тази му част. Предвид изложеното, следва да се приеме, че не е допуснато твърдяното касационно основание по чл. 209 АПК. При наличието на безспорни данни за правилно приложения на материалния закон, следва атакуваното пред касационната инстанция решение да бъде оставено в сила, а жалбата срещу него да се квалифицира като неоснователна. Не са налице касационни основания за отмяна на оспореното решение. Същото е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора в касационното производство разноски се следват на ответника по касация в размер на 600 лв., видно от приложените: списък на л. 10 от настоящото дело, договор за процесуално представителство на л. 11, фактура № 0000000911 за внесена сума в горепосочения размер на л. 13 и извлечение от разплащателната сметка на "Адвокатско дружество Владикин, Славов и партньори". Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение