Решение № 11838 от 30.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8767/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "Д. ТОШЕВА", [ЕИК], представляван от Д. Хранова, със седалище и адрес на управление в гр. София, подадена чрез упълномощен адв. Н. Николов, против решение 5089 от 26.07.2023 г., постановено от Административен съд - София - град, Трето отделение 49 състав, по адм. д. 2911/2021 г. С жалбата, в съдебно заседание чрез адв. Николов и с писмена защита се релевират касационни основания по смисъла на чл. 208, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт, поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касационният жаллоподател оспорва изводите на съда, като счита, че погрешно е приел, че не са били налице основания за удължаване срока за изпълнение на сключения между страните договор и на одобрения инвестиционен проект. Изразява становище, че издателят на процесния адм. акт не е представил правила или критерии за степен на изпълнение на инвестицията, въз основа на които да извърши преценка кога да се сключи анекс за удължаване на срока и кога да откаже искането на бенефициера. Позовава се на приета по делото съдебно-техническа експертиза, според която към м. март 2021г. е установено пълно изпълнение на инвестиционния проект, тоест преди изтичане на поискания 12 - месечен срок за удължаване на договора. Излага подробни съображения за незаконосъобразност на атакуваното уведомително писмо, съдържащо неотносими към конкретния случай основания за постановения отказ. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и прави искане за присъждане на сторените разноски в производството пред двете съдебни инстанции с представен списък за тях. Ответникът - изпълнителният директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/ оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Д. Колева, която с писмена молба - становище предира за оставяне в сила оспореното решение на първоинстанционния съд и потвърждаване на процесния административен акт. Развива доводи за законосъобразност на визираните актове и заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Възразява за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение на касатора в двете съдебни инстанции. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, като счита, че той подробно и в съответствие със събраните по делото доказателства, както и със заключението на съдебно-техническата експертиза, е обосновал своите изводи, които са правилни и законосъобразни. Участващият по делото прокурор намира, че решението на административния съд следва да бъде оставено в сила по аргументи, изложени в писмено заключение, което представя в съдебно заседание. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на ЕТ "Д. ТОШЕВА" за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок , регламентиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 5089 от 26.07.2023 г. е отхвърлена жалбата на ЕТ Десислава Тошева срещу уведомително писмо с изх. 02-6500/4097/15.10.2020г. за отказ за сключване на анекс от ДФЗ към Договор 03/04/1/0/02899/18.04.2018 г., подмярка 4.1.Инвестиции в земеделските стопанства от мярка 4.Инвестиции в материални активи от ПРСР 2014-2020, издадено от изпълнителния директор на ДФЗ и ЕТ Десислава Тошева е осъден да заплати на Държавен фонд Земеделие сумата в размер на 100.00 лв./ сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град е приел, че атакуваният адм. акт е издаден от компетентен орган в изискуемата форма и има съдържание, в което са изложени фактическите и правни основания за издаването му, поради което уведомителното писмо не страда от пороци водещи до неговата нищожност. Относно процесуалната и материална законосъобразност на акта първостепенният съд е констатирал, че оспореното уведомително писмо има характер на индивидуален административен акт и като такъв следва да има задължителното съдържание, посочено в чл. 59, ал. 2 АПК, като фактите се установяват от приложената по делото административна преписка, която съставлява мотивите на административния акт, и те са проверени в хода на съдебното производство с експертиза. Първоинстанционният съд е счел за неоснователно възражението на жалбоподателя за немотивираност на оспорения адм. акт, като се е позовал на ТР 16/1975 г. на ОСГК на ВС на РБ, според което мотивите към административния акт могат да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт от помощни и подчинени на издателя на акта длъжностни лица или органи - извършени справки, проверки и т. н., които в тяхната съвкупност представляват фактическите основания, съответстващи на посоченото в писмото правно основание, което е мотивирало административния орган да издаде решението си. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че съобразно § 4, ал. 3 от ДР на ЗУСЕСИФ, предоставянето на безвъзмездна финансова помощ, както и плащанията, верифицирането или сертифицирането на разходите по програмата по, ал. 1 се извършват при условията и по реда на този закон, доколкото друго не е предвидено в Регламент (ЕС) 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) и за отмяна на Регламент (ЕО) 1698/2005 на Съвета (ОВ, L 347/487 от 20 декември 2013 г.) и Регламент (ЕС) 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) 352/78, (ЕО) 165/94, (ЕО) 2799/98, (ЕО) 814/2000, (ЕО) 1290/2005 и (ЕО) 485/2008 на Съвета (ОВ, L 347/549 от 20 декември 2013 г.), в Закона за подпомагане на земеделските производители или в акт по неговото прилагане (ЗПЗП). В изпълнение на делегацията по чл. 9а от ЗПЗП, е приета Наредба 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4. 1 "Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020 г. (издадена от министъра на земеделието и храните, обн., ДВ, бр. 22 от 24.03.2015 г., в сила от 24.03.2015 г.). Административният съд е счел, че от доказателствата по делото е установено, че съгласно Приложение 1 към договор 03/04/1/0/02899/18.04.2018 г., за отпускане на БФП по подмярка 4.1.Инвестиции в земеделските стопанства от мярка 4.Инвестиции в материални активи от ПРСР 2014-2020, Таблица 1 изменен с Анекса от 08.02.2019 г. одобрени разходи, в т.ч. авансово и междинно плащане, предмет на инвестицията по договора е изграждането на Подобект 1 и 2 Изграждане на напоителна система чрез дъждуване на зеленчуци в земеделски земи с обща площ от 1074, 59 дка и доставка на машини и съоръжения за напояване, изграждане на водовземни съоръжения за подземни води и пивотна система за напояване на зеленчукови култури, доставка на пивотни машини за напояване и доставка на земеделска техника. ЕТ е подал искане за изменение на договора на 18.08.2020 г. след което е била извършена проверка на място от служители на ДФЗ относно степента на завършеност на инвестицията, като констатациите са обективирани в контролен лист от посещение на място. Първостепенният съд е обсъдил приложението на чл. 51, ал. 1 и чл. 52, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 "Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г., от които разпоредби е извел заключение, че процедурата по разглеждането и разрешаването на искането за удължаване на срока на инвестицията включва едностранно, властническо волеизявление, с което административният орган одобрява или отказва исканата промяна. Преценил е, че това волеизявление се основава на едноличната преценка на административния орган за наличие на данни относно основателността на искането и за липсата на данни, относно фактите и обстоятелствата, предвидени в хипотезите на чл. 52, ал. 2 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., при които исканата промяна на договора е недопустима, поради което какъвто и да е договорен елемент при формиране и обективиране на това волеизявление на компетентния орган е изключен. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, но е неправилно. Тричленният касационен състав не възприема становището на първостепенния съд за наличието на мотиви, съответно правни и фактически основания за постановяване на процесното уведомително писмо. Преди всичко следва да се има предвид, че издателят на атакувания адм. акт се е позовал като правно основание на два текста, а именно: чл. 50, ал.1 Наредба 9 от 21.03.2015 г. и чл. 6, ал. 1 от сключения между страните договор, но нито една от тези разпоредби не съдържат ограничение или забрана за изменение на договора и за удължаване срока за неговото изпълнение. Визираните текстове не са относими към молбата на бенефициера от 18.08.2020г., с която изрично е поискано удължаване на срока с 12 месеца, поради наличие на непреодолима сила, свързана с обявената пандемия Ковид - 19, към което искане са приложими нормите на чл. 52 Наредба 9 от 21.03.2015 г. В същото искане ЕТ се е позовал и на §5 и §8 от ПЗР към Наредба 4/30.05.2018г., които норми изобщо не са цитирани и обсъждани в процесното уведомително писмо като основание за произнесения отказ. В случая първоинстанционният съд се е опитал вместо ответника да обсъди приложението на относимата разпоредба на чл. 52 Наредба 9 от 21.03.2015 г., но това е недопустимо, предвид обстоятелството, че този текст не е посочен като правно основание за издаване на оспорения адм. акт. От съществено значение е и обстоятелството, че във фактическите основания, описани в съдържанието на процесния адм. акт, както и в нито един от съпътстващите документи, не се съдържа произнасяне по отношение на условията и процедурата, изрично регламентирана в чл. 52 Наредба 9 от 21.03.2015 г. относно правната възможност за продължаване срока на договора. В случая издателят на обжалвания отказ е формулирал фактически основания, свързани с неизпълнение на договора, които са относими към неговото евентуално прекратяване или към налагане на финансова корекция, но са изцяло ирелевантни към предявеното искане за удължаване срока на изпълнението на договора. За настоящия съдебен състав е безспорно, че ако беше налице 100% изпълнение в срок на инвестиционния порект, тогава би била напълно безпредметна и безсмислена нормативно регламентирана процедура по удължаване срока на договора, което обаче е игнорирано от страна на административния орган и от първостепенния съд. В конкретния случай ответният орган е изложил привидни мотиви - фактически и правни основания, които са напълно неотносими към искането от 18.08.2020г., с което е бил сезиран от бенефициера. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че издателят на процесния акт нито е обсъдил наличието на непреодолима сила по смисъла на § 1, т. 23а от ДР на Наредба 9 от 21.03.2015 г. във връзка с чл. 2, параграф 2 от РЕГЛАМЕНТ (ЕС) 1306/2013 на ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) 352/78, (ЕО) 165/94, (ЕО) 2799/98, (ЕО) 814/2000, (ЕО) 1290/2005 и (ЕО) 485/2008 на Съвета (консолидирана версия, в сила от 29.12.2020 г. до 31.12.2022 г.) (отм., в сила от 01.01.2023 г.), нито е разгледал твърдението на бенефициера за приложение на §5 и §8 от ПЗР към Наредба 4/30.05.2018г. Описаните по- горе съществени нарушения в изискуемата форма и съдържание на атакувания административен акт са се отразили и на приложението на материалния закон към конкретната хипотеза. Ответникът не е съобразил, че с разпоредбата на чл. 52, ал.1 Наредба 9 от 21.03.2015 г. е регламентирана възможността на ползвателите на помощта да подадат искане за изменение на договора. В случая искането на жалбоподателя не попада в изключенията, изрично предвидени в чл.52, ал.2 от наредбата. Към искането от 18.08.2020г. са приложени доказателства, необходими за преценка на основателността. Искането е обосновано с невъзможност да бъде доставено в срок оборудването, представляващо част от договорената инвестиция. Посочено е, че доставката от производителите е забавена, поради световна пандемична криза, за удостоверяване на който факт са представени и писмени доказателства. Не може да се приеме тезата, че при създалото се затруднение изпълнителят е имал възможност да се снабди с договореното оборудване на други доставчици. Предвид ясно посочения мотив в искането за удължаване на срока на договора, според настоящият състав, административният орган е следвало да съобрази действащия в периода Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците. Поради създалата се световна пандемична обстановка с този законодателен акт е предвидено спиране на изтичането на срокове. При постановяване на оспорения адм. акт, от страна на ДФЗ е следвало да съобрази извънредната обстановка и официално обявените при пандемията ограничения, които са наложили и приемане на специален закон. В случая управляващият орган е бил сезиран с искане за удължаване на срока, именно поради възникнали затруднения с доставката на част от оборудването, поради пандемичната криза, а административният орган не е отчел факта, че в този период е действал специален закон, предвиждаш спиране на изтичане на срокове, като от него не са изложени конкретни фактически основания, които да съответстват на обстоятелствата, посочени в искането за удължаване на срока на договора и обосноваващи основателността на искането. В този смисъл е формираната постоянна съдебна практика по този вид спорове - решения по адм. д. 4850/2021г., адм. д. 7784/2021г., адм. д. 3314/2022 г., адм. д. 7653/2022г., адм. д. 3904/2023г и др. Предвид изложените мотиви, настоящият състав счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необоснован изводът на решаващия съд за законосъобразност на оспореното уведомително писмо чрез излагане на мотиви, които изменят мотивите, развити от страна на административния орган в оспорения акт. По тези съображения оспореното съдебно решение следва да бъде отменено и вместо него постановено решение по същество на спора, с което следва да се отмени процесното уведомително писмо, като незаконосъобразно издадено и преписката следва да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване на мотивите на настоящето решение. При новото произнасяне административният орган следва да изложи мотиви относими към посоченото основание, а именно: забавяне на доставките на оборудване, част от одобрената инвестиция, поради причини, които могат да се определят като форсмажор. Следва да се съобразят и разпоредбите на приложимия в периода Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г и за преодоляване на последиците. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК ответникът по касационната жалба следва да заплати на касационния жалбоподател сторените за производството разноски. В представения от касатора списък на разноските /на л. 31 от делото/, са включени разноски за двете съдебни инстанции по обжалването, от които: разноски в първоинстанционното производство: 50 лв. - внесена държавна такса, 1450 лв. - внесени възнаграждения за две изслушани СТЕ и 7200 лв. - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. За касационното производство оспорващият ЕТ е поискал заплащане на следните разноски: 1700 лв. - внесена държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 67200 лв. С писменото становище, постъпило в съда на 10.10.2023 г., ответникът по касационната жалба е направил възражение за прекомерност на платения и претендиран от насрещната страна адвокатски хонорар в двете съдебни инстанции. Настоящият състав намира за неоснователно възражението срещу размера на заплатения адвокатски хонорар в първоинстанционния процес, който е съответстващ на фактическата и правна сложност на спора, поради което същият не следва да бъде намаляван. По отношение на претендирания размер на адвокатския хонорар за касационното производство, съдът констатира, че същият е надлежно договорен и реално заплатен от страна на ЕТ на упълномощения от него адвокат, за което за представени доказателства. Въпреки това тричленният съдебен състав на ВАС счита, че поисканият размер на адвокатското възнаграждение е прекомерно завишен, предвид обстоятелството, че в касационния процес се разрешава спор само по правото, а не по фактите и правото, както е пред първоинстанционния съд. В това касационно производство не са събирани и обсъждани никакви доказателства, а само страните са пледирали по съществото на спора. Следва да се има предвид, че в случая административното дело няма оценяем интерес по смисъла на чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като не се касае за наложена финансова корекция в определен размер, а предмет на спора е единствено законосъобразността на оспорения отказ за продължаване на административния договор. Ето защо съдът намира за основателно възражението на ответника и на основание чл.78, ал. 5 ГПК във връзка с чл.144 АПК, претендираният адвокатски хонорар следва да бъде редуциран. С оглед действителната фактическа и правна сложност на конкретния правен спор в полза на касационния жалбоподател за настоящото производство следва да бъдат присъдени разноски за платен адвокатски хонорар в размер на 8000лв., както и 1700 лв. - заплатена държавна такса. На основание на горното и на чл. 222, ал.1, във връзка с чл. 221, ал.2, предложение второ АПК, Върховният административен съд, Четвърто отделение,