Решение № 12510 от 19.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3501/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Н. П., чрез процесуален представител адв. М. Стоянова, срещу решение 599 от 07.02.2024 г., постановено по административно дело 877/2023 г. от Административен съд-Хасково (АС-Хасково), с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01-6500/2405#8 от 24.07.2023 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на решението на първоинстанционния съд, като твърди, че същото е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209 АПК. Твърди, че материалният закон има действие занапред и е следвало съдът да приложи разпоредбата, която е била в сила през 2018 г. Оспорва извода на съда, че не е налице принципа на равенство и съразмерност. Релевира доводи, че издаденият акт противоречи на чл.6, чл.8, чл.12 и чл. 13 от АПК. Сочи, че административният акт противоречи на целите на Наредба 4. Поддържа становище, че в представеното извлечение от СЕБРА не се съдържало подробна информация за платените суми. Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение и на оспорения АУПДВ. Иска се присъждане на сторените по делото разноски. Ответникът заместник - изпълнителният директор на ДФЗ, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от касационния жалбоподател. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Предмет на оспорване пред Административен съд - Хасково е акт за установяване на публично държавно вземане 01-6500/2405#8 от 24.07.2023 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с който на С. П. е определено публично държавно вземане, представляващо изплатена субсидия по направление Биологично растениевъдство за кампании 2015, 2016, 2017 и 2018 във връзка с подадените от кандидата заявления за подпомагане с УИН 26/060715/43372, 26/140616/53961, 26/020617/67083, 26/220518/81058 в размер на 141 423,77 лв. За безспорно съдът е приел , че с Решение 363/01.06.2022 г., постановено по адм.дело 191/2022 г. по описа на Административен съд Хасково, жалбата на С. П. срещу Акта за прекратяване на биологичен ангажимент по мярка 11 Биологично земеделие е отхвърлена, и това решение е оставено в сила с окончателно Решение 3700/06.04.2023 г., постановено по адм.дело 6800/2022 г. по описа на ВАС. Съдът съобразил, че въз основа на влезналия в сила Акт за прекратяване на биологичен ангажимент с Уведомително писмо с изх. 01-6500/2405#5 от 10.05.2023 г. (получено на 05.06.2023 г.), административният орган е открил производство по издаването на оспорвания АУПДВ за сумата от 141 423,77 лв., която представлява 80,96% от общия размер (174 683,5 лв.) на сумите, изплатени като подпомагане за четирите години от биологичния ангажимент, в съответствие с чл. 15, ал. 3, т.3 и ал.4, т.1, когато не са изпълнени изискванията на чл. 33, ал. 1, т.2,3 и 5 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. Административният съд приел, че обжалваният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в условията на делегация, в предвидената от закона форма, съдържа фактически и правни основания за издаването му и при липса на допуснати нарушения на административно-производствените правила. При преценката си относно приложението на материалния закон при издаване на спорния АУПДВ, първоинстанционният съд съобразил относимите разпоредби на ЗПЗП и Наредба 4 от 24.02.2015 г. Съдът се обосновал, че биологичният ангажимент на С. П. е прекратен поради непредставянето на сертификат, удостоверяващ съответствие на произведените растителни продукти с правилата на биологично производство съгласно чл.33, ал.1, т.3. В тази връзка е посочил, че правилно административният орган е приложил разпоредбата на чл.15, ал.4, т.1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г., предвиждаща частично възстановяване на полученото финансово подпомагане. Първоинстанционният съд посочил, че прилагането на горецитираната разпоредба от Наредба 4 от 24.02.2015 г. не представлява обратно действие на нормативния акт, тъй като не се предвиждало настъпването на правни последици от юридически факти, осъществени преди приемането на новата редакция на разпоредбата. Освен това съобразил, че коректно е изчислено процентно съотношение между размера на площите, за които няма представен сертификат в срока по чл.33, ал.1, т.2 или 5, и декларираната площ през последната година от ангажимента. Предвид това и по подробно изложените в решението съображения, съдът обосновал извод, че АУПДВ е издаден при правилно приложение на материалния закон и е законосъобразен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд правилно е издирил приложимия материален закон и след анализ на доказателствата е направил обосновани и съответни на закона правни изводи. Видно от процесния АУПДВ, същият е издаден въз основа на влязъл в сила Акт за прекратяване на агроекологичен ангажимент, тъй като лицето не е представило сертификат или писмено доказателство за съответствие на произведените от него продукти в съответствие с изискването на чл. 33, ал. 1, т. 2, 3 и 5 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 11 "Биологично земеделие" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020 г. В тази връзка, правилно първоинстанционният съд е приел, че процесният АУПДВ отговаря на изискването за форма чл. 146, т. 2 от АПК, доколкото от съдържанието му се достига до извода, че не е нарушено изискването за мотивираност, изрично регламентирано в чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Както се приема също в константната практика на съставите на ВАС (следваща още и от Тълкувателно решение 16 от 31.03.1975 г., ОСГК), мотивите на административния акт, могат да се съдържат и в други документи по преписката, на които е сторено позоваване от неговия издател в случая това е цитираният и влязъл в сила Акт за прекратяване на многогодишния ангажимент. Липсата на сертификат за произведена биологична продукция налага извод за наличие на предпоставките за прекратяване на поетия ангажимент на посоченото в акта правно основание на чл. 15, ал. 3, т. 3 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. Според цитираната разпоредба ДФЗ едновременно прекратява ангажимента и предприема действия по възстановяване на получената финансова помощ по съответното направление съгласно условията на ал. 4, когато подпомаганите лица: не са спазили изискванията на чл. 33, ал. 1, т. 2, 3 и 5. Аналогична е редакцията на посочената разпоредба и към 2015 г. - годината на поемане на ангажимента от касатора (обн. ДВ, бр. 16 от 2015 г., в сила от 27.02.2015 г.), която изрично предвижда, че ДФЗ прекратява поетия ангажимент и подпомаганите лица възстановяват получената финансова помощ по съответното направление съобразно разпоредбите на ал. 4, когато: не са спазили изискванията на чл. 33, ал. 1, т. 2. С оглед изложеното, без да е имал избор измежду алтернативни санкции, органът е наложил предвидената в закона санкция (прекратяване на биологичния ангажимент) в съответствие с принципите на чл. 6, 12 и 13 от АПК. Също така, противно на изложеното в касационната жалба, актът не противоречи на целите на Наредба 4 от 24.02.2015 г., като визираните цели в чл. 1, ал. 2 от същата са общите цели на подпомагането на биологичното земеделие. Принципно правилно е становището на административния съд, дадено и по основното възражение повдигнато с жалбата пред него и поддържано в касационното производство, а именно, че в случая не може да се приеме че се е стигнало до обратно действие на материално правна норма, каквото не е изрично регламентирано. В тази връзка при действието на чл. 142, ал. 1 АПК преценката за съответствие с материалния закон на административния акт се прави към момента на издаването му. Въвеждането на последици от прекратяване на ангажимент, свързани с възстановяването на помощта, след периода на получаването й не представлява обратно действие на нормативния акт, тъй като не се предвижда настъпването на правни последици от юридически факти, осъществени преди приемането му. В случая юридическите факти, представляващи фактически основания за издаване па АУПДВ, са осъществени при действието на сочените в акта разпоредби като правни основания. Категорично не се касае за изменение на условията за подпомагане, а за оттегляне на подпомагането поради неспазване на конкретни условия за подпомагане, които бенефициерът се е задължил да изпълнява. Правилно първостепенният съд е приел, че изключването от помощта, в резултат на неспазване определено условие за отпускането й (въведено било от общностния или националния законодател) е "просто последица от неизпълнението на посочените условия, предвидени в закона (решение от 13 декември 2012 г., FranceAgriMer, C 670/11, EU: C: 2012: 807, т. 64 и цитираната съдебна практика)". По отношение на размера на установеното плащане, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 15, ал. 4, т. 1 от Наредбата, според която подпомаганите земеделски стопани възстановяват получената до момента финансова помощ по съответното направление заедно със законните лихви, когато: не са предоставили в Държавен фонд "Земеделие" в срока по чл. 33, ал. 1, т. 2 за съществуващи ангажименти, а за ангажиментите, поети през 2021 г. и 2022 г. в срока по чл. 33, ал. 1, т. 5 сертификат за съответствие на произведените растителни, животински или пчелни продукти с правилата на биологично производство съгласно чл. 33, ал. 1, т. 3, тогава възстановяват част от изплатената до момента финансова помощ по направлението; тази част се определя като процентно съотношение между размера на площите, за които няма представен сертификат в срока по чл. 33, ал. 1, т. 2 или 5, и декларираната от тях площ през последната година от ангажимента. Наред с гореизложеното, предвид липсата на сертификат и съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 4, т. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. сумата за възстановяване в размер на 141 423,77 лв., (т.е. 80,96% от 174 683,5 лв.) определена като процентно съотношение между размера на площите (32,48 ха), за които няма представен сертификат и декларираната площ (40,12 ха) през последната година от ангажимента, е правилно определена. На следващо място и въз основа на приетите и представени по делото писмени доказателства във връзка с изплащане на финансовото подпомагане за процесния период, необосновани са твърденията на касатора, че съдът неправилно е приел, че органът е доказал размера на претендираната с АУПДВ сума. В предоставената справка СЕБРА са посочени както мярката, по която е извършено плащането, така и датата на изплащането на всички суми. След като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорения акт и неоснователност на жалбата, Административен съд Хасково е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора и своевременната претенция в писмения отговор на ответника по касация, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 143, ал. 3 във вр. с чл. 228 АПК в размера по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,