Решение № 46 от 21.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3556/2014 г.

Решение № 46 от 21.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3556/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков Производството е исково - по чл. 47, т. 3, предл. 1-во ЗМТА. Образувано е по иск на [фирма]-София /ИМ с вх. № 15812 от 24.ХI.2014 г./ с предмет отмяна на решение от 9.IХ.2014 г. на АС при Б., постановено по вътрешно арб. дело № 544/2013 г., с което този търговец е бил осъден да заплати на [фирма]-София сума в размер на 9 801.15 лв. (девет хиляди осемстотин и един лева и петнадесет стотинки), представляваща задържана гаранция за изпълнение на сключен на 14.V. 2008 г. договор за направа зидарии на обект "Жилищен парк Б. ", както и 2 316 лв. направени от ищцовото д-во разноски. Със същото решение е било отхвърлено - като неоснователно - възражението на д-вото настоящ ищец за прихващане на горното негово задължение със сума в размер на 9 719.66 лв. (девет хиляди седемстотин и деветнадесет лева и шестдесет и шест стотинки), представляваща неустойка за забава в изпълнението на етапи /къщи А37, А38, В1-9, А-50, С1-52, С2-24, Д30, С2-8 и В3-15/ по същия договор за изработка в строителството. Отмяна на посоченото арб. решение се претендира на основанието по т. 2 на чл. - 47 ЗМТА, а именно поради това, че арбитражно споразумение между страните по спора не е било сключвано /такова имало между страните по основния договор за изработка в строителството, датиращ от 14.VIII. 2008 г./, а също и на основанието по т. 3, предл. 2-ро на чл. 47 ЗМТА, доколкото в другата си част - досежно отхвърленото възражение за прихващане, арбитражното решение противоречало на обществения ред на Република България, понеже разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД досежно допустимостта на прихващане и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността, е била тълкувана от мнозинството в арбитражния състав стеснително: само за случаи, в които е налице едно признато вземане със сила на пресъдено нещо или чрез сключен договор за съдебна спогодба. В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца [фирма]-София поддържа иска с правно основание по чл. 47, т. 2 и т. 3, предл. 1-ро ЗМТА, излагайки обстойно мотивирани съображения за уважаването му, вкл. и в писмени бележки по делото, където претендира и присъждане на разноски за настоящето производство в размер на сумата 5 246.45 лв. Ответното по иска [фирма]-София чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК изразява становище, вкл. и в представена по делото писмена защита, че искът е неоснователен предвид утвърденото в арбитражната практика становище, че арбитражна клауза, включена в договора между цедента и длъжника, има действие и в отношенията между цесионера и длъжника. Като доказателство по делото е приложено вътрешно арб. дело № 544/2013 г. по описа на арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, въз основа на приложеното писмено доказателство и след като обсъди становищата и доводите на страните по спора, разрешен с арбитражното решение, чието отменяване се претендира от [фирма]-София, намира за установеното следното от фактическа и правна страна: Арбитражното решение на АС при Б., чието отменяване е предмет на предявения иск с правно основание по чл. 47, т. 2 и т. 3, предл. 2-ро ЗМТА, е било постановено на 9.IХ. 2014 г., докато предявяването им е станало на датата 24.ХI.2014 г., т. е. в пределите на преклузивния 3-месечен срок по чл. 48, ал. 1 от специалния закон и затова ще следва да се преценяват като допустими. Разгледан по същество този иск е основателен. Тезата на ищеца [фирма], че арбитражното решение е било постановено при липса на сключено между страните по спора арбитражно решение е въведена с твърдението, че основният договор за изработка в строителството от 14.VIII.2008 г. е бил сключен между [фирма] като възложител и [фирма] - като изпълнител, а на 16.III.2012 г. последното е цедирало вземанията си по сделката на [фирма], представляващи посочени в 14 пункта задържани от възложителя гаранции и натрупана законна лихва върху тях за периода от 22.II. 2010 г. до 29.VIII. 2011 г., но без да уведоми длъжника /ищеца в настоящето пр-. во по чл. 47 ЗМТА/ за цесията. Поради несъобщаването й на длъжника цесията не била годна да "прехвърли" и арбитражната клауза. Цесията следва да се счита надлежно съобщена на длъжника [фирма]-София с връчването на преписа от исковата молба, по която е било образувано вътрешно арб. дело № 544/2013 г. по описа на АС при Б.. (В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/9.VII. 2014 г. на II-ро т. о. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г.). Това обаче няма за последица и прехвърляне на арбитражната клауза. Константна е практиката на ВКС, според която по своята правна същност арбитражното споразумение е самостоятелен процесуален договор, а арбитражно споразумение, включено в договор, е независимо от другите негови уговорки. Ето защо, при следване логиката на чл. 19, ал. 2, изр. 1-во ЗМТА, по необходимост се налага извод, че в процесната хипотеза на сключен договор за цесия, по която се цедират правата /вземанията/ по договор, съдържащ арбитражна клауза, не води до встъпване в тази клауза и на цесионера. (Вж. в този смисъл постановените в исково пр-во по чл. 47 ЗМТА решение № 70/15.VI.2012 г. на I-во т. о. по т. д. № 112/2012 г., както и решение № 122/18.VI.2013 г. на II-ро т. о. по т. д. № 920/2012 г.) Достатъчно в случая е, че по реда на чл. 20 ЗМТА длъжникът [фирма]-София своевременно е възразил по компетентността на арбитражния съд с отговора си по исковата молба, по която е било образувано горното арб. дело. С оглед изложеното постановеното по това дело арбитражно решение ще следва да се отмени изцяло - включително и в отделно атакуваната на основанието по т. 3, предл. 2-ро на чл. 47 ЗМТА негова част досежно отхвърленото възражение на длъжника [фирма] за прихващане с дължима неустойка по същия договор за изработка. В случая констатираната липса на валидно арбитражно споразумение, обвързващо страните по арбитражния спор, "поглъща" последното основание за отмяна на арб. решение и затова евентуалното му наличие не подлежи на самостоятелно обсъждане. При този изход на делото в настоящето исково производство по чл. 47 ЗМТА и предвид изрично направеното от ищцовото [фирма] искане по чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да му заплати сума в размер на 1 924.69 лв. (хиляда деветстотин двадесет и четири лева и шестдесет и девет стотинки), съгласно приложените по делото договор за правна помощ от 18.ХI. 2014 г. и две платежни нареждания от датата 24.ХI. 2014 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение