Решение № 15922 от 22.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8914/2020 г.

Решение № 15922 от 22.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8914/2020 г., I о., докладчик съдията Петя Желева Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, против Решение № 2759/05.06.2020 г., постановено по адм. дело № 5475/2019 г. по описа на Административен съд София - град, с което отменен мълчалив отказ за прихващане или възстановяване по подадено от [фирма] искане по реда на чл. 129 от ДОПК с вх. № 53-07-232/21.11.2018 г. на орган по приходите при ТД на НАП-София, потвърден с Решение № 424/12.03.2019 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - София и преписката върната на компетентния орган по приходите при ТД на НАП-София за произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че за да приеме отказа за възстановяване на ДДС по реда на чл. 129 от ДОПК за незаконосъобразен, неправилно първоинстанционният съд се е позовал на чл. 90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, след като държавата ни е решила да приложи предвиденото в чл. 90, § 2 дерогиране, като в този смисъл се позовава на т. 23, т. 24 и т. 25 от Решение на СЕС по дело С-337/13 г., както и на т. 15 и т. 19 от Решение на СЕС по дело С-246/16. Наред с това твърди, че с разпоредбите на Глава седемнадесета "а" от ЗДДС е регламентиран специален режим за касовата отчетност на данък върху добавената стойност, с което счита, че е установен механизъм за защита при дерогация на чл. 90, § 1 от Директивата. С допълнение към касационната жалба се навеждат допълнителни доводи за неправилност на изводите на съда, че вземането на [фирма] е окончателно несъбираемо, както и че реда за възстановяване е този по чл. 128 от ЗДДС, а не специално създадения такъв по чл. 115 от ЗДДС. В заключение се претендира отмяна на решението и вместо него отхвърляне на жалбата на [фирма] срещу мълчаливия отказ, потвърден с решение на горестоящия орган или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендират се и разноски за двете инстанции. Ответникът – [фирма], чрез пълномощник адв. Е. Евтимов оспорва жалбата, като неоснователна, а допълнението на същата счита за недопустимо, като подадено след срока за обжалване. Моли да се остави в сила обжалваното решение, както и да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура в становище по съществото на делото дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира касационната жалба процесуално допустима като подадена от легитимирана страна, против подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 211 АПК. По съществото, касационната жалба е основателна. Пред първоинстанционния съд не е имало спор по следните факти: [фирма] е дружество, чийто предмет на дейност е свързан с управлението на търговски и развлекателен комплекс - Мол Русе. На 15.12.2010 г. [фирма], в качеството на наемодател, сключва договор за наем с [фирма], в качеството на наемател. Предмет на договора е предоставянето за временно и възмездно ползване на недвижим имот, представляващ обект № 1. 002, находящ се на приземен етаж на търговски център Мол Русе, предназначен за експлоатация като супермаркет от веригата Карфур. Договорът за наем е сключен за срок от 10 години /т. 2. 5 от договора/, считано от датата на откриване на обекта - 21.12.2010 г. /т. 4. 1 от договора/, като е уговорено заплащането на месечен наем, подробно описан в т. 2. 6. С договора също е уговорено, че наемателят предоставя на наемодателя банкова гаранция в размер на 165 298, 61 евро, като обезпечение на навременното и точно изпълнение на задълженията по договора, като при неизпълнение на която и да е разпоредба от договора, включително неплащане – частично или закъсняло, наемодателят има право да предяви банковата гаранция за пълно или частично плащане или да отнесе получената в резултат на усвояването на банковата гаранция сума за погасяване на просрочени задължения на наемателя/т. 6. 4 от договора/. Уговорено е също разваляне на договора при съществено неизпълнение с отправено писмено предизвестие до неизправната страна в 14 дневен срок от датата на изтичане на определен разумен срок за изпълнение на договорните задължения /т. 7. 1 от договора/. Предвид, че доставките са с периодично изпълнение, съгласно чл. 25, ал. 4 от ЗДДС, [фирма] е издавало данъчни фактури на [фирма] ежемесечно, като в същите е отразен предмет на доставките - наем за обект 1. 002 магазин Карфур. Договорът за наем е развален, считано от 18.05.2016 г., поради системно неплащане на задълженията по договора от [фирма], след изпратено писмено предизвестие на 03.05.2016 г. от [фирма] до [фирма] с посочен 14 дневен срок за заплащане дължимата сума в размер на 1 982 812, 55 лв., представляваща фактуриран наем, такси управление и разходи за консумативи с включен ДДС за периода 01.04.2015 г. - 30.04.2016 г. Няма спор по делото, че [фирма] не е издало кредитни известия към фактурите по реда на чл. 115 от ЗДДС, а получателя по доставките - [фирма] е ползвал право на данъчен кредит във връзка с издадените му фактури. С Решение № 9 от 23.01.2017 г. на Софийски окръжен съд е обявена неплатежоспособността на [фирма] и е открито производство по несъстоятелност на длъжника. Същевременно със същото решение е обявено дружеството в несъстоятелност и е прекратена дейността му. [фирма] е предявило вземанията си в срок пред синдика и същите са отразени в списъка на предявените вземания. Видно от последния, [фирма] е вписан като кредитор под номер 70 с общ размер на вземанията в размер на 7 138 676, 01 лв., от които 1 701 132, 52 лв. главница за базов наем за периода от 01.04.2015 г. до 30.04.2016 г., 150 871, 48 лв. главница за незаплатена такса за услуги за периода от 01.01.2016 г. до 30.04.2016 г., 130 658, 59 лв. главница за незаплатени задължения за консумативи за периода от 01.12.2015 г. до 30.04.2016 г. и 5 156 013, 42 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договора, по вина на наемателя, уговорена в чл. 6. 2 от договора. Предвид гореизложеното и позовавайки се на чл. 90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО /"ДДС Директивата"/ и практиката на Съда на Европейския Съюз /решение по дело ENZO DI MAURA С-246/16/, [фирма] е предявило искане по реда на чл. 129 от ДОПК, до ТД на НАП – София за възстановяване на начислен данък в размер на 330 443, 77 лв., отразен в издадени от него фактури за данъчни периоди от м. 04. 2015 г. до м. 04. 2016 г. По искането не е последвало произнасяне от компетентния административен орган. С оглед непроизнасянето в срок, по искането за издаване на АПВ и на основание чл. 131, ал. 1 от ДОПК, жалбоподателят е оспорил формирания мълчалив отказ пред Директорът на Дирекция "ОДОП"- София, който с решение № 424/12.03.2019 г. е отхвърлил жалбата. За да отхвърли жалбата, след изложение на принципните си разбирания по приложението на чл. 90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, практика на СЕС и норми от националното право на глава 17 "а" от ЗДДС, горестоящия орган е приел, че не са налице основания за възстановяване на претендираната от лицето сума в размер на 330 443, 77 лв. във връзка с чл. 90, ал. 1 от Директива 2006/112/ЕО, както и такива за извършване на служебна корекция по реда на чл. 88 от ЗДДС от органите по приходите за данъчен период м. 01.2017 г. Този извод е обоснован с данните по преписката, че от страна на [фирма] липсва корекция от какъвто и да е вид - както по реда на чл. 115 от ЗДДС /няма издадени кредитни известия или анулиране на фактури/, така и такава извършена в счетоводните му регистри. Освен това получателя по доставките - [фирма] ползвал право на данъчен кредит във връзка с издадените му фактури. Не можело да се предполага добросъвестност на [фирма], след като не прекратил договора, поради неизпълнението му, съгласно клаузите по договора след забава на плащанията повече от 15 дни, а едва през м. май 2016 г. И на последно место, защото [фирма] е разполагало с активи в размер на 92 000 000 лв. за удовлетворяване на вземанията на кредиторите си. За да отмени мълчаливия отказ за възстановяване, потвърден с решение на горестоящия орган, Административен съд София – град (АССГ) е приел, че основният въпрос е налице ли е за [фирма] право на възстановяване на ДДС, начислен за несъбраните вземания, чрез извършване на съответната корекция, при приложение на чл. 90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО (Директивата за ДДС). Приел е, че чл. 90, § 1 от Директивата за ДДС, задължава държавите членки да намаляват данъчната основа и следователно размера на дължимия от данъчнозадълженото лице ДДС винаги когато след сключването на сделка данъчнозадълженото лице не е получило отчасти или изцяло насрещната престация. Посочил е, че тази разпоредба представлява израз на основния принцип на Директивата за ДДС, че данъчната основа се състои от действително получената насрещна престация, от който пряко следва, че данъчната администрация не може да събира ДДС в размер, надвишаващ получения от данъчнозадълженото лице (решение C-337/13, т. 22). От друга страна е посочил, че § 2 от посочения член 90 допуска държавите членки да дерогират посоченото правило в случай на пълно или частично неплащане на цената на доставката. Като се е позовал на практиката на СЕС - т. 24 и 25 от решение по т. 25, C-337/13, съдът е приел, че Р България е решила да дерогира от правилото на чл. 90, § 1 от Директивата за ДДС, доколкото ЗДДС не съдържа разпоредби, които да позволяват намаляване на данъчната основа по ДДС в случай на неплащане. Като се е позовал на решение по C-242/18 г., т. 62 и т. 63), съдът е приел, че тази дерогация не е абсолютна, а само до момента, в който вземането стане окончателно несъбираемо или когато лицето изтъкне и докаже, че съществува обоснована вероятност вземането да остане несъбрано. Въз основа приетото по делото заключение по ССчЕ съдът е приел, че само 1, 84 % от вземанията на жалбоподателя биха могли евентуално да бъдат удовлетворени от масата на несъстоятелността, което съответства на 36 483, 88 лв. или ДДС 6 080, 65 лв., а останалата част 1 9 461 178, 71 лв. съответстваща на 98, 6% от вземанията, съответно на 324 363, 12 лв. ДДС е окончателно несъбираема, доколкото не би могла да се удовлетвори в производството по несъстоятелност. При установената окончателна несъбираемост на вземанията на жалбоподателя в размера им над 36 483, 88 лв. до 1 982 662, 59 лв., АССГ приел, че данъчната основа подлежи на корекция и правото на жалбоподателя за това не може да бъде ограничено на основание чл. 90, § 2 от Директивата за ДДС. По отношение на възражението на ответника, че жалбоподателят е следвало да приложи чл. 115 от ЗДДС, съдът е приел, че не е приложим механизмът на корекция на ДДС резултата чрез издаване на кредитни известия в случай на неплащане доколкото не се касае за промяна на размера на дължимите наемни вноски, а до неплащането им изцяло, а развалянето на договора също не било приложимо доколкото развалянето на договор с периодично изпълнение съгласно правилото на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, няма обратно действие, поради което при липса на специален процесуален ред за упражняване правото на корекция на данъчния резултат и възстановяване на данъка начислен по несъбираемо вземане, приел за приложим общият ред по чл. 128 и сл. от ДОПК, който бил единствено възможен. В този смисъл се е позовал на решение № 17148 от 16.12.2019 г. по адм. дело № 11672/2016 г. по описа на ВАС. За неоснователен е приет аргумента на ответника, че Р България е установила законов механизъм, изключвайки корекция на данъчната основа при неплащане, за да не допусне нарушаване на принципа на неутралитет на ДДС, с разпоредбите на Глава седемнадесета "а" от ЗДДС - регламентираният специален режим за касовата отчетност на данък върху добавената стойност, който да е приложим към разглеждания случай, доколкото жалбоподателят не отговарял на първото условие за максимален облагаем оборот до 500 000 евро за не повече от 12 месеца. За неоснователен е приет аргумента на ответника, че жалбоподателят не е прекратил своевременно договора за наем, като е посочил, че въпросът дали е налице недобросъвестност в търговските отношения между данъчно задълженото лице и неговия длъжник, е неотносимо към правото на корекция на начисления данък за неплатеното вземане, доколкото няма данни жалбоподателят да е недобросъвестен при изпълнение на задължението си за начисляване и внасяне на ДДС съгласно правилото на чл. 25, ал. 4 от ЗДДС при периодични плащания. По съображението за ползван данъчен кредит от страна на длъжника [фирма] съдът е приел, че липсата на механизъм за корекция на приспаднатото право на данъчен кредит при неплащане, не би следвало да лиши доставчика от правото на корекция по силата на чл. 90, § 1 от Директивата за ДДС. Решението е неправилно, поради нарушение на закона. Спорен по делото е въпроса законосъобразно ли е отказано на [фирма] възстановяване в процедура по чл. 129 от ДОПК на начислен данък в размер на 330 443, 77 лв., отразен в издадени от него фактури за данъчни периоди от м. 04.2015 г. до м. 04.2016 г., след като данъчнозадълженото лице не е получило изцяло насрещната престация за наемна цена, но не е извършило корекция на данъчната основа на доставките. По реда на чл. 128-129 от ДОПК се прихващат или възстановят недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми подлежащи на възстановяване съгласно данъчното и осигурителното законодателство. Съгласно чл. 129, ал. 5 от ДОПК, органът по приходите е длъжен в 30-дневен срок от предявяването пред него на влязъл в сила съдебен или административен акт да възстанови или прихване по реда на ал. 2, т. 2 изцяло посочените в акта суми, заедно с дължимата по ал. 6 лихва, когато с акта в полза на задълженото лице е признато правото на получаване на: суми за неправилно или недължимо платени, внесени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, такси, глоби, имуществени санкции, установени, събрани или наложени от органите по приходите, включително внесени по писмено указание или становище; незаконосъобразно отказани за възстановяване суми; присъдени суми, обезщетения и направени разноски. В случая няма спор, че не е налице влязъл в сила административен или съдебен акт, с което да е признато правото на заявителя да получи исканите суми за възстановяване, нито пък акт, с който незаконосъобразно да са отказани за възстановяване суми. За да приеме, че процесуалния ред по чл. 128 и следващи от ДОПК е приложим, първоинстанционния съд е приел, че този ред запълва празнина на националния процесуален ред за осъществяване на корекция на начисления с фактури ДДС, при пълно или частично неплащане на цената, като се е позовал на решение № 17148 от 16.12.2019 г. на ВАС на РБ по адм. дело № 11672/2016 г. и приел неприложимост на реда по чл. 115 от ЗДДС. На първо место посоченото решение на ВАС е постановено при други факти и от мотивите му следват други изводи. Изрично в цитираното решение, съдът е посочил, че националната данъчно-правна уредба не съдържа разпоредба, която изрично да регламентира корекция в случаите на анулиране, разваляне, отказ или пълно или частично неплащане, или когато цената е намалена след извършването на доставката, на начислен с ревизионен акт ДДС. Съдът обаче е намерил, че разпоредбата на чл. 115 ЗДДС, регламентира изрично условията за корекции на данъчната основа на начислен с фактура данък. Настоящата инстанция също счита, че при начислен с фактура ДДС, редът за корекция на данъчната основа е този по чл. 115 от ЗДДС и неправилно първоинстанционния съд е приел, че за концертния случай е неприложим. Съгласно чл. 115, ал. 1 от ЗДДС, при изменение на данъчната основа на доставка или при развалянето на доставка, за която е издадена фактура, доставчикът е длъжен да издаде известие към фактурата. Ал. 2 на същата разпоредба предвижда, че известието се издава задължително не по-късно от 5 дни от възникване на съответното обстоятелство по ал. Ал. 3 предвижда, че при увеличение на данъчната основа се издава дебитно известие, а при намаление на данъчната основа или при разваляне на доставки - кредитно известие. Частичното или пълното неплащане на цената по доставката, макар и да не е изрично предвидено в хипотезата на чл. 115 от ЗДДС е частен случай, който се обхваща общите условия за корекция на данъчната основа на начислен с фактура данък. В посочената разпоредба няма въведени ограничителни условия за корекция на данъчната основа при частично или пълно неплащане на доставката. Доставчика е разполагал с възможност да коригира данъчната основа на доставките за наем, като издаде кредитно известие, поради разваляне на доставките, за които е издал фактури и не е получил плащане. Развалянето на доставките по издадените фактури за наем е факт, който е различен от развалянето на договора за наем, поради което аргументите, че развалянето на договора за наем на основание чл. 88 от ЗЗД няма обратно действие са неотносими. В случая, няма спор, че след издаване на фактурите за наем от [фирма] и неплащането на наеманата цена от [фирма], издателя на фактурите не е издал кредитни известия към фактурите по реда на чл. 115 от ЗДДС, а получателя е ползвал право на приспадане на данъчен кредит. След като не се е възползвал от правото си на корекция на данъчната основа по реда на чл. 115 от ЗДДС, [фирма] няма право на възстановяване в процедура по чл. 129 от ДОПК на начислен данък в размер на 330 443, 77 лв., отразен в издадени от него фактури, тъй като редът по чл. 129 от ДОПК не е единствено възможен, а поради липсата на корекция, не може да се приеме, че начисленият във фактурите ДДС, чието възстановяване се претендира, са недължимо платени. Ето защо при тези факти, първоинстанциониня съд е следвало да отговори на спорния по делото въпрос дали [фирма] може да се позовава на директния ефект на разпоредбата на чл. 90, § 1 от Директивата за ДДС. Съгласно чл. 90, § 1 от Директивата, в случаите на анулиране, разваляне, отказ или пълно или частично неплащане, или когато цената е намалена след извършването на доставката, основата се намалява съответно съгласно условия, които се определят от държавите-членки. Съгласно § 2 на чл. 90, в случаите на пълно или частично неплащане държавите членки могат да дерогират от параграф 1. На първо место, следва да се посочи, че настоящата инстанция напълно споделя принципното разбиране, изразено от първоинстанционния съд, обосновано с последователната практиката на СЕС по тълкуването на чл. 90, § 1 и § 2 от Директивата за ДДС, че държавите-членки не могат да изключат намаляване на данъчната основа в случай на неплащане, а в случай, че се възползват от възможността, предвидена в § 2 на чл. 90, да дерогират от § 1, то тази дерогация трябва задължително да се основава на несигурността "относно окончателния характер на неплащането". Така в решение от 15.05.2014 на СЕС, Almos Agrбrkьlkereskedelmi по дело С-337/13, на което се позовават и двете страни, Съдът е постановил, че в случай на неплащане на цената данъчнозадължените лица не могат да се позовават на член 90, параграф 1 от Директивата за ДДС относно правото за намаляване на данъчната им основа за ДДС, ако съответната държава членка е решила да приложи предвиденото в член 90, параграф 2 от посочената директива дерогиране. Както обаче Съдът вече е посочил в Решение от 23 ноември 2017 година по дело C-246/16 Di Maura и в следващи решения например Решение на Съда от 8 май 2019 година по дело C-127/18 (A-PACK CZ), това решение не трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки имат възможността да изключат всякакво намаляване на данъчната основа по ДДС. Съдът вече е постановил в Решение от 3 юли 2019 година по дело C-242/18 ([фирма]), тази възможност за дерогиране в случая на пълно или частично неплащане се основава единствено на идеята, че при определени обстоятелства и поради съществуващото в съответната държава членка правно положение неплащането на насрещната престация трудно може да бъде проверено или може да бъде само временно. От това е обоснован извод в цитираното решение и редица други ( по дело С-127/18), че упражняването на тази възможност за дерогация трябва да бъде обосновано, за да не се смущава постигането на преследваната от Директивата за ДДС цел за данъчна хармонизация с предприетите от държавите членки мерки за прилагане на дерогацията, както и че държавата членка не би могла да си позволи чисто и просто да изключи намаляването на данъчната основа по ДДС в случай на неплащане. Посочено е, че материалноправна дерогация в случай на неплащане на цената трябва задължително да се основава на несигурността "относно окончателния характер на неплащането". Многократно и последователно СЕС се е произнасял, включително и Решение от 3 юли 2019 година по дело C-242/18 ([фирма]), че тази дерогация не е абсолютна, а само до момента, в който вземането стане окончателно несъбираемо или когато лицето изтъкне и докаже, че съществува обоснована вероятност вземането да остане несъбрано. В настоящия случай, обаче е налице сериозно различие между фактите в главните производства, по които са направени исканията за преюдициално запитване и настоящото производство. СЕС се е произнасял само в случай, в които данъчнозадълженото лице – доставчик е упражнил право на корекция на данъчната основа, пfради пълно или частично неплащане, но то е било отказано или ограничено от норми на националното законодателство на съответна държава – членка. В този смисъл, неоснователно e позоваването на първоинстанционният съд на решение по дело С-337/13 на СЕС, решение по дело С-246/16 на СЕС и решение по дело С-242/18 на СЕС, поради различие на фактите в главните производства, по които са направени исканията за преюдициално запитване и настоящото производство. От преюдициалното запитване по дело С-246/16 е личало, че доставчика намалява данъчната основа по ДДС, след открита производство по несъстоятелност на негов клиент – получател по доставката, а данъчната администрация е изискала, съгласно националното си законодателство неуспех в производството по несъстоятелност. С решението е прието, че за намаляването на данъчната основа по данъка върху добавената стойност държава членка не може да изисква неуспех на производствата по несъстоятелност, когато те могат да продължат над 10 години. От преюдициалното запитване по дело С-337/13 е личало, че доставчика коригира фактурата относно продажба на стоки, поради неплащане на цената и въпреки това данъчната администрация е приела, че няма право на намаляване на данъчната основа на ДДС. С решението е прието: 1) Разпоредбите на член 90 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална разпоредба, която не предвижда намаляване на данъчната основа на данъка върху добавената стойност в случай на неплащане на цената, ако се прилага предвиденото в параграф 2 от същия член дерогиране. В тази разпоредба обаче трябва да бъдат посочени всички други положения, при които съгласно параграф 1 от посочения член след сключването на сделка данъчнозадълженото лице не е получило отчасти или изцяло насрещната престация, което националната юрисдикция следва да провери. 2) Данъчнозадължените лица могат да се позоват пред националните юрисдикции на член 90, параграф 1 от Директива 2006/112 срещу държавата членка, за да получат намаление на данъчната основа на данъка върху добавената стойност. Макар държавите членки да могат да предвидят, че упражняването на правото за намаляване на такава данъчна основа зависи от изпълнението на определени формалности, които по-специално позволяват да се докаже, че след сключването на сделката данъчнозадълженото лице в крайна сметка не е получило отчасти или изцяло насрещната престация, и че то може да се позове на едно от положенията, посочени в член 90, параграф 1 от Директивата 2006/112, така приетите мерки не трябва да надхвърлят необходимото за това доказване, което националната юрисдикция следва да провери. От преюдициалното запитване по дело С-248/18 е личало, че доставчика е претендирал възстановяване на начислен с ревизионен акт ДДС, а не по издадени фактури, при липса на разпоредба в националната данъчно-правна уредба, която изрично да регламентира корекция в случаите на анулиране, разваляне, отказ или пълно или частично неплащане, или когато цената е намалена след извършването на доставката, на начислен с ревизионен акт ДДС. В настоящия случай няма спор, че [фирма] не се е възползвал от правото си на корекция на издадените от него фактури по реда на чл. 115 от ЗДДС, а от друга страна правото на корекция на данъчната основа по издадени фактури не е ограничено с предвидени в националното законодателство условия, освен със срок за извършване на корекцията – чл. 115, ал. 2 от ЗДДС. Спазването на предвидения в чл. 115 от ЗДДС ред за корекция на данъчната основа дава възможност на данъчнозадълженото лице – доставчик да си възстанови целия надвнесен към данъчната администрация ДДС за неплатените вземания, поради което спазването на това изискване по принцип не поставя под въпрос неутралитета на ДДС. (по аналогия Решение на Cъда от 6 декември 2018 година по дело C-672/17, т. 39 и решение от 26 януари 2012 г., по дело C-588/10, т. 37). Ето защо, след като не е коригирал данъчната основа на доставките, за което е нямало обективни пречки, [фирма] не може да се позовава на директния ефект на чл. 90, § 1 от Директивата за ДДС, която също предвижда, че при пълно или частично неплащане основата се намалява съответно съгласно условия, които се определят от държавите-членки. За пълнота следва да се посочи, че останалите доводи в касационната жалба на директора на Дирекция "ОДОП" – София са неоснователни, но това не променя крайния извод за законосъобразност на оспорения мълчалив отказ за прихващане или възстановяване. Неоснователно е и твърдението на ответника по касация за недопустимост на допълнението към касационната жалба, като подадено след срока за обжалване. Това е така, защото с допълнението към касационната жалба се навеждат допълнителни доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, за което касационно основание, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната инстанция следи служебно и при извършената проверка установи соченото касационно основание за неправилност на оспореното решение на АССГ. С оглед изложеното, настоящата инстанция счита, че като е отменил мълчалив отказ за прихващане или възстановяване по подадено от [фирма] искане по реда на чл. 129 от ДОПК с вх. № 53-07-232/21.11.2018 г. на орган по приходите при ТД на НАП-София, потвърден с Решение № 424/12.03.2019 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - София, АССГ е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него спора да се реши по същество, като се отхвърли жалбата на [фирма] срещу мълчалив отказ за прихващане или възстановяване, по подадено искане по реда на чл. 129 от ДОПК с вх. № 53-07-232/21.11.2018 г. на орган по приходите при ТД на НАП-София, потвърден с Решение № 424/12.03.2019 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - София. С оглед изхода на спора, решението е неправилно и в частта на присъдените разноски, поради което следва да бъде отменено и в таз му част. От друга страна, основателна се явява претенцията на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски. Същите с оглед материалния интерес на делото от 330 443, 77 лева и на основание чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъдат определени в общ размер на 13 368, 87 лева, от които 11 668, 87 лева за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и 1 700 лева за държавна такса за касационното производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение