Решение № 2091 от 27.2.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от Т. Тодорова - Ширилинкова в качеството й на ЕТ Стрелица - Т. Тодорова, чрез процесуалния й представител адв. И. Божков, срещу решение 353/11.05.2022 г., постановено по адм. дело 239/2022 г. по описа на Административен съд-Пазарджик, 5 състав, с което е отхвърлена жалбата й срещу решение 30/3/3111362/3/01/04/03 от 07.01.2022 г. за налагане на финансова корекция, издадено от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на оспорения съдебен акт като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснован и в противоречие с приложимия материален закон отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В открито съдебно заседание и в писмени бележки са изтъкнати допълнителни аргументи в подкрепа на наведените в жалбата възражения. Отправено е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново такова по съществото на спора, с което да бъде отменен атакувания акт, ведно с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции по приложен списък. Ответникът заместник- изпълнителният директор на Държавен фонд Земеделие /ДФЗ/, в срока по чл. 213а, ал. 4 от АПК не представя отговор на касационната жалба. В писмена молба, депозирана чрез процесуалния представител юрк. А. Иванова, моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в законоустановения срок, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Т. Тодорова Ширилинкова, действаща като ЕТ Стрелица Т. Тодорова, против решение 30/3/3111362/3/01/04/03, изх. 01-6500/8816#17/07.01.2022 г., издадено от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с което на основание чл. 3, ал. 1 от Правилата за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ /БФП/ при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и ал. 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ по мерките от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ 2007-2013 г. /Правилата, обн. ДВ бр. 69/30.08.2019 г./, на търговеца е наложена окончателна финансова корекция в размер на 21 000 лв. След извършена през м. декември 2018 г. проверка на място във връзка с направено плащане по договор 30/3/3111362/16.10.2014 г. за отпускане на БФП по мярка 4.1. Прилагане на стратегии за местно развитие от ПРСР за периода 2007-2013 г., подкрепени от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/, от органа са констатирани следните неизпълнени от страна на ЕТ Стрелица Т. Тодорова задължения по договора, а именно: неизпълнение на приходите, заложени в одобрения от ДФЗ бизнес план, за две пълни финансови години /2016 г. и 2017 г./; неизпълнение на показателите за устойчива заетост, заложени в бизнес плана за същите две финансови години /2016 г. и 2017 г./ поради липсата на назначено лице по трудов договор за този период; и непредставянето на валиден документ, даващ право на търговеца да осъществява подпомаганата дейност, при което след предоставена възможност за представяне на възражение и получено такова, от органа е наложена атакуваната пред първата инстанция окончателна финансова корекция. За изясняване на спора от фактическа страна, пред административния съд е събрана цялата административна преписка по издаването на оспорения акт, включително са приобщени заповед 03-РД/4108/01.10.2019 г. на изпълнителния директор на ДФЗ за прекратяване на предходно откритото във връзка със същите фактически констатации на органа производство за налагане на финансова корекция с писмо 30/3/311/1362/3/01/22/01 от 11.04.2019 г., както и преписката по издаването на акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 30/3/311/1362/3/01/04/01, изх. 01-6500/8816 #2/22.07.2020 г., издаден от този орган /изпълнителния директор на ДФЗ/, впоследствие отменен с решение 10506/18.10.2021 г., постановено по адм. дело 2910/2021 г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение. Въз основа на приетите за установени факти по делото, първостепенният съд е приел, че решението за налагане на финансова корекция е издадено от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в установената писмена форма, с посочване на фактическите и правните основания за неговото издаване, в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел. Съдът е постановил е обжалвания пред настоящата инстанция съдебен акт, с който е отхвърлил предявената жалба като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. В касационната жалба е релевиран бланкетен довод за допуснато от първостепенния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, който не се подкрепя от данните по делото . Останалите оплаквания на касатора, макар и мотивирани, са неоснователни, по следните съображения: Не намира опора поддържаното възражение на касационния жалбоподател за нищожност, евентуално незаконосъобразност, на акта за налагане на финансова корекция, по съображения, че след отмяната на АУПДВ 30/3/311/1362/3/01/04/01, изх. 01-6500/8816 #2/22.07.2020 г., за административния орган е липсвало законово основание за образуване за трети път на производство за налагане на финансова корекция във връзка с направените още през м. декември 2018 г. фактически констатации. По това възражение са изложени подробни съображения от първоинстанционния съд, които се споделят от настоящата инстанция. Отменителното решение 10506/18.10.2021 г. по адм. дело 2910/2021 г. на Върховния административен съд не съдържа изричен диспозитив за изпращане на преписката на органа за ново произнасяне, но това е така доколкото в мотивите на съда е установено наличието на допуснати съществени нарушения в административното производство, предвид провеждането му по реда на ДОПК, а не по реда на ЗУСЕСИФ, към който препраща чл.27, ал.6 от ЗПЗП, след като е установено неизпълнение на конкретни финансови позакатели, заложени в бизнес плана на ползвателя на безвъзмездната финансова помощ /БФП/. В тази връзка следва да се отбележи, че за решаващия орган не са били налице каквито и да било пречки за откриване на ново производство за налагане на финансова корекция, както процесуалноправни /по аргумент от чл. 27, ал. 2 от АПК/, така и материалноправни. Противно на релевираните от касационния жалбоподател доводи, материалноправните предпоставки за откриване на третото по ред производство във връзка с фактическите констатации на органа за допуснати от търговеца нарушения, се извличат от императивните текстове на чл. 27, ал. 3 от ЗПЗП и чл. 63, § 1 от Регламент (ЕС) 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) 352/78, (ЕО) 165/94, (ЕО) 2799/98, (ЕО) 814/2000, (ЕО) 1290/2005 и (ЕО) 485/2008 на Съвета. Според първата от тези разпоредби разплащателната агенция /РА/ е длъжна да предприеме необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми по схеми, мерки и интервенции за подпомагане, финансирани от европейските фондове и държавния бюджет, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в законодателството на Европейския съюз /ЕС/, а според втората - ако се установи, че даден бенефициер не изпълнява критериите за допустимост, ангажиментите или други задължения, свързани с условията за предоставяне на помощта или подкрепата, предвидена в секторното законодателство в областта на селското стопанство, помощта не се изплаща или се оттегля изцяло или частично. При това положение и отсъствието на влязъл в сила акт за събирането на недължимо получената от търговеца БФП, и същевременно при липсата на изтекла давност, правомощието на заместник- изпълнителния директор на ДФЗ да открие процесното производство за налагане на финансова корекция не е било преклудирано, като органът не само е имал възможността, но на основание чл. 27, ал. 3 във връзка с ал. 6 от ЗПЗП е бил длъжен да предприеме необходимите действия за издаване на решение по чл. 73 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление /ЗУСЕФСУ, загл. изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г./, което видно от данните по делото законосъобразно е сторил. Неоснователно е и оплакването на касационния жалбоподател за материална незаконосъобразност на акта за налагане на финансова корекция, а оттам и за неправилност на оспореното решение. След като фактическите констатации на административния орган, послужили му като основание за издаване на атакувания административен акт не са спорни и са установени по несъмнен начин по делото, то изводите на съда за наличие на материалноправните предпоставки за налагането на окончателната финансова корекция се явяват съответни на чл. 27, ал. 6 и ал. 9 от ЗППЗ, чл. 59, ал. 1 от Наредба 23 от 18.12.2009 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "Прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "Управление на местни инициативни групи, придобиване на умения и постигане на обществена активност на съответната територия за местните инициативни групи, прилагащи стратегии за местно развитие" от ПРСР за периода 2007 - 2013 г. и чл. 46, ал. 1 от Наредба 30 от 11.08.2022 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "Разнообразяване към неземеделски дейности" от ПРСР за периода 2007-2013 г. във връзка с чл. 3, ал. 1 от Правилата. Правилно в обжалваното решение е отбелязано, че дори и да се приеме, че едно или две от констатираните нарушения не е доказано, то извършването дори само на едно от нарушенията е достатъчно за налагане на окончателна финансова корекция, която съвпада с размера, определен за едно от нарушенията 21 000 лв. В тази връзка административният съд е изложил законосъобразни, при това подробни мотиви, които се споделят напълно от касационната инстанция. Следва да се посочи, че не намира опора възражението на касатора относно прогнозния характер на заложените в бизнес плана показатели и това, че в договора не е предвидено задължение за достигане на определени нива на приходи през всяка една от финансовите години. Противно на изтъкнатите в този смисъл доводи, предвидените в бизнес плана приходни показатели са индикатори за изпълнението на проекта и непостигането им налага отмяната на предоставената по договора финансова помощ. Последователно застъпено в съдебната практика е разбирането, възприетото и от настоящия състав, че непостигането на заложените в бизнес плана финансови параметри представлява нарушение на договорно задължение, както и неизпълнение на одобрените индикатори, предопределящо наличието на хипотезата по чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕФСУ / в този смисъл решение 9637/31.10.2022 г. по адм. дело 3921/2022 г., решение 7071/13.07.2022 г. по адм. дело 3199/2022 г., решение 5872/21.05.2020 г. по адм. дело 11174/2019 г., решение 2709/19.02.2020 г. по адм.дело 9703/2018 г. и др./. Без основание е релевираният в касационната жалба довод за липсата на нередност по смисъла на легалната дефиниция на това понятие, дадена в относимото европейско законодателство. Не е спорно по делото, че изплатената на касатора финансова помощ в размер на 21 000 лв по договор 30/3/3111362/16.10.2014 г. му е предоставена по мярка, подкрепена от ЕЗФРСР. Трайно установено в практиката на Съда на Европейския съюз е схващането, че нарушение на правото на ЕС или на националното право, приложимо към подпомаганите от фондовете операции, представлява "нередност" ако има или би имало като последица нанасянето на вреда на общия бюджет на Съюза чрез отчитането на неоправдан разход в него, като няма изискване да се докаже наличието на точно финансово отражение. Достатъчно е да не може да се изключи възможността, както в конкретния случай, то да има отражение върху бюджета на съответния фонд / решение от 01.10.2020 г. по дело С-743/18, т. 66 и 67; решение от 06.12.2017 г. по дело С-408/16, т. 60 и 61, и др/. Неоснователно е и последното, релевирано в касационната жалба, оплакване, относимо към погасителната давност. Изводът на административния съд за неоснователност на възражението на жалбоподателя за изтекла давност е правилен като краен резултат, но не по изложените в решението мотиви, в които неправилно е прието, че приложим в разглеждания случай е текстът на чл. 171 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. По аргумент от чл. 1, § 1 от Регламент 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности /Регламент 2988/95/ във връзка с чл. 27, ал. 6 от ЗПЗП, приложение относно установените по делото факти намира текстът на чл. 3, § 1 от горния регламент, който в своята ал. 1 предвижда, че срокът за давност за процедурите е четири години от момента, в който нередността по смисъла на чл. 1, § 1 е извършена. Според посочената разпоредба от регламента, в случай на продължаваща или повторно извършена нередност срокът за давност започва да тече от датата, на която нередността е прекратена, а в случай на многогодишна програма срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена /чл. 3, § 1, ал. 2/. Срокът за давност се прекъсва от всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността, като започва да тече отново след всяко действие, което го прекъсва /чл. 3, § 1, ал. 3/. Предвид изложеното и безспорната установеност по делото, че неизпълнението на заложените в бизнес плана финансови показатели и за устойчива заетост /в нарушение на вменените му с т. 4.17 и т. 4.25.3 от договор 30/3/3111362/16.10.2014 г. задължения/ е продължило две пълни, последователни финансови години /2016 г. и 2017 г./, както и това, че видно от данните по делото давността е прекъсвана на два пъти с писма изх. 01-6500/1986/11.04.2019 г. и 01-6500/8816/12.11.2019 г. /за които не се твърди, че не са били получени/, както и трети път с отменения АУПДВ, правилен като резултат е изводът на първостепенния съд, че към датата на откриване с писмо изх. 01-6500/8812#12 от 25.11.2021 г. на производството за налагане на процесната финансова корекция, давностният срок не е изтекъл. Не е изтекъл и двукратният /по същество абсолютен/ давностен срок, въведен в чл. 3, § 1, ал. 4 от Регламент 2988/95. В случая се касае за продължаваща нередност, за която предвид установения по делото, обхванат от нарушенията период, давностният срок е започнал да тече от началото на 2018 г. Без значение в случая са датите на извършеното окончателно плащане по договора /м. януари 2015 г./ и на откриване на нарушенията /м. декември 2018 г./, доколкото, според относимата към спора практика на СЕС, когато нарушението е било открито след настъпване на вредата, давностният срок започва да тече от извършването на нередността, тоест от момента, в който са настъпили както действието или бездействието на икономическия оператор, което представлява нарушение на правото на Съюза, така и вредата, причинена на бюджета на Съюза или на бюджетите, управлявани от него. Датата на извършване на нередността се отнася към датата на събитието, осъществило се последно, а именно или към датата на настъпване на вредата, когато тази вреда настъпва след действието или бездействието, представляващо нарушение, или към датата на това действие или бездействие, когато, както в случая, съответното предимство е предоставено преди посоченото действие или бездействие /за справка решение от 06.10.2015 г. по дело С-59/14/. По посочените мотиви и установената липса на касационни отменителни основания, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила при отчитане на направената корекция в мотивите. Предвид изхода на спора, претенцията на касационния жалбоподател за възлагане на разноски е неоснователна, а своевременно направеното от ответната страна искане за присъждане на разноски за касационната инстанция е основателно. При това касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, в определен от състава размер в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,