Решение № 3044 от 1.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5954/2010 г.

Решение № 3044 от 1.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5954/2010 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по чл. 145 и сл. АПК. Образувано е по жалба на "Карол Фернандес Мийт" ООД, чрез управителя Т. Т. срещу решение № 304/18.03.2010 г. на Комисията за защита на конкуренцията, постановено по преписка № КЗК-404/406/2009 г. С обжалваното решение за нарушение на чл. 46 от ЗЗК, на основание чл. 60, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 100, ал. 2, т. 1 от ЗЗК, както и във връзка с чл. 100, ал. 3 от ЗЗК на жалбоподателя е наложена имуществена санкция в размер на 15 446,50 лева, която представлява 0.05% от общия оборот на "Карол - Фернандес Мийт" ООД за финансовата 2008 г. и е определен 7-дневен срок, в който жалбоподателя следва да изпълни задължението си за съдействие като представи в КЗК поисканите доказателства по преписка КЗК-404/406/2009 г. Жалбоподателят счита оспорваното решение за незаконосъобразно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В жалбата се твърди, че при постановяването на обжалваното решение и при определяне на размера на имуществената санкция КЗК не е взела предвид тежестта на нарушението, както и смекчаващите вината на дружеството обстоятелства, съгласно изискванията на чл. 100, ал. 4 от ЗЗК. Информацията, която е следвало да бъде предоставена е била значителна по обем и разнородна по характер. Това е направило невъзможно изпълнението на задължението в указания срок. В момента на получаването на искането служителят, отговарящ за попълването на справките към КЗК бил на работа във Варна за дълъг период от време. Новият главен счетоводител на дружеството не могъл да открие въпросните данни в тези къси срокове. Единственият човек, който е могъл да попълни справката бил изпълнителният директор на дружеството, който обаче по време на поисканата справка продължително време отсъствал от работа. Служител на дружеството по телефона уведомил КЗК за горните обстоятелства и помолил за предоставяне на допълнителен срок. Ответникът по жалбата - Комисията за защита на конкуренцията, счита жалбата за неоснователна. Санкцията е наложена за неизпълнение на задължението по чл. 46 от ЗЗК за оказване на съдействие на административния орган при изпълнение на правомощията му по Закона за защита на конкуренцията. Комисията е обсъдила всички релевантни доказателства и е постановила акта си след като три пъти е давала срок на жалбоподателя за предоставяне на исканата информация. Размерът на наложената санкция е съобразен с грубото нарушение на задължението за представяне на доказателства. Моли съда да остави в сила оспорваното решение. Върховният административен съд счита жалбата за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 149, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на съдебно оспорване административен акт. За да се произнесе по същество съдът установи следното от фактическа страна: В Комисията за защита на конкуренцията е образувана преписка № КЗК-404/406 от 12.06.2009 г. на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 от Закона за защита на конкуренцията за разследване на евентуално извършено нарушение по чл. 15, ал. 1 и чл. 21 от Закона за защита на конкуренцията и чл. 81 от Договора за създаване на Европейската общност срещу определени търговски дружества. За изясняване на случая от жалбоподателя с писмо от 21.01.2010 г. е изискано в 5 дневен срок да представи в КЗК информация, като попълни приложените към писмото таблици по образец. Съгласно приложено по делото известие за доставка № ИД PS 1000 00 G 638 F писмото е получено от дружеството на 25.01.2010 г. Същото писмо е изпратено и по факс на 24.02.2010 г. На 01.03.2010 г. Комисията с писмо отново изисква същата информация, като определя 3-дневен срок. От приложената обратна разписка е видно, че писмото е получено на 08.03.2010 г. С писмо от 08.03.2010 г., получено от жалбоподателя на 11.03.2010 г. за трети пореден път е изискана необходимата информация. Получаването на цитираните по-горе писма от дружеството не се оспорва. На 18.03.2010 г. Комисията постановила решението си като наложила имуществена санкция и задължила дружеството в 7-дневен срок да изпълни задължението си за съдействие и да представи поисканите доказателства. Съдът, при така установената фактическа обстановка и след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата на "Карол-Фернандес Мийт" ООД за частично основателна по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 46 от ЗЗК всички физически и юридически лица, включително предприятия, сдружения на предприятия, държавни органи и органи на местното самоуправление, неправителствени организации и Националният статистически институт, са длъжни да оказват съдействие на комисията при изпълнение на правомощията й по този закон, както и по Регламент (ЕО) № 1/2003 и Регламент (ЕО) № 139/2004. А по силата на чл. 100, ал. 2, т. 1 от ЗЗК Комисията налага имуществена санкция в размер до едно на сто от общия оборот за предходната финансова година на предприятие или сдружение на предприятия за неизпълнение на задължението за съдействие по чл. 46. По делото е установено, че Комисията е поискала трикратно една и съща информация от жалбоподателя. Първото писмо е получено от жалбоподателя на 25.01.2010 г., заповедта за налагане на санкция е издадена на 18.03.2010 г., като е определен нов срок за изпълнение. Т. е в рамките на 52 календарни дни жалбоподателят не е могъл да изпълни задължението си за оказване на съдействие като предостави поисканата информация. Служебната ангажираност на изпълнителния директор, ползването на отпуск, както и кадровите промени и размествания на персонала на дружеството не могат да оправдаят липсата на оказано съдействие в рамките на близо два месеца от първоначалното поискване на информацията. Недобрата организация на работата на дружеството, неправилното планиране на дейността и задачите му не би следвало да ползват същото като го освободят от задължението му да окаже своевременно поисканото от КЗК съдействие. Следва да се отбележи, че във всяко едно от изпратените до дружеството писма, същото е било предупреждавано за възможността да му бъде наложена санкция по чл. 100, ал. 2 от Закона, за несвоевременно представяне на поисканата информация. Нито веднъж дружеството жалбоподател не е уведомило писмено КЗК за причините, поради които не може да бъде предоставена на време исканата информация, нито е поискало удължаване на срока. При все това, даденият първоначален срок от 5 дни, в крайна сметка е бил удължен на 51 дни, тъй като едва на 52-рия ден от датата на получаване на първото писмо, КЗК е взела решение за налагане на санкция. Дори да се приеме за вярно твърдението на жалбоподателя, че служител на дружеството е разговарял с представител на КЗК по телефона и е уведомил Комисията за причините, поради които е невъзможно своевременно изпълнение на задължението, то липсват каквито и да е доказателства, няма и подобни твърдения, че срокът за предоставяне на поисканата информация е бил удължен на повече от 51 дни. Сроковете, които са били предоставяни с изпратените писма са съответно 5, 3 и 1 дни. Последният даден срок е изтекъл на 12.03.2010 г. Обжалваното решение е издадено на 18.03.2010 г. Несвоевременното предоставяне на поисканата информация затруднява и забавя правилното приключване на административното производство и е пречка за осъществяване на правомощията на Комисията по ЗЗК. Същото е предпоставка за налагане на санкция по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗЗК. Неоснователни са твърденията на жалбоподателя за допуснати в хода на административното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Аргумент в това отношение е фактът, че административното производство е по реда на глава осма от ЗЗК. То е образувано на основание чл. 36, ал. 1, т. 1 от закона за разследване на евентуално извършено нарушение по чл. 15, ал. 1 от ЗЗК и чл. 81 от Договора за създаване на Европейската общност. Следователно цялото производство се провежда по предвидения в закона специален ред, а не по реда на АПК. В хода на това специално производство е осъществено нарушение на разпоредбата на чл. 46 от ЗЗК. Законът за защита на конкуренцията действително не е предвидил специално производство за налагане на санкции за нарушение на чл. 46, но такова специално производство не е необходимо. В случая нарушението е по повод на вече образувано производство и не е необходимо провеждането на отделно, самостоятелно производство относно налагане на наказание за допуснато в хода на това производство нарушение. Отношенията са се развивали между органа и жалбоподателя и именно неизпълнение на задължение на жалбоподателя в хода на образуваното производство е основание за санкцията. Комисията няма задължение да уведомява нарушителя за започване на административно производство, както и да му предоставя възможност по чл. 43 и 45 АПК. Жалбоподателят е бил предупреден за отговорността по чл. 46 от ЗЗК, както още в първото, така и във всяко едно от последващите писма на Комисията. Той е имал възможност в рамките на кореспонденцията с Комисията да изложи своите аргументи и да осъществи защитата си. Видно от гореизложеното с действията си - неоказване на съдействие на Комисията за защита на конкуренцията за събиране на доказателства по образувано производство за разследване на евентуално нарушение по чл. 15, ал. 1 от ЗЗК и чл. 81 от Договора за създаване на Европейската общност, жалбоподателят е осъществил нарушение на чл. 46 от ЗЗК. Поради това, законосъобразно, Комисията му е наложила по реда на чл. 100, ал. 2, т. 1 ЗЗК имуществена санкция. Размерът на същата обаче не е определен правилно. На първо място съдът счита, че Комисията е определила имуществената санкция в нарушение на т. 13б от Методиката за определяне на санкциите по ЗЗК, приета с Решение № 71/03.02.2009 г. и изменена с решение № 1024/06.10.2009 г., съгласно която санкцията се определя въз основа на общия оборот на предприятието - нарушител за финансовата година, предхождаща постановяване на решението. В случая това следва да бъде оборота за финансовата 2009 г. От обжалваното решение е видно, че органът е определил санкцията въз основа на оборота за финансовата 2008 г. Оборотът за 2008 г. е 30 893 000 лв., а за 2009 г. е 28 248 000 лв. На следващо място настоящата съдебна инстанция счита, че размерът на санкцията като 0,05% от общия оборот за предходната финансова година е силно завишен. Следва да се има в предвид, че санкцията има превантивен и възпиращ ефект, но не следва да се изолира от сложилите се обществено-икономически фактори, а да се преценява съобразно конкретното финансово състояние на търговските субекти в конкретна икономическа ситуация. Съдът намира, че при данните по делото и в условията на икономическа криза, довела до спад в производството и потреблението, целите на закона биха могли да бъдат постигнати и с налагането на по-нисък размер на имуществената санкция, поради което счита, че санкция в размер на 0.02% от оборота за 2009 г. възлизаща на 5 649.60 лева /пет хиляди шестстотин четиридесет и девет лева и 60 ст./ би била справедлива и обоснована, така че от една страна да има превантивен и възпиращ ефект за нарушителя, а от друга да не осуетява възможността му да осъществява дейността си, съставлявайки прекомерно голямо бреме. С оглед на горното основателно е твърдението на жалбоподателя за несъразмерност на наложената санкция. С оглед крайния изход на спора, частично основателни са претенциите на жалбоподателя и на ответника за присъждане на направени съдебни разноски. Предвид направеното от страна на ответника възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, както и съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, настоящата съдебна инстанция счита, че заплатеното от жалбоподателя възнаграждение в размер на 1200 лева е прекомерно и в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски в по-нисък размер. На основание чл. 143, ал. 1 и ал. 4 от АПК, съобразно уважената част от жалбата, ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски в размер на 500 лева, а жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати разноски в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд