Решение № 1963 от 9.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 7535/2010 г.

Решение № 1963 от 9.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 7535/2010 г., III о., докладчик съдията Панайот Генков Съдебното производство по глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс /АПК/ е образувано по касационна жалба от Петър Ангелов Петров-Покровски от гр. София, против решение № 275/8.III.2010 г. по адм. д. № 1510/09 г. на Административен съд-София град, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу заповед № РЛ-180/18.ХII.2008 г. на Областния управител на Област София, с искане да се отмени като неправилно поради допуснато от съда нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание и не изпраща процесуален представител. Ответникът-Областен управител на Област София, редовно призован, не се явява и не се представлява в съдебно заседание и не представя и писмено становище по основателността на касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и предлага на съда да остави в сила обжалваното решение като обосновано и законосъобразно. Върховният административен съд, трето отделение, на основание чл. 218 от АПК като обсъди посочените в жалбата пороци на обжалваното решение, анализ на представените по делото доказателства и като съобрази правните доводи на страните намира, че касационната жалба е допустима като подадена от активно легитимирана страна, в законния срок и против съдебен акт, който подлежи на обжалване, но разгледана по същество е неоснователна. Неоснователно е твърдението на касатора, че при постановяването на обжалваното решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че представените от касатора доказателства за наличие на право на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ не са достатъчни да обосноват извода, че той отговаря на кумулативните условия на чл. чл. 1 и 2 от този закон, тъй като престъпленията, за което е признат за виновен по присъдата, от която претендира да черпи права - чл. 339, ал. I и чл. 325, ал. II от Наказателния кодекс от 1968 г., попадат в глава десета и единадесета от този кодекс. Този извод на съда е обоснован и законосъобразен. За да се признае на едно лице право на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ, следва то не само да е осъждано през периода от 9.IХ.1944 г. до 10.ХI.1989 г., но това осъждане да е за извършени лимитативно изброени в този закон престъпления - по Закона за защита на народната власт, глави I и II от Наказателния закон в сила до 13.III.1951 г., глава I - престъпления против Народната република от Наказателния закон в сила от 13.III.1951 г. и глава I - престъпления против Народната република от Наказателния кодекс в сила от 1.V.1968 г., военно-наказателните закони/военно наказателния закон в сила до 28.IХ.1949 г. и военно наказателния закон в сила до 17.II.1956 г./ по причини, свързани с техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания, чиито деяния са амнистирани. Следователно съдът правилно и в пълно съответствие със ЗПГРРЛ е преценил, че след като престъпленията, за които е осъден касатора, не попадат сред изброените по-горе, то правилно и законосъобразно административния орган му е отказал да му признае претендираното право на еднократно обезщетение по този закон и е отхвърлил жалбата му против оспорения административен акт като неоснователна. От изложеното до тук следва, че касационната жалба е неоснователна за посочените в нея касационни основания и обжалваното решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. II от АПК, Върховният административен съд, трето отделение