Решение № 7510 от 22.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3877/2021 г.

Решение № 7510 от 22.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3877/2021 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) чрез процесуален представител срещу решение № 1 от 04.01.2021 г. по административно дело № 359/2019 г. Административен съд - Кърджали, с което е осъдена да заплати на Ж. Б. сумата от 14 328 лв., представляващи обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), както и сумата от 2 388 лв. - представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 30.08.2019 г. до 01.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата 21.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и направените по дело разноски в размер на 1 719, 15 лв. По наведени доводи за неправилност на решението, като необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон се иска отмяната му и постановяване на ново. Прави възражение за прекомерност на присъденото на ответната страна адвокатско възнаграждение. Моли за присъждане на направените деловодни разноски пред настоящата инстанции. Ответникът по касационната жалба – Ж. Б., чрез процесуален представител оспорва същата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли като неоснователна и му присъди направените деловодни разноски представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Моли да не бъде присъждан адвокатски хонорар на касатора, тъй като остава недоказан направения разход по него. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд след надлежно сезиране с жалба против административен акт от лице, чийто права и интереси са засегнати с него. Разгледано по същество е правилно. Първоинстанционният съд, след извършената проверка по законосъобразността приема, че е изпълнен фактическия състав на претенцията за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, включващ кумулативно наличие на два елемента, а именно отменена заповед за прекратяване на служебно правоотношение между страните от органа по назначаване или от съда и период от време, не повече от шест месеца, през който лицето не е заемало държавна служба или е заемало по-ниско платена такава. Съдът е изяснил правилно релевантните за спора факти, а именно, че след отмяна с влязло в сила съдебно решение на заповед за прекратяване на служебното му правоотношение на същият се дължи обезщетение за времето, през което не е заемал длъжността, от която незаконосъобразно е бил уволнен. Правилно съда с оглед събраните доказателствата по делото приема, че на ищеца се дължи обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на 14328 лева, съобразно посочените в него критерии - размера на основната заплата на ищеца към момента на признаване на уволнението за незаконно, в случая към датата 21.07.2020 г., когато е влязло в сила съдебното решение, с което е отменена заповед № ЧР-СП-863/28.08.2019. г. на Изпълнителния директор на АПИ за прекратяване на служебното му правоотношение, като незаконна, което е 2 388 лева месечно, за 6 месечния период, през който е останал без работа. Спорният по делото въпрос е дали правилно с обжалваното решение е отказано от така определеното дължимо обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл да бъде приспадната сумата, заплатена на Б. от АПИ, представляваща обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл, дължимо при прекратяване на служебното правоотношение с предизвестие от органа по назначението при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Настоящият състав споделя изводите в обжалваното решение, че не следва да бъде извършено такова прихващане. Не е спорно по делото, че при издаване на заповед № № ЧР-СП-863/28.08.2019. г. на Изпълнителния директор на АПИ е разпоредил освен прекратяване на служебното правоотношение на Б. на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на служителя да бъдат изплатени и дължимото в тези случаи обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл, което органът е определил в размер на 6 месечни основни заплати. Заповедта е отменена като незаконосъобразна, като съдът приема, че не са били налице фактическите и правни основания, послужили за постановяването й - към момента на издаването й по отношение на служителя не са били налице предпоставките по чл. 68, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване – същият не е бил навършил изискуемата възраст за придобиване правото на пенсия. Страните не спорят, че служителят е упражнил правото си на пенсия, което макар да не е при условията на чл. 68 от Кодекса за социално осигуряване, уреждащ общия случай на придобиване правото на пенсия, не е придобито по реда на чл. 68 а КСО или по специален закон, а е придобито при условията на чл. 69 б КСО – при наличие на десетгодишен трудов стаж при условията на първа категория труд, при което изплатеното му обезщетение е било дължимо. При това правилно в обжалваното пред настоящата инстанция решение е посочено, че това обезщетение се дължи еднократно по силата на закона и съответно не следва и не може да бъде изплащано при последващо прекратяване на служебното правоотношение. Обстоятелството, че заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение на Б. при придобито право на пенсия поради осигурителен стаж и възраст е отменена като незаконосъобразна не обоснова извод за недължимост на това обезщетение, при установеното вече упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от служителя. Ето защо настоящият състав намира, че искането за прихващане на заплатеното от органа по назначаването обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл не следва да бъде прихванато от дължимото такова по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. По отношение на възражението за неправилно определяне на размера на обезщетението по чл. 61 ЗДСл – за неизползван отпуск. С протоколно определение от 21.09.2020 г. АС Кърджали допуска изменение на иска по отношение претендираните обезщетения по чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, като приема за разглеждане и претенцията за обезщетение по чл. 61 ЗДСл за неизползван отпуск в размер на 17 дни за 2019 г. и 3 дни за 2020 г. Основния размер на платения годишен отпуск да е определен нормативно в размер на 20 работни дни (чл. 56, ал. 1 ЗДСл), а предвиденият допълнителен размер до 12 работни дни по чл. 50, ал. 2 ЗДСл е предвиден при реално упражнено изпълнение на задълженията от страна на държавния служител извън работно време по определен от органа по назначението и конкретизиран размер на този отпуск. В случая ищецът претендира заплащане обезщетение за неизползван размер на отпуск за 2019 г., за периода, през който е останал без работа и определен общо в размер на 32 дни, част от който очевидно е извън предвидения по чл. 56, ал. 1 ЗДСл. Подателят на касационната жалба в хода на производството пред първоинстанционния съд не направил възражение за недопустимост на иска в тази му част, като не е възразил и при приемането на назначената по делото експертиза, въз основа на която съдът е определил размера на обезщетението, като такива са направени едва в касационното производство. При наличие на забраната по чл. 220 АПК за нови фактически установявания от касационната инстанция и при липсата на възражение и представени доказателства от страна на ответника в подкрепа на твърденията му, предвид установената в административното производство доказателствена тежест на издателя на акта настоящият състав намира, че направените с касационната жалба възражения относно размера на присъденото обезщетение за неизползван отпуск за времето, през което служителят е останал без работа поради незаконно уволнение е неоснователно. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. Настоящият състав, счита направеното от касатора възражение за прекомерност на адвокатския хонорар за неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото. При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК касационния жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника направените деловодни разноски в размер на 1 450 лв., представляващи хонорар за един адвокат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение