Решение № 527 от 14.8.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002100880/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 2774 от 02.10.2023 год., постановено по настоящото дело, по жалбата на ищцата П. К. А., е допуснато касационно обжалване на решение № 1180 от 12.09.2022 год., постановено по в.гр.дело № 3673/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд /САС/, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 5033 от 18.08.2020 год., постановено по гр.дело № 10444/2019 год. по описа на Софийски градски съд /СГС/ е отхвърлен предявения от П. К. А. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 14.06.2019 год. до окончателното изплащане и в частта, в която е потвърдено решение № 5033 от 18.08.2020 год., постановено по гр.дело № 10444/2019 год. по описа на Софийски градски съд /СГС/ за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 7 000 лв. до размера от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 14.06.2019 год. до окончателното изплащане. Обжалването е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос относно критериите, които определят понятието справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ и следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени от страните доводи, всички установени по делото обективно съществуващи, конкретни обстоятелства и да изложи собствени мотиви при прилагане на критерия на чл. 52 ЗЗД. В касационната жалба на ищцата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. Ответната страна Прокуратурата на Република България Евелин счита, че касационната жалба е неоснователна. По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др./. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. В разглеждания случай, за да приеме, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание, въззивният съд е зачел установените по делото и безспорни между страните обстоятелства, а именно: че на 26.01.2018 год. ищцата е била привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 206, ал. 1, предл. 1 НК, като й е била взета мярка за неотклонение „подписка“; срещу ищцата е бил внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 206, ал. 1, предл. 1 НК, по който е било образувано НОХД №5234/2018 год. по описа на СРС, НО, 97 с-в, като с присъда от 14.11.2018 год. ищцата е била призната за невиновна и оправдана по повдигнатото й обвинение, а с решение от 14.06.2019 год., постановено по ВНОХД № 2318/2019 год. по описа на СГС, НО, V-ти въззивен състав /образувано по протест на СРП/, за което е посочено, че не подлежи на обжалване и протест, оправдателната присъда е била потвърдена, като е заключил, че наказателното преследване срещу ищцата е било незаконно, а всяко незаконно наказателно преследване засяга в една или друга степен неимуществената сфера на пострадалия. Поради това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е намерил за установени, намиращи се в причинна връзка с незаконното обвинение и съответно от значение за справедливия размер на обезщетението. За да определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. въззивният съд е приел: 1/ престъплението, в което ищцата е била обвинена, без да го е извършила, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – то се наказва с лишаване от свобода до 6 години; 2/ на ищцата е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“; 3/ оправдателната присъда е била протестирана и протестът не е бил поддържан пред въззивния съд, но не е бил и оттеглен; 4/ ищцата е била притеснена от воденото срещу нея наказателно производство, страхувала се да не загуби свободата си, чувствала срам и вина през близките си, била подложена на стрес, но същият не бил прераснал в епизодично или трайно увредено психологическо състояние или в психическо заболяване; доброто й име в обществото било дискредитирано; 5/ обвинението не е било разгласено публично; 6/ че не е доказано преживяно от ищцата депресивно състояние или депресия; 7/ заболяванията на ищцата – установени и изброени в заключението по съдебно-медицинската експертиза, не са били обвързани с воденото наказателно производство, но развитието на тези заболявания е било повлияно неблагоприятно от преживените стрес и тревожност в резултат на незаконното наказателно преследване; 8/ наказателното производство е приключило за срок от не повече от 3 години, който е разумен – по жалба от м.юли 2012 год. срещу ищцата било образувано досъдебно производство, което било прекратено с постановление на СРП от 19.06.2013 год.; второто досъдебно производство било образувано срещу неизвестен извършител на 06.10.2016 год., но с постановление на СГП от 23.10.2017 год. това производство било преквалифицирано срещу ищцата и било отменено горепосоченото постановление на СРП, като било указано пр. пр. №22868/2012 год. по описа на СРП да бъде приобщена към пр. пр. №1546/2016 год. по описа на СРП, като разследването продължи под №1546/2016 год. по описа на СРП, по което и ищцата била привлечена като обвиняема с постановление от 26.01.2018 год.; наказателното производство от датата на постановлението на СГП от 23.10.2017 год. до влизане в сила на оправдателната присъда – 14.06.2019 год., било продължило по-малко от две години. Въз основа на тези обстоятелства и съобразявайки обществено-икономическата обстановка в страната и обичайния стандарт на живот, както и че претърпените от ищцата вреди не са изключително тежки и с непреодолим характер, различни от обичайно изживяваните в подобни случаи болки и страдания, въззивният съд е формирал извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 3 000 лв., до който и размер релевираната претенция се явява основателна, а в останалата част подлежи на отхвърляне. Както е прието и в определението по чл. 288 ГПК, с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с цитираната по-горе практика /включително задължителната такава/ на ВС и ВКС. Предвид даденото с нея разрешение на въпроса, при извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но е частично неправилно. Основателно е касационното оплакване, че в обжалваното решение не са обсъдени всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на ищцата неимуществени вреди. Така не е преценена общата продължителност на наказателното производство, в т.ч. неправилно е определен началният момент, от който пострадалата /ищцата/ търпи неимуществени вреди от процесното незаконно наказателно преследване. Основателно е и основното оплакване на касатора, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – занижен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди. Всички вреди, които са пряка е непосредствена последица от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ подлежат на обезщетяване. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно и главно доказване следва да се установяват вредите извън обичайните, т.е. специфичните такива, като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения /например разрив в семейните отношения/ или в обичайната му битова, обществена или професионална сфера /например загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация/ и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване – в този смисъл е приетото например в Решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., IV г. о., ГК и Решение № 434 от 25.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2934/2015 год., ІV г. о., ГК. В частност, освен обичайните болки и страдания от незаконното обвинение в извършване на престъпление, ищцата твърди още и увреждане на здравето й. Настъпването на тази вреда, обаче, не е в причинно-следствена връзка с процесното незаконното обвинение за извършено престъпление, поради което и не се обхваща от обезщетението за неимуществени вреди, респ. държавата не отговаря за нея, доколкото е установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че ищцата е с увредено общо състояние и с трайно намалена работоспособност от 22.06.2000 год., като заболяванията й, а именно мозъчно съдова болест /след реализиран през м.октомври 2015 год. мозъчен инсулт/, заболявания на опорно-двигателния апарат, верикозно разширени вени на ляв долен крайник с тежест, болки и оток и кожни промени в напреднал стадий /с неопределена, но голяма давност/, двустранно намаление на слуха със непостоянен световъртеж и нарушено равновесие /2014 год./, са от общ характер и възрастово обусловени и категорично не са свързани с воденото срещу нея наказателно производство. Липсват и доказателства, че тревожното състояние на ищцата представлява психично разстройство, т.е. заболяване /обстоятелства, за установяването на което са нужни специални знания/. Следователно изводът на въззивния съд, с който е отречено настъпването на горепосочената твърдяна от ищцата специфична вреда, е обоснован, а и направен в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест и неблагоприятните последици от тях и касационното оплакване в тази насока се явява неоснователно. В Решение № 425 от 01.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3143/2015 год., ІV г. о., ГК, е прието, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /сега т. 3/ израз „обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно производство и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение. В случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деянието, което единствено той би могъл да извърши. Съответно в Решение № 437 от 02.07.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1020/2012 год., ІV г. о., ГК, е прието, че веднъж образуваното наказателно производство може да приключи било с акт по съществото на повдигнатото обвинение, било с акт за неговото прекратяване в хипотезите, предвидени в чл. 24 НПК. В случаите, когато наказателното производство е било прекратено и прекратяването е потвърдено от съда, на общо основание се прилагат постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, доколкото наказателно-процесуалното право не допуска в тези случаи производството да бъде възобновено служебно от по-горестоящ прокурор. В случаите, когато наказателното производство е било прекратено и след съобщаването му на засегнатите лица не е било обжалвано пред съответния първоинстанционнен съд, остава открита възможността за служебна отмяна на постановлението. В тези случаи, ако е последвала служебна отмяна на постановлението, прокурорският акт за прекратяването не е довел до окончателно приключване на производството, поради което той няма за последица нито завършването на фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, нито поставя началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Срокът, през който поради отмененото впоследствие прекратяване не са били извършвани процесуално-следствени действия, води до увеличаване във времето на общата продължителност на наказателния процес, която величина следва да се има предвид при преценката дали тази обща продължителност се вмества във разумните срокове за провеждане на наказателното производство или не. Общата продължителност на наказателното производство има значение и при определяне размера на обезщетението за понесените неимуществени вреди, което означана, че такова значение има и времето, през което макар да не са били извършвани процесуално-следствени действия, като краен резултат е поддържана висящността на производството поради последващата служебна отмяна на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство по чл. 24 НПК. Така приетото в горепосочените две решения на ВКС изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. Въззивният съд неправилно е определил продължителността на воденото срещу ищцата наказателно производство, респективно – в нарушение на материалния закон е приел, че релевираните в исковата молба неимуществени вред, настъпили преди датата на повдигане на обвинението срещу ищцата /26.01.2018 год./, не следва да се имат предвид при определяне на размера на процесното обезщетение, както и че релевантният за това начален момент на развитието на наказателното производство е постановлението на СГП от 23.10.2017 год. След като ищцата е страна по сключения договор за финансов лизинг от 18.06.2007 год., който има за предмет процесния лек автомобил /чуждата движима вещ, по отношение на която е вменено осъществяване на признаците на обсебване/, то единствено тя би могла да извърши престъплението по чл. 206, ал. 1 НК и следователно същата е търпяла основателни притеснения и неудобства още от момента, в който е дала обяснения на 20.02.2013 год. по пр. пр. №22868/2012 год. по описа на СРП, когато е узнала и за образуваното, макар и срещу неизвестен извършител към този момент, наказателно производство за това престъпление. В този смисъл, макар въззивният съд в съответствие с трайно установената практика да е приел, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е от значение продължителността на наказателното производство, вследствие на което ищцата търпи вреди, неправилно не е взел предвид при определяне на размера на процесното обезщетение търпените от ищцата вреди през периода от 20.02.2013 год. до датата на повдигане на обвинението срещу нея – 26.01.2018 год. /около 5 години/. Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция. Ищцата е била обвинена в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 206, ал. 1, предл. 1 НК. Към момента, в който е узнала за образуваното наказателно производство ищцата е била на 56 год., а към момента на влизане в сила на оправдателната присъда е била на 62 години – която възраст предполага по-ниска устойчивост на стреса; същата е неосъждана. Наказателното производство е продължило около 6 години и 4 месеца, който срок е неразумен. Поддържаното незаконно обвинение е оказало негативно отражение върху ищцата, изразяващо се в притеснение, страх, тревожност, стрес, накърнено достойнство, промяна в психо-емоционалното й състояние и негативни изживявания; то се е отразило и общото й здравословно състояние. Тези обстоятелства и тяхното конкретно проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника обезщетение. От друга страна, ищцата е взела лично участие при извършване на 6 процесуални действия в досъдебното производство и се е явила в 2 съдебни заседания по НОХД № 5234/2018 год. по описа на СРС, НО, 97 с-в и 1 съдебно заседание по ВНОХД № 2318/2019 год. по описа на СГС, НО, V въззивен състав. Била й е наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Повдигнатото срещу нея обвинение не е било публично оповестено от страна на Прокуратурата и разследващите органи, като неговото негативно отражение върху доброто име на ищцата в обществото и върху социалните й контакти не е по-голямо от обичайното в подобни случаи и не е с траен характер. Няма доказателства за изолиране на ищцата от нейния приятелски и семеен път, за съществена промяна на начина й на живот, за препятстване на по-нататъшната й личностна, обществена и професионална реализация и както вече бе посочено по-горе не са установени болестни прояви. Ищцата е била оправдана още на първа инстанция, а представителят на ответника е подал протест срещу оправдателната присъда, но не го е поддържал пред въззивната инстанция. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, при съобразяване на обичайния характер на претърпените негативни емоции и промени в поведението на ищцата, но при превес на продължителността на процесното незаконно наказателно производство, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда /съгласно официалните данни на НСИ, през 2019 год. средния общ годишен доход за едно лице възлиза на 6 592 лв., а минималната месечна работна заплата през 2019 год. е в размер на 560 лв./, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което се репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищцата и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, възлиза на сумата от 6 000 лв. При определянето на този размер съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на П.та на Република България да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 3 000 лв. до размера от 6 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска в тази му част, ведно с претендираната законна лихва, считано от 14.06.2019 год. В останалата обжалвана част, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 6 000 лв. до размера от 50 000 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 и 2 ЗОДОВ дължимите разноски за въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 73.64 лв., както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 63.83 лв. /или общо 88.83 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение