Решение № 16074 от 20.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2482/2018 г.

Решение № 16074 от 20.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2482/2018 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на младши автоконтрольор в група "Охранителна полиция", при пето районно управление към ОДМВР гр. В. срещу решение № 14/08.01.2018 година, постановено по адм. д. № 3079/2017 г. на Административен съд град В., с което съдът е отменил негова заповед № 17-0460-000265/16.10.2017 година за прилагане на принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелство за управление на МПС в срок до заплащане на дължима глоба" по отношение на С. К.. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. По делото по категоричен начин било установено, че към датата на издаване на заповедта за налагане на мярката, Киров имал незаплатени в срок задължения от глоби. Разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП вменявала задължение на органа да наложи процесната мярка при условията на обвързана компетентност. Мярката била в съответствие с целта на закона. Прави искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на С. К. срещу заповед № 17-0460-000265/16.10.2017 година на младши автоконтрольор в група "Охранителна полиция", при пето районно управление към ОДМВР гр. В. за прилагане на принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелство за управление на МПС в срок до заплащане на дължима глоба". Ответникът, С. К. представя писмено възражение за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Страните не спорят по фактите. Спорът е по приложението на закона. Първоинстанционният съд е установил, че при извършена проверка на 16.10.2017 година, в гр. В., посока к. к. "Златни пясъци" на лек автомобил "БМВ", с ДК [рег. номер на МПС], служители на ОД на МВР, след извършена справка в автоматизираната информационна система, установили, че водачът на моторното превозно средство С. К. не е заплатил наложените с фишове №№ К/1172245 от 18.03.2017 година и К/1415714 от 10.11.2016 година административни наказания "глоби" в срока за доброволно плащане. Същите са връчени на нарушителя на 10.08.2017 година, като са заплатени на 18.10.2017 година /след издаване на заповедта за налагане на ПАМ/. На основание тези факти, административният орган - младши автоконтрольор в група "Охранителна полиция", при пето районно управление към ОДМВР гр. В., е издал оспорената пред първоинстанционния съд заповед № № 17-0460-000265/16.10.2017 година за прилагане на принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелство за управление на МПС в срок до заплащане на дължима глоба" по отношение на С. К.. При тези фактически установявания първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Съдът се е мотивирал, че налагането на процесната мярка не отговаря на нито една от целите, закрепени в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Наложените глоби подлежали на принудително събиране като санкция за забавеното изпълнение била лихвата за просрочие. Правата на жалбоподателя били ограничени в значителна степен. Бил нарушен принципът за съразмерност, заложен в чл. 6, ал. 1 АПК, според който административните органи упражнявали правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Решението е неправилно. Съгласно чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП принудителната административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" се прилага на водач, който управлява МПС с наложено наказание глоба, незаплатена в срока за доброволно заплащане. Съгласно чл. 190, ал. 3 ЗДвП наложеното наказание "глоба" се заплаща в едномесечен срок от влизането в сила на наказателното постановление, електронен фиш или съдебното решение или определение на съда при обжалване. По смисъла на чл. 171 ЗДвП принудителните административни мерки се прилагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон, поради което те са от вида на преустановяващите ПАМ. Предпоставка за издаването на заповед с правно основание по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП е извършено от водача на МПС нарушение, изразяващо се в незаплащане на дължима глоба в срока за доброволното й заплащане. В случая не се спори, че глобите, изписани в заповедта не са били заплатени от водача към датата на издаване на заповедта за налагане на ПАМ. Нормата не е препращаща, като основанието за налагане на мярката се съдържа в самата разпоредба. Необходимата материалноправна предпоставка за налагане на мярката е установено по надлежен ред управление на МПС от водач, който не е платил наложена му глоба в срока за доброволното й заплащане. Принудителната административна мярка е с преустановителен и превантивен характер. ПАМ не е административно наказание. Оспорената заповед има самостоятелни правни последици, различни от акта, с който се установява нарушение и се налага административно наказание. ПАМ е форма на изпълнително-разпоредителна дейност, чрез която в предвидените от закона случаи се упражнява държавна принуда. Именно с оглед непосредствената цел за ограничаване на евентуално противоправно поведение и обезпечаване положителните действия на субекта на правоотношението, конкретната ПАМ се прилага с определен срок - до заплащане на глобата. Ето защо обстоятелството, че след прилагането на ПАМ водачът е заплатил глобата, не води до извод за незаконосъобразност на заповедта, но служи като правопрекратяващ факт по отношение действието на мярката. Фактически приложената ПАМ е действала само два дни. Но това не я прави незаконосъобразна. Съдебният състав не споделя изводите на АС гр. В., че мярката е несъразмерна, наложена при нарушаване на принципите заложени в чл. 6, ал. 1 АПК. Нормата на чл. 171, ал. 1, т. 1, б. "д" от ЗДвП е императивна и не предоставя на компетентния орган право на преценка; той действа изцяло в условията на обвързана компетентност. Фактът е от значение както във връзка с тълкуването на правната норма, така и във връзка с приложението на чл. 6 АПК. В конкретната хипотеза органът няма право на преценка между две или повече хипотези. При реализиране на фактите, представляващи основание за прилагане на мярката, органът е длъжен да издаде акт за налагане на мярката. Ограничението на водача е нормативно регламентирано. При анализ на целите по чл. 22 ЗАНН, съдебните състави следва да отчитат специалния характер на ЗДвП в частта относно видовете предвидени ПАМ спрямо общия характер на ЗАНН в чл. 22 и чл. 23, както и факта, че специалният закон е по-новият от два нормативния акта с еднакъв ранг в съотношение специален към общ такъв. С оглед изложеното касационната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорената заповед поради противоречие с материалното право и целта на закона. Предвид изложеното, като е отменил атакуваната заповед, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него, на основание чл. 222, ал. 1 АПК бъде постановено друго, с което подадената от С. К. жалба бъде отхвърлена като неоснователна. Воден от горното, Върховният административен съд