Решение № 3220 от 6.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10283/2018 г.

Решение № 3220 от 6.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10283/2018 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 330 от 10.07.2018 г., постановено по адм. д. № 342/2018 г., Административен съд – В. Т. е отменил акт за установяване на задължения по декларация № 7227 – 1/24.11.2016 г. на орган по приходите при О. В. Т. в обжалваната и потвърдена част с решение № ЗЗ от 30.03.2018 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при О. В. Т., като е осъдил последната да заплати на жалбоподателката Е. Стоева разноски по делото в размер на 310 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община – В. Т., чрез процесуален представител, в която се сочи, че решението на Административен съд – В. Т. е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Иска се Върховният административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да потвърди оспорения акт за установяване на задължения. Ответникът по касационната жалба - Е. Стоева, чрез своя процесуален представител адв. Георгиева, оспорва подадената жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а същество е основателна. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд – В. Т. е отменил акт за установяване на задължения по декларация № 7227–1/24.11.2016 г. на орган по приходите при О. В. Т. в обжалваната и потвърдена част с решение № ЗЗ от 30.03.2018 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при О. В. Т., с който на Е. Стоева са определени задължения за данък недвижим имот и такса битови отпадъци общо в размер на 696, 41 лв., от които 458, 58 лв. главница и 237, 83 лв. лихви за забава, за два недвижими имота – апартамент № 1, находящ се в гр. [населено място], [адрес], за данъчни периоди 2011 г., 2012 г. и 2013 г. и апартамент № 2, находящ се на същия адрес, за данъчни периоди 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. Прието е, че оспореният акт е правно валиден, тъй като е издаден от оправомощено лице и в предвидената от закона писмена форма. Предвид възражението на жалбоподателката за нищожност на оспорения акт съдът е изложил мотиви относно това кога един административен акт е нищожен, съответно унищожаем или незаконосъобразен. Посочено е, че в случая като доводи за нищожност са изложени наличието на съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на основание за издаване на този вид актове, както и на липса на основания за образуване на производство. Прието е, че тези доводи са неоснователни предвид съдържанието на нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Първоинстанционният съд е приел обаче за основателни възраженията на задълженото лице, че оспореният акт е издаден при допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до необоснованост на фактическите констатации и изведените въз основа на тях публични задължения. Чрез анализ на съдържанието на отделните алинеи на чл. 107 ДОПК, са изградени изводи, че в производството по чл. 107 ДОПК се коригират само допуснати фактически грешки и неточности в определения размер на данъчните задължения, които могат да се извлекат само на базата на декларираните данни от задълженото лице, а установяването на нови обстоятелства и други фактически положения е допустимо само по реда на чл. 110 и сл. ДОПК след образуване на ревизионно производство. В продължение е посочено, че в пределите на своята оперативна самостоятелност приходните органи могат да решат дали да установяват задълженията по реда на Г. 14 ДОПК – "Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски" или по реда на Г. 15 ДОПК – "Данъчно-осигурителен контрол", но решат ли да правят това по реда на глава 14, то те не могат да извършват проверки, да събират нови доказателства и приемат различни фактически установявания, които действия могат да се извършат само по реда на ревизионното производство. Допълнено е, че издаването на акт за установяване на задължения по декларация при условията на чл. 107, ал. 3 ДОПК ще е процесуално законосъобразно, когато са налице обективно съществуващи данни към началото на образуване на производството за съществуващо задължение. Изложени са и мотиви в кои случаи може да се издаде акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК и когато не е подавана декларация. Анализирайки конкретните факти и обстоятелства по делото решаващият съд е приел, че в случая не е спорно обстоятелството, че за процесните два апартамента не е била подавана декларация по чл. 14 ЗМДТ от задълженото лице, съответно не са декларирани данните по чл. 20 от същия закон, а доказателствата от тези данни са били събрани служебно от органите по приходите. По изложените по-горе мотиви служебното събиране на подобен род доказателства, и определянето въз основа на тях на задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци, е квалифицирано от съда като съществено процесуално нарушение, водещо до необоснованост на фактическите и правните констатации, основани върху така събраните доказателства. Посочено е, че по изложените аргументи при издаването на АУЗД не могат да бъдат определяни задължения за лихви за забава. Изграден е извод, че в следствие на допуснатите съществени процесуални нарушения не е определен правилно размерът на публичните задължения и такъв въобще не може да бъде определен, тъй като не са налице годни доказателства, които обосновават изобщо изводи за ликвидност на посочените задължения, което обуславя правомощието на съда да отмени акта, без да реши спора по същество или да върне преписката на административния орган при даване на задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Направен е краен извод за незаконосъобразност на оспорения АУЗД и основателност на жалбата. Решението на Административен съд - В. Т. е неправилно като постановено при неправилно тълкуване и приложение на материалния и процесуалния закон. Основните оплаквания на касатора са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Навеждат се доводи, че неправилно административният съд е приел, че за установяване на задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци, за недвижим имот, за който не е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ, единственият възможен ред е този на ревизионното производство, а АУЗД, издаден по отношение на такъв имот, се явява незаконосъобразен поради допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила. От фактическа страна по делото е установено, че по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 04.09.2008 г. по нотариален акт № 828, т. V, рег. № 7830, дело № 796 от 2008 г. на Д. Рачевец, нотариус с район на действие Районен съд – гр. В. Търново /л. 21 от делото/ Е. Стоева е придобила 1/2 ид. част от следните недвижими имоти: апартамент № 1, находящ се в гр. [населено място], [улица], в комплекс от жилищни сгради с магазини и гаражи [наименование], секция 1, вх. ..., с площ от 109, 58 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 16 с площ от 10, 61 кв. м. и съответни идеални части от общите части на сградата и правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, върху който е построена сградата и апартамент № 2, находящ се в същата сграда, със застроена площ от 95, 87 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 17 с площ от 10, 51 кв. м. съответни идеални части от общите части на сградата и правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, върху който е построена сградата. Е. Стоева е била собственик на посочените идеални части от апартамент № 1 до 20.04.2013 г., а на апартамент № 2 до 24.11.2016 г. За придобитите недвижими имоти Е. Стоева не е подавала декларация по чл. 14 ЗМДТ, съгласно който за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. По делото не е установено за същите имоти да е подавана декларация и от другия съсобственик С. Н. Стоев. С АУЗД № № 7227–1/24.11.2016 г. на орган по приходите при О. В. Т. са определени задължения на Е. Стоева за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за двата апартамента в общ размер на 1 122, 42 лв., от които 840, 60 лв. главница и 281, 82 лв. лихви за забава, като задължението за апартамент № 1 обхваща данъчни периоди 2011 г., 2012 г. и 2013 г., а това за апартамент № 2 обхваща данъчни периоди 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. След обжалването му по административен ред, с решение № ЗЗ от 30.03.2018 г. директорът на Дирекция "Местни данъци и такси" при О. В. Т. е изменил издадения АУЗД, като е намалил размера на задълженията общо на 696, 41 лв., от които 458, 58 лв. главница и 237, 83 лв. лихви за забава, като е съобразил, че по изпълнителното дело по продажбата на един от апартаментите е извършено заплащане на част от дължимия данък. Спорът между страните не е по фактите, а по правото и се свежда до това допустимо ли е установяването на задълженията за ДНИ и таксата за битови отпадъци и съответните лихви чрез издаването на акт за установяване на задължения по декларация по реда на чл. 107 ДОПК, или това следва да бъде извършено по реда на чл. 108 и сл. ДОПК – чрез издаване на ревизионен акт. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че установяването на задължения по реда на чл. 107 ДОПК е неприложимо, а това следва да се извърши единствено и само по реда на чл. 108 и сл. ДОПК чрез извършване на ревизия. Настоящата съдебна инстанция не споделя този извод на административния съд и го намира за неправилен и изграден при неправилно тълкуване на закона. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗМДТ данъчно задължени лица за плащане на данък върху недвижим имот са собствениците и ползвателите на облагаеми с този данък недвижими имоти. Установяването по данни с декларация е уредено в чл. 107 ДОПК. Според чл. 107, ал. 3, изречение трето ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ акт може да се издаде и служебно, когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. При тази хипотеза на правната норма няма законова пречка за определяне на размера на задълженията приходния орган да събира данни и от трети лица или организации, съответно да ползва за това собствени данни. Да се приеме друго означава, че не подалият декларация в законово установения срок собственик се възползва от собственото си противоправно поведение, което влиза в противоречие с основни принципи на правото. Няма пречка в това производство да бъдат определени и задължения за лихви, тъй като чл. 175, ал. 1 ДОПК определя, че за незаплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължат лихви в размер, определен в съответния закон. Т. е. задължението за лихви върху незаплатените в законоустановените срокове публични задължения, също както и задължението за данъци и ТБО възниква по силата на закона. В хода на делото е установено, че задълженото лице е придобило собствеността върху процесните два недвижими имота на територията на О. В. Т., за които в законово определения срок не е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ. От събраните в хода на административната преписка доказателства са установени данните по чл. 20 ЗМДТ, въз основа на които се определя задължението за данъка върху недвижимите имоти. По административната преписка са събрани и доказателства, установяващи, че Община – В. Т. предоставя услугите по чл. 62 ЗМДТ. Направеното възражение от задълженото лице за изтекла давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК е неоснователно, доколкото давността за задълженията за 2011 г. започва да тече от 01.01.2012 г., оспореният АУЗД е издаден на 24.11.2016 г. и при условията на чл. 172, ал. 2 ДОПК е прекъснал теченето на давността. Предвид гореизложеното следва да бъде прието, че с оспорения акт за установяване на задължения по декларация № 7227 – 1/24.11.2016 г., в потвърдената му обжалвана част с решение № ЗЗ от 30.03.2018 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при О. В. Т., органът по приходите при О. В. Т. законосъобразно е определил задължения на Е. Стоева за данък недвижим имот и ТБО за процесните данъчни периоди за притежаваните от нея недвижими имоти на територията на О. В. Т., за които тя не е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ, в размер общо на 458, 58 лв. ведно със съответните лихви забава в размер на 237, 83 лв. Като е стигнал до други правни изводи и е отменил оспорения акт като незаконосъобразен, Административен съд – В. Т. е постановил едно неправилно съдебно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на Е. Стоева бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на процеса ответника по касация следва да бъде осъден да заплати на Община - В. Т. разноски по делото /юрисконсулско възнаграждение/ в размер на 300 лв., съгласно представен списък в първоинстанционното производство. В настоящото производство разноски не са претендирани от касатора. С оглед изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,