Решение № 150 от 11.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 722/2010 г.

Решение № 150 от 11.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 722/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения Ц. С. за възобновяване на нохд № 571/10 г. по описа на РС-Разград. В искането се изтъкват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Искането на осъдения е за възобновяване на производството и връщане на делото за ново разглеждане от първия съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Намира, че релевираните в съдебното заседание касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК следва да бъдат оставени без разглеждане, тъй като с искането се възразява само за явна несправедливост. По отношение на последната изразява становище, че наказанието е законосъобразно и справедливо индивидуализирано. Частният обвинител и граждански ищец К. И., редовно призована за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Адвокат М., назначен в качеството на служебен защитник поддържа искането, което намира за основателно и моли за уважаването му. Твърди, че е допуснато процесуално нарушение, като производството е разгледано в отсъствие на подсъдимия, не му е бил връчен препис от обвинителния акт и наказанието е явно несправедливо. Осъденият С., моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Първоинстанционната присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 513 от 21.09.2010 г., постановена по нохд № 571/10 г., Районен съд - Разград е признал подсъдимия Ц. Д. С. за виновен в това, че за времето от 20.02.2010 г. до 23.03.2010 г. в [населено място], обл. Разград, в условията на продължавано престъпление, чрез използване на техническо средство е отнел чужди движими вещи на обща стойност 3 080,50 лева, от владението на К. И., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и основание чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от пет години, което да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим. Със същата присъда, съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец К. И. сумата от 3 080,50 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. С присъдата, съдът се е произнесъл по веществените доказателства и деловодните разноски. С въззивно решение № 104 от 09.11.2010 г., постановено по внохд № 267/10 г., ОС - Разград е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. На първо място, следва да бъде разгледано възражението за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция. Осъденият твърди в искането си, че не му е бил връчен препис от обвинителния акт. Тези твърдения са неверни и не почиват на данните по делото. След внасяне на обвинителния акт в РС - Разград, съдията-докладчик е изпълнил задълженията си по чл. 254 от НПК, свързани с подготвителните действия по разглеждане на делото, като е разпоредил връчване на препис от обвинителния акт на подсъдимия. С призовката за първото по делото заседание е изпратен и препис от обвинителния акт. Действително, призовката не е връчена лично, а на лице, за което е отбелязано, че е брат на подсъдимия, но същият е поел задължение да я предаде и факта, че С. се е явил в съдебното заседание сочи, че призовката и приложението към нея е било предадено. Пред съда, подсъдимият не е направил възражение за това, че не е получил препис от обвинителния акт, а е заявил, че е наясно с повдигнатото му обвинение. Ето защо, неоснователно е твърдението за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция. Невярно се явява и твърдението на служебния защитник за нарушени права, при провеждане на задочно производство, тъй като съдебната фаза във всичките й инстанции до момента е била проведена с личното участие на подсъдимия. На второ място, в искането се релевират доводи за ограничаване възможността на подсъдимия да иска провеждане на процедура по глава двадесет и седма от НПК. Такъв довод е бил наведен и пред въззивната инстанция, която не го е обсъдила в решението си, но независимо от това следва да се отбележи, че не се констатираха нарушения правата на подсъдимия, включително и по отношение на това да поиска делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие. Такова нарушение би било налично, ако съдът беше отказал провеждането на диференцирана процедура при наличие на съответно искане от подсъдимия и законовите предпоставки за това. Данните по делото сочат, че в първото първоинстанционно заседание, искане от подсъдимият за провеждане на съкратено съдебно следствие не е отправяно, като същият освен, че е участвал лично е бил защитаван и от служебен защитник. Съдът е гарантирал в пълен обем възможността на подсъдимия да упражни всички свои законови права, поради което не може да търпи упреци по този въпрос. Нещо повече, след започване на съдебното следствие по общия ред вече е недопустимо да се преминава към съкратена процедура по реда на чл. 373, ал. 2 от НПК. В такава насока е трайната практика на ВКС. На последно място, касационната инстанция намира за неоснователно и възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Това е бил и основният довод на подсъдимия пред въззивната инстанция, която правилно не го е възприела. Изцяло се споделят изводите на окръжния съд, касателно липсата на основание за каквото и да било снизхождение във връзка с определеното наказание от пет години лишаване от свобода. Вярно оценените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства са обусловили налагане на наказание при условията на чл. 54 от НК. Липсата на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства преклудира възможността за приложението на чл. 55 от НК. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че не са налице основания за възобновяване на наказателното производство, проведено срещу осъдения С. Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение