Решение № 116 от 24.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 719/2010 г.

Решение № 116 от 24.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 719/2010 г., III н. о., НК, докладчик председателят Елияна Карагьозова Производството е образувано на основание касационна жалба на подсъдимия Н. А. М. срещу въззивно решение № 244/1.10.2010 г. по внохд № 207/2010 г. по описа на В. апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 36/05.05.2010 г. на Плевенския окръжен съд по нохд № 154/2010 г. В жалбата се поддържа, че наказанието е завишено, поради което се иска същото да бъде намалено. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: С горната присъда Плевенският окръжен съд е признал жалбоподателя-подсъдим за виновен в това, че на 21.11.2009 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи на обща стойност 148 лева от владението на Б. С. И. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 29, ал. 1 б. "б" и чл. 58а /изм./ във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 и във вр. с чл. 2, НК го осъдил на две години лишаване от свобода при строг режим на изтърпяване С обжалваното решение В. апелативен съд е потвърдил присъдата. Касационната жалба е неоснователна: Производството е разгледано по реда на съкратеното съдебно следствие по глава 27 от НПК. В съответствие с тази процедура наказанието е определено по реда на чл. 373, ал. 2 НПК. В посочената разпоредба, в сила по време на извършеното деяние /изм. с Дв, бр. 27/2009 г./, при постановяване на осъдителна присъда, съдът следва да определи наказанието при условията на чл. 58а от Наказателния кодекс. В редакцията на последната разпоредба, когато в производството по чл. 372, ал. 4 НК съдът постанови осъдителна присъда, той не може да наложи най-тежкото по вид наказание при алтернативно предвидени различни наказания, а в останалите случаи определя наказанието при условията на чл. 55 НК. В чл. 199, ал. 1 НК не са предвидени алтернативни наказания, от което следва, че наказанието следва да се определи именно по реда на чл. 55 НК. За да определи наказанието, съдът е взел предвид предвиденото в чл. 199, ал. 1, т. 4 НК наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода. Приел е, че при приложението на чл. 58а /изм./ е по-благоприятно за дееца определяне на наказанието само на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В този смисъл съдът е слязъл под долната граница от пет години, и е определил наказание в размер значително по-нисък от минималния такъв, дори и от основния състав на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Така определеното наказание правилно е потвърдено от въззивния съд. Наказанието не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, същото е в минимален размер предвид и съдебното минало на подсъдимия /7 пъти осъждан за престъпления от общ характер/. Основание за по-голямо снизхождение и намаляване на наказанието не е налице. По изложените съображения, като е потвърдил присъдата постановена срещу подсъдимия М. включително в санкционната й част, въззивният съд не е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Решението като законосъобразно и справедливо следва да се остави в сила. С оглед на горните мотиви и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение