Решение № 6591 от 10.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9880/2011 г.
ВАСIII отделение10.05.2012 г.докладчик Панайот Генков
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 7.04.2011 г. по адм. дело № 1438/2004 г. на Софийския градски съд. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 6591 от 10.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9880/2011 г., III о., докладчик съдията Панайот Генков Съдебното производство по глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) е образувано по касационна жалба от Милко Дянков, Христо Иванов, Роза Коева, Стефан Нешев, Ина Нешева, Цветанка Иванова, Катя Иванова, Емил Иванов и Георги Илиев чрез процесуалният им представител адвокат Цановска против решението от 7.04.2011 г. по адм. дело № 1438/2004 г. на Софийския градски съд, с което е прогласена нищожността на Заповед № РД-57-250/19.07.2000 г. на областния управител на област София, с искане да се обезсили като недопустимо или да се отмени като неправилно поради допуснато от съда нарушение на материалния закон-отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Касационната жалба се поддържа и в съдебно заседание на изложените в нея касационни основания. Ответникът - "Международна туристическа компания" ЕООД се представлява от адвокат Константинова, която от негово име оспорва основателността на касационната жалба. Ответникът - областният управител на област София, редовно призован, не се явява и не изпраща представител и не взема отношение по касационната жалба. Заинтересованите страни, редовно призовани, не се явяват и не изпращат представители и не вземат отношение по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и предлага на съда да остави в сила обжалваното решение като обосновано и законосъобразно. Върховният административен съд - трето отделение, като извърши на основание чл. 218 от АПК проверка на обжалваното решение на посочените в касационната жалба пороци, анализ на представените по делото писмени доказателства и като съобрази правните доводи на страните намира, че касационната жалба е допустима като подадена от активно легитимирана страна, в законния срок срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, но разгледана по същество е неоснователна. Неоснователно е твърдението на касаторите, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като делото е било образувано по жалба от страна без законен правен интерес да обжалва оспореният административен акт. Въпросът за допустимостта на жалбата е бил повдиган на два пъти пред Софийския градски съд и на два пъти този въпрос е бил разрешаван с влезли в сила определения на Върховния административен съд - определение № 1492/17.02.2005 г. по адм. дело № 11161/2004 г. на ВАС и определение № 4007/04.05.2005 г. по адм. дело № 3975/2005 г. на ВАС, с които е прието, че жалбата е допустима и които са задължителни както за първоинстанционния съд, така и за настоящата инстанция, поради което е безпредметно този въпрос да се обсъжда отново. Неоснователно е и твърдението на касаторите, че при постановяването на обжалваното решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. За да постанови обжалваното решение, съдът е провел съдебно производство с множество съдебни заседания, в което е събрал всички относими към спора писмени доказателства, назначил е експертизи, изслушал е вещи лица и като е извършил обстоен анализ на тези доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, е стигнал до извода, че обжалваният административен акт, постановен в производство за обезщетение по ЗОСОИ е нищожен, тъй като е издаден от некомпетентен административен орган - областният управител на област София, вместо от компетентния такъв - министърът на отбраната. Този извод на съда е правилен и законосъобразен. От събраните в хода на съдебното производство е било установено по безспорен начин, че общият наследодател на касаторите - Иван Димитров, е бил собственик по нотариален акт № 90, т. ХХII, д. № 193/24 г на ливада от 39 167 кв. м., находяща се в землището на с. Бояна, местност "Крива бара-Манафската", част от която е процесният имот, предмет на оспорената заповед. С ПМС № 36/06.04.1949 г. този имот е бил отчужден в полза на държавата на основание ЗОЕГПНС, а с ПМС № 78/22.05.1962 г. е бил освободен от отчуждаване. Със Заповед № 2110/19.04.1952 г. на МКСБ имотът е бил отреден за Мотописта на ДОСО. С разпореждане на МС от 12.10.1954 г. този имот е бил предаден безвъзмездно на ДОСО за мотописта и в него са били построени сгради и спортни съоръжения. С Акт № 5050/19.06.1964 г. имота е бил актуван за държавна собственост, без собствениците да получат каквото и да е обезщетение. С ПМС № 72/30.04.1992 г. и ПМС № 193/24.09.1992 г. процесният имот е бил предоставен на Министерството на отбраната. На 01.12.1998 г. за имота е бил съставен нов Акт за държавна собственост № 01326. Със Заповед № ОХ-47/22.01.1999 г. на Министъра на отбраната е била образувана фирма "Воинтех" ЕООД, като процесният имот е бил включен в капитала на това търговско дружество. По признания на касаторите през 1992 г. те са поискали от общинските власти на община "Триадица" да деактува и възстанови имота до размер на съществуващата му част, но тази молба не е била уважена. С молба вх. № РД-97-00-1706/16.04.1998 г. (лист 132 от адм. дело № 1438/04 СГС) касационните жалбоподатели са поискали от областния управител на област София да възстанови собствеността им върху процесния недвижим имот, който и по техни признания към този момент е бил предоставен за стопанисване от Министерство на отбраната. В хода на административното производство областния управител е установил горните обстоятелства и въпреки, че към момента на издаването на процесната заповед този имот е бил включен в капитала на "Воинтех" ЕООД - дружество с принципал министъра на отбраната, преценявайки, че част от процесният недвижимия имот може да се обособи в самостоятелен парцел, на основание чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ във връзка с чл. 2, ал. 5 и чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от ЗОСОИ е наредил тази част да се отпише от актовите книги за държавна собственост и да се предаде на молителите. Реституционният Закон за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ) обн. ДВ, бр. 15/92 г., основно допълнен и изменен с ДВ, бр. 107/97 г. и бр. 45/98 г. предвижда в чл. първи, че се възстановява собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС и много други закони, а в чл. втори, алинея втора предвижда, че се възстановява собствеността върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 9.04.1944 г. до 1989 г., като алинея трета предвижда, че собствеността върху тези имоти се възстановява, ако при влизането на този закон в сила те се намират в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и ако те съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Член трети, алинея трета от същия закон предвижда, че когато не са налице условията за възстановяване на собствеността върху имотите по чл. първи и втори, бившите им собственици или техните наследници се обезщетяват по ред, определен с отделен закон. В изпълнение на разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от ЗВСОНИ е приет Закон за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ), обн. ДВ, бр. 107/1997 г., съгласно чл. втори, алинея пета от който собствениците имат право да искат отделяне и реално връщане на земята или на част от нея, когато тя може да се обособи в самостоятелен парцел, съгласно нормативните изисквания. Член шести, алинея първа от този закон предвижда, че исканията за обезщетяване се подават до министъра или ръководителя на ведомство, който упражнява правата на държавата в търговските дружества, в активите на които са включени имуществата по този закон, и до областните управители - във всички останали случаи, като алинея трета предвижда, че подадените искания се проверяват и се решават от съответния министър, ръководител на ведомство или областен управител. От анализа на гореизложеното за настоящия случай се налага извода, че административния орган-областния управител на област София, до когото е било подадено заявление вх. № РД-97-00-1706/16.04.1998 г., като е установил по безспорен начин, че процесният недвижим имот, който е бил отчужден не по установения законов ред, се намира в собственост на държавна фирма и не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден и е бил включен в капитала на търговско дружество със 100 % държавно участие, правата на държавата в което се упражняват от министъра на отбраната, е следвало да прецени, че е некомпетентен да се произнесе по това искане и на основание чл. 6, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗОСОИ да го изпрати по компетентност на министъра на отбраната за решаване. Като е решил сам въпроса по същество и на основание чл. 32, ал. 1 от ЗА във връзка с чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ във връзка с чл. 2, ал. 5 и чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от ЗОСОИ е обезщетил молителите с реално връщане на част от земята, включена в капитала на търговско дружество, правата на държавата в което се упражняват от министъра на отбраната, областния управител като некомпетентен административен орган е постановил един нищожен административен акт, който правилно и законосъобразно е бил прогласен от съда за такъв. Следователно, обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да остане в сила, а делото като преписка да се изпрати на министъра на отбраната за решаване по компетентност. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,