Решение № 1 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4852/2019 г.

Решение № 1 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4852/2019 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Дияна Ценева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С въззивно решение № 183 от 10.06.2019 г. по в. гр. д. № 1138/2019 г. на Окръжен съд - Стара Загора отменено решение № 473 от 19.07.2018 г. по гр. д. № 428/2018 г. на Районен съд - Казанлък, с което е признато за установено по отношение на Р. Т. Р., че К. К. Е. и М. К. Е. са собственици на 346 кв. м, равняващи се на 2/3 ид. части от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ 523 кв.м, находящо се в [населено място], за което е отреден УПИ... в кв.... по плана на града, за разликата над 1/2 ид. част, и в тази част е постановено друго по същество на спора, с което предявеният от М. Е. и К. Е. установителен иск за собственост на посочения недвижим имот е отхвърлен за разликата над 1/2 ид. част. С определение № 330 от 23.06.2020 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в отхвърлителната му част на основание чл. 280, ал. 2, из-р. 3 ГПК - поради очевидна неправилност. Жалбоподателите М. К. Е. и К. П. Е. поддържат, че в тази част решение е необосновано и противоречи на материалния закон. Ответникът по касация Р. Т. Р. изразява становище, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателите К. Е. и М. Е. са наследници на К. И. Е., поч. през 1999 г. През 1961 г. техният наследодател е закупил от А. Д. Р. правото на собственост върху 2/3 ид. части от дворно място, цялото от 568 кв. м., находящо се в [населено място], съставляващо парцел... в кв...., ведно с първия етаж от построената в него масивна жилищна сграда. През 2015 г. ответникът по касация Р. Т. Р. е закупил от Р. М. К., Д. И. К., М. И. К. и Ж. Т. К. 1/2 ид. част от дворно място, цялото с площ 523 кв.м, находящо се в [населено място], за което е отреден УПИ... в кв.... по плана на града, ведно с втория етаж със самостоятелен вход от север от двуетажната масивна жилищна сграда с РЗП 112. 70 кв. м. Неговите праводатели са наследници на М. П. К., поч. през 2000 г., и Д. Х. К., поч. през 2004 г. Установено е по делото, че през 1957 г. М. и Д. К. са закупили от И. К. Н. и А. И. Н. втория надпартерен етаж от жилищната сграда, построена в дворно място, цялото от около 500 кв., съставляващо парцел... в кв.... по плана на [населено място]. Със същия нотариален акт продавачите И. и А. Н., и А. Д. Р., в качеството им на съсобственици на дворното място, учредили в полза на купувачите право на строеж върху 80 кв.м от дворното място, изразяващо се в правото да държат на това място продадения им етаж, както и да го построят наново-в случай, че етажът погине или се амортизира. През 1970 г. Д. К. и М. К. били признати за собственици въз основа на съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на 1/2 ид. част от дворно място от 520 кв. м, съставляващо имот пл. №... по плана на [населено място]. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че жалбоподателите М. Е. и К. Е. не са придобили по наследство от К. Е. правото на собственост за разликата над 1/2 ид. част от дворното място. Приел е, че последният по време нотариален акт, установяващ правата на страните, е този от 1970 г., с който Д. К. и М. К. са признати за собственици на 1/2 ид. част от дворното място. Този извод на въззивния съд е необоснован, тъй като по делото не е установено кои са били страни по гр. д. № 144/1963 г. на Казанлъшкия народен съд, за да се прецени дали постановеното по това дело решение, с което е уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е противопоставимо на жалбоподателите. Съгласно чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК /чл. 220, ал. 1 ГПК-отм. / влязлото в сила решение е задължително за страните, техните наследници и правоприемници. Ако жалбоподателите, респ. техният наследодател, не са били страна по това дело, то постановеното решение не е задължително за тях и не ги обвързва със сила на пресъдено нещо по въпроса за обема на правата на приобретателите по обявения за окончателен предварителен договор. Въззивният съд е следвало да укаже на страните по настоящото дело необходимостта от изясняване на обстоятелството кои лица са били страна по гр. д. № 114/1963 г. на Казанлъшкия народен съд, за да определи субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на изводите му относно обема на правата на страните в съсобствеността и до неправилно приложение на материалния закон. По делото изобщо не е изяснено кои са праводателите, от които М. и Д. К. са придобили идеална част от имота, и не са изследвани правата на праводателите на всяка от страните по делото. Изложеното налага въззивното решение да бъде отменено и тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С отговора на касационната жалба ответникът по касация Р. Р. е представил писмени доказателства, които не могат да бъдат обсъждани от касационната инстанция. От същността на касационната дейност, като проверяваща, а не по съществото на спора, произтича недопустимостта в производството пред ВКС да се събират нови доказателства. /т. 9 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да съобрази дали са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2 ГПК същите да бъдат приети като доказателства, за да бъдат съобразени при постановяване на решението. Водим от гореизложеното съдът