Решение № 5338 от 21.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 627/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Община Пазарджик, чрез процесуален пълномощник, срещу Решение 4092 от 28.10.2024 г. на Административен съд Пазарджик, постановено по адм. д. 688/2023 г., с което е отхвърлена жалбата ѝ срещу Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 02 от 03.05.2023 г., издаден от Директора на Регионална инспекция по околната среда и водите /РИОСВ/ Пазарджик. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че в оспорения АУПДВ не е направено разграничение между собственик и ползвател на депо, като по този начин за адресата е останало неясно в кое негово качество е издаден актът, а така е опорочена защитата на неговите права и законни интереси. Намира, че при издаване на акта не са спазени изискванията на чл. 26, ал. 2 от Наредба 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размера на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци /Наредбата/. Сочи, че размерът на отчисленията за календарната 2020 г. следва да бъде 69 лв./тон, а не 95 лв./тон, както и че лихвите за забава са определени неправилно. В тези насоки развива своите доводи и претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и на оспорения АУПДВ, Релевира и възражение за прекомерност на възнаграждението, заявено от насрещната страна. Ответникът по касационната жалба Директорът на РИОСВ гр. Пазарджик не изразява становище по основателността ѝ. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на производството пред Административен съд - Пазарджик е законосъобразността на АУПДВ 02 от 03.05.2023 г., издаден от Директора на РИОСВ Пазарджик, с който на основание чл. 64, ал. 8 от Закона за управление на отпадъците /ЗУО/ и чл. 26, ал. 1 от Наредба 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размера на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци / Наредбата/ във вр. с чл. 166 ДОПК и чл. 64, ал. 1 и ал. 3 ЗУО и с чл. 20, ал. 1, т.1, б. е, ж и з, чл. 21, ал. 1 и ал. 5, чл. 22, ал. 1, чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата и въз основа на документите по чл. 26, ал. 2 от Наредбата е установено по основание и размер спрямо Община Пазарджик като ползвател на Регионално депо за неопасни отпадъци в м. Баира, землище на с. Алеко Константиново, публично държавно вземане в общ размер на 6 369 477,20 лв., от които 5 445 521 лв. непреведени месечни отчисления по чл. 64 ЗУО за 2018 г., 2019 г. и за м. януари и м. февруари 2020 г. и законна лихва върху горната сума, изчислена към 31.12.2020 г., в размер на 923 956,20 лв. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването първостепенният съд е приел от фактическа и правна страна следното: Община Пазарджик е собственик и ползвател на Регионално депо за неопасни отпадъци в местността Баира, землище на с. Алеко Константиново, община Пазарджик. Същото е определено за обезвреждане чрез депониране на неопасните отпадъци, генерирани от населените места в регион Пазарджик, включващ общините: Батак, Белово, Брацигово, Велинград, Лесичово, Пазарджик, Пещера, Ракитово и Септември. Отчисленията се определят в левове за един тон депонирани отпадъци и се превеждат от Кмета на общината, която е собственик на депото, ежемесечно по банкова сметка за чужди средства на съответната РИОСВ, на чиято територия се намира депото до последното число на месеца за предходния месец (чл. 23, ал. 1 от Наредба 7). При забавяне на превода по ал. 1 се дължи законната лихва за всеки просрочен ден, но не повече от 20 на сто от общо дължимата сума. По чл. 21, ал. 1 от Наредба 7 /19.12.2013 г., отчисленията се дължат от общините и от всяко друго лице за всеки тон депониран отпадък на депото по чл. 2, ал. 3, т. 1 от Наредбата. Общините, ползватели на депото, превеждат дължимите отчисления на общината собственик на депото до 10-о число на месеца за предходния месец и се отчитат като трансфери. При забавяне на преводите задълженото лице по ал. 1 дължи законната лихва за всеки просрочен ден, но не повече от 20 на сто от дължимата сума. Съгласно чл. 23, ал. 3 от Наредбата собственикът на депото предоставя ежемесечно информация на директора на РИОСВ за количествата на депонираните отпадъци за всеки ползвател поотделно. На база на представените справки от община Пазарджик като собственик на регионално депо Пазарджик за количествата депонирани отпадъци от община Пазарджик собственик и ползвател на депото за 2018 г., 2019 г. и месеците януари и февруари 2020 г., са определени дължимите отчисления по чл. 64 от ЗУО и чл. 21 от Наредбата. На основание чл. 182 от ДОПК, във връзка с чл. 26, ал. 2, т. 7 от Наредба 7/19.12.2013 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до Община Пазарджик с изх. АНД-01-2 /18.01.2023 г. за заплащане на дължимите суми за 2018 г., 2019 г. и месеците януари и февруари 2020 г. Независимо от получаването й, Общината не е предприела действия и не е внесла по сметка на инспекцията установените задължения. В хода на съдебното производство е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която е кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено. При тази фактическа установеност, първостепенният съд е приел, че обжалваният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Според решаващия състав, оспореният АУПДВ не противоречи на приложимата по време редакция на чл.20, ал.1, т.1, б.з от Наредбата, която до изменението на посочената норма, обн. в ДВ, бр. 26/ 22.03.2020 г. е предвиждала отчисления за януари и февруари 2020г. по 95 лв./тон месечно. След нейното изменени този размер е намален на 69 лв. /тон, но тъй като на новата редакция на разпоредбата не е придадена обратна сила, то за м.януари и м.февруари правилно са изчислени дължимите суми по чл. 64 от ЗУО в размер на 95 лв./тон. Позовавайки се на представените кантарни бележки и на заключението на експерта по ССчЕ, съдът е приел, че не само размерът на главницата, но и на лихвите за забава са определени правилно от органа, издал оспорения АУПДВ. На следващо място решаващият състав е изтъкнал неоснователността на възражението, че отчисленията са направени при липса на всички изискуеми документи по чл. 26, ал. 2 от Наредбата. Подчертал е, че всички изискуеми доказателства за количествата депонирани отпадъци, ведно с отправена покана към собственика/ползвателя на депото за доброволно изпълнение са събрани като доказателства, с което е изпълнено изискването на визираната норма. Първостепенният съд изрично е обсъдил възражението на оспорващия за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. в, предл. трето ЗЗД по отношение на задълженията за 2018 г. и 2019 г., като по аргумент от чл. 64, ал. 8 ЗУО е приел, че с оспорения АУПДВ са установени публични държавни вземания, които по силата на чл. 171 ДОПК се погасяват с изтичането не на три, а на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да бъдат заплатени. В обобщение е формирал крайния извод, че обжалвания акт е законосъобразен, с оглед на което е отхвърлил предявената срещу него жалба. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Съобразно чл. 60, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците, за извършване на дейности по обезвреждане на отпадъци чрез депониране, всеки собственик на депо предоставя обезпечение, покриващо бъдещи разходи за закриване и следексплоатационни грижи на площадката на депото. Според, ал. 3, когато собственик на депото е община или бюджетно предприятие, обезпечението по, ал. 1 е под формата на месечни отчисления по, ал. 2, т. 1 или 2. Съгласно, ал. 4, отчисленията по, ал. 2, т. 1 и 2 се определят в левове за един тон депониран отпадък. Нормата на чл. 64, ал. 1 ЗУО предвижда, че за обезвреждане на отпадъци на регионално или общинско депо за неопасни отпадъци и на депа за строителни отпадъци се правят отчисления в размер и по ред, определен с наредбата по чл. 43, ал. 2, а по аргумент от чл. 64, ал. 3 ЗУО, отчисленията се определят в левове за един тон депонирани отпадъци и се превеждат от собственика на депото ежемесечно по банкова сметка за чужди средства на РИОСВ, на чиято територия се намира депото. Легалната дефиниция за обезвреждане се съдържа в § 1, т. 11 ДР ЗУО, според която това е всяка дейност, която не е оползотворяване, дори когато дейността има като вторична последица възстановяването на вещества или енергия. В случая между страните не е спорно, че община Пазарджик е собственик и ползвател на Регионално депо за неопасни отпадъци в местността Баира, землище на с. Алеко Константиново, община Пазарджик, което е в експлоатация, т.е. съществуващо депо за отпадъци по смисъла на §1, т. 30 от Наредба 6 от 27.08.2013 г. за условията и изискванията за изграждане и експлоатация на депа и на други съоръжения и инсталации за оползотворяване и обезвреждане на отпадъци. Не е спорно още, че за периодите м. януари м. декември 2018 г., м. януари м. декември 2019 г. и за м. януари и м.февруари 2020 г. в това депо се е извършвало обезвреждания на отпадъци, образувани на територията на община Пазарджик, за което са подадени нарочни справки, но дължимите отчисления не са внесени. Несподелими са аргументите на касатора, че в оспорения АУПДВ не е направено разграничение в кое негово качество на собственик или на ползвател на депото му е установено определеното публично държавно вземане, а така е опорочена възможността за защита на негови права и законни интереси. В тази връзка първостепенният съд правилно е съобразил, че съгласно чл. 64, ал. 3 ЗУО отчисления по чл. 64, ал. 1 ЗУО се дължат както от собственика на депото, така и от неговите ползватели. Разпоредбите на чл. 21, ал.1, ал.2 и ал.3 от Наредба 7 еднозначно сочат, че отчисленията по чл. 20 се дължат от общините и от всяко друго лице /ползвател/ за всеки тон депониран отпадък на депо по чл. 2, ал. 3, като ползвателят го превежда по банкова бюджетна сметка на общината, собственик на депото до 10-то число на месеца за предходния месец и се отчита като трансфер. Съгласно чл. 22 от Наредбата именно Кметът на общината, собственик на депото, превежда събраните от ползвателите отчисления по банкова сметка за чужди средства на съответната РИОСВ, на чиято територия се намира депото, поради което в случаите, при които една община е както ползвател, така и собственик на депо, липсата на разграничение между двете нейни качества би могло да е релевантно само за точното определяне на размера на установеното публично държавно вземане. В случая обаче, в установителната част на оспорения АУПДВ изрично е посочено, че вземането спрямо длъжника е определено само в качеството му на ползвател на депото, с оглед на което по никакъв начин не е накърнена възможността за упражняване на правото на защита на адресата в неговия пълен обем. Противно на разбирането на касатора, при издаването на процесния АУПДВ не е допуснато нарушение на чл. 26, ал. 2 от Наредба 7 от 19.12.2013 г., като изложените от първостепенния съд в тази връзка мотиви напълно се споделят от настоящия състав, който без да ги преповтаря препраща към тях на основание чл. 221, ал.2 АПК. При преценката относно точното определяне на размера на дължимите отчисления правилно съдът е съобразил, че той е определен въз основа на подадените от Община Пазарджик справки и относимите отчисления лева/ тон. В тази хипотеза съставянето на констативен протокол от проверка на място на собственика на депото и/или лицето, което го стопанисва не е необходимо, тъй като това депо е в патримониума на самата Община, която не би могла да констатира спрямо себе си в качеството й на ползвател различни обстоятелства от заявените в подадените от нея справки за количествата депонирани отпадъци. Същите не са спорни между страните, тъй като задълженията на общината по чл. 64 ЗУО са определени именно въз основа на данните, декларирани от адресата на акта, с оглед на което доводите на касатора в тази връзка са ирелевантни. Неоснователни са и възраженията, че размерът на отчисленията за първите два месеца от 2020 г. следва да бъде по 69 лв. за тон, а не по 95 лв./тон, както и че лихвите за забава са изчислени неправилно. В този аспект аргументите на касатора не са съобразени с приложимата по време редакция на чл. 20, ал. 1, т. 1, б. "з" от Наредба 7 от 19.12.2013 г. преди изменението й - обн., ДВ - бр. 26/ 22.03.2020 г., предвиждаща дължимо отчисление от 95 лв./тон. Едва след нейното изменението й този размер е намален на 69 лв./тон, без да му е придадено обратно действие, с оглед на което правомерно съдът е приел, че за м.януари и м.февруари на 2020г. правилно са изчислени дължимите суми по чл. 64 ЗУО на база 95 лв./тон. Този извод се подкрепя и от заключението на вещото лице по ССчЕ, според което установените с оспорения АУПДВ задължения за отчисления и съответни лихви за забава са правилно определени въз основа на заявените от общината депонирани количества отпадъци. Ето защо, достигайки до заключение за законосъобразност на оспорения АУПДВ, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение