Решение № 25 от 3.02.2014 г. на ВКС по н. д. № 1825/2013 г.

Решение № 25 от 3.02.2014 г. на ВКС по н. д. № 1825/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството е образувано по жалба от защитника на подсъдимия М. А. П. срещу присъда № 20 от 4.VII.2013 г. по внохд № 87/2013 г. на Кърджалийския окръжен съд, която е нова след отмяната на присъда № 40 от 24.IV.2013 г. по нохд № 33/2013 г. на Ардинския районен съд. В жалбата и допълнително изложените към нея в срока по чл. 351, ал. 3 НПК мотиви се твърди, че въззивната присъдата е постановена в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Иска се отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния окръжен съд. Повереникът на К. Н. З., конституирана като частен обвинител, счита жалбата за неоснователна и иска оставяне на въззивната присъда в сила. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата. Представителят на ВКПр не намира за основателни възраженията срещу правилността на обжалваната присъда и предлага оставянето й в сила. ВКС установи: С първоинстанционната присъда подсъдимият М. А. П. е признат за невиновен в това, на 10.VIII.2012 г. /допусната е техническа грешка с изписването на "2013" вместо "2012"/ в [населено място] извор, община Ардино, област Кърджали, умишлено да е причинил на К. Н. З. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на горночелюстния ляв синус и лявата ябълчна кост, довели до трайно, за повече от месец, затрудняването на дъвченето и говора на пострадалата, при което е оправдан по обвинението в престъпление по чл. 129 НК. С обжалваната въззивна присъда първоинстанционната е отменена, М. П. е признат за виновен съобразно повдигнатото и поддържано срещу му обвинение, и е наказан с 6 месеца лишаване от свобода, изтърпяването на които е отложено с изпитателен срок от 3 години. Жалбата е неоснователна. В подкрепа на твърдението, че въззивната присъда е постановена в нарушение на материалния закон, подалият жалбата защитник не е посочил доводи, сочещи на касационното основание по чл. 348, ал. 2 НПК - неправилно прилагане на закона или неприлагане на закона, който е следвало да се приложи съобразно приетите за установени факти-което съответно не налага и по-голяма конкретизация в отговор на това твърдение, освен че фактическата обстановка, приета за установена от въззивния съд, сочи на извършено от подсъдимия престъпление по чл. 129 НК. Въззивната присъда се атакува още като необоснована, но изложените доводи сочат на възражения срещу доказателствения анализ на втората инстанция, което ги отнася към касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, доколкото твърдяните неправилности са довели до неправилното осъждане, вместо оправдаване на подсъдимия. Първото твърдение е, че въззивният съд "е базирал присъдата си на порочни и негодни доказателства", без обаче да се уточни, за кои "доказателства"става въпрос и кои от тях са "порочни" и/или "негодни". Със същата липса на конкретика се характеризира и твърдението, че въззивният съд "едностранно, превратно и неаргументирано" е коментирал "определени доказателства по делото", докато в мотивите към първоинстанционната присъда били изложени "подробни, обстойни, юридически аргументирани съображения". Гореказаните възражения срещу доказателствения анализ на въззивния съд и в подкрепа на този, който първоинстанционният съд е направил, не могат да бъдат споделени. Вдействителност и двете съдебни инстанции са направили едни и същи констатации относно редица значими факти: че на посочените в обвинителния акт време и място е възникнал конфликт между подсъдимия и свидетеля Б. З., съпруг на пострадалата К. З.; че по време на този конфликт подсъдимият нападнал и нанесъл множество удари на Б. З. и че на намесилата се в конфликта в помощ на съпруга си К. З. подсъдимият нанесъл удари с юмрук "в областта на устата, лявото око и лявото слепоочие" /който цитат е от мотивите към първоинстанционната присъда на л. 108 от първ. д./. При тези еднозначни фактически констатации единственото съображение на районния съд за оправдаването на М. П. е било обстоятелството, че при прегледа на пострадалата, извършен в Ардино и придружен с рентгенографско изследване, счупванията не са били установени, а това е било сторено 5 дни по-късно, при постъпването на К. З. на лечение в МБАЛ-Кърджали и извършената повторна рентгенография. Това именно съображение въззивният съд убедително е отхвърлил, като е обсъдил показанията на рентгенолога в Ардино Г. Ат. К. и изключително подробните обяснения на експерта Н. Д. М., двамата разпитани в проведеното на 13.III.2013 г. съдебно заседание, в които обяснения последният е посочил първо "абсолютно съответствие на мястото на счупване" с констатираните при първоначалния преглед на К. З. наранявания в лявата лицева област /л. 42, гърба от първ. д./ и, второ, че рентгенографията от Г. К. "не е била качествено изпълнена /л. 41, гърба от първ. д./. Тези две обстоятелства, съчетани с отсъствието на каквито и да било данни, след нанесените й от подсъдимия удари К. З. да е получила в следващите 5 дни и други такива в същата лицева част, и тези удари, а не доказано нанесените й от подсъдимия, да са й причинили телесното увреждане, са довели въззивния съд до единствено възможния извод, че телесното увреждане на К. З. й е причинено от подсъдимия, причинено й е умишлено и това е станало по времето и на мястото, сочени от обвинението. Направените в жалбата възражения срещу този фактически извод със следващата се правна квалификация не са от естество да създадат съмнения в правилността му, което ги прави неоснователни и налага оставяне на въззивната присъда в сила. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС