Решение № 8809 от 28.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8508/2017 г.

Решение № 8809 от 28.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8508/2017 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Агенция "Митници", гр. С., чрез процесуален представител срещу Решение № 3531 от 26.05.2017 г., постановено по адм. д. № 10645/2015 г. от Административен съд С.-град с доводи за неправилност и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че настъпването на вредите, в частност - заплащането на адвокатско възнаграждение в претендирания размер не е доказано. Иска се отмяната на решението и отхвърляне на иска. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - "Комакт" ЕООД не взема становище. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна, по следните съображения: Производството пред Административен съд С.-град е образувано по искова молба с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, предявен от "Комакт" ЕООД, срещу Агенция "Митници", гр. С. за обезщетяване на претърпени имуществени вреди в размер на 4000 (четири хиляди) лева, ведно със сумата от 1220 лв, представляваща законна лихва за тригодишен период преди подаване на исковата молба, както и за законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение при обжалване на Наказателно постановление № 396 от 27.01.2009 г. на началника на М. С. пред Софийски районен съд по АНД. № 2788/2009 г. и в Административен съд С.-град по канд № 6626/2010 г. Съдът е уважил исковете изцяло. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че предявения пред него иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е допустим, основателен и доказан, като са налице изискуемите от закона предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата и е постановил своя акт. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. 3а да възникне законовата отговорност, следва безспорно да бъде установена както незаконосъобразността на акта, действията и бездействията, на които се основава иска, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях, в пряка причинна връзка. Отсъствието на която и да е от кумулативно изискуемите предпоставки прави иска неоснователен. Не е спорно, че в конкретния случай е налице отменен, с влязло в сила съдебно решение, акт - наказателно постановление, постановен в резултат на административната дейност на административния орган, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. С Решение № 3481 от 04.11.2010 г. по анд. № 6626/2010 г. по описа на Софийски районен съд е отменен изцяло оспорения акт - наказателното постановление, като незаконосъобразен. Решението е окончателно. С. ТР № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г., при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В производството по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ върху ищеца лежи доказателствената тежест и той, при условията на пълно и главно доказване, следва да установи по безспорен и категоричен начин наличието на твърдените в исковата молба обстоятелства и факти, но в случая това не е направено. Не е доказано наличието на реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на наказателното постановление. Вярно е, че правната защита на ищцовото дружество, както пред СРС, така и пред АССГ е осъществена от адвокат с надлежна представителна власт. Но пред посочените съдилища не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение, като договор за правна защита и съдействие, списък на разноските, фактури и др. под. В представения по анд 2788/09 г. на СРС договор за правна защита от 25.09.2009 г. е договорено възнаграждение, но не е посочен начин на плащане, нито е удостоверено плащане. В кориците на анд 6626/2010 г. на Административен съд С.-град не е представен договор за правна защита и съдействие. Изводът е, че в тези производства не е представен изискуемия по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата договор между адвоката и клиента, доказващ възмездността на положения от адвоката труд. Изводът за липсата на сторени разноски не се променя от представения с исковата молба пред АССГ договор за правна защита и съдействие от 13.08.2010 г., в който е посочено, че с подписване на договора страните декларират, че възнаграждението и за двете инстанции в размер на 4000 лв е платено в брой. Този документ не установява извършено плащане в хода на делата за осъществена по тях правна защита. Представянето му извън рамките на производството, след приключването му, когато вече е постановено решение по спора, не основава наличие на реално причинена вреда от отменения с това решение акт, съответно право на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. От друга страна, договорът за правна защита и съдействие, в частта му удостоверяваща плащане в брой, е частен диспозитивен документ с недостоверна дата. От заключението по назначената СИЕ се установява, че липсват счетоводни документи, в съвкупност с които би могъл да се преценява този документ, особено с оглед посочената в него дата. Обясненията на ищеца са, че такива документи не се съхраняват, тъй като е изтекъл петгодишния срок за това. Това обяснение е несъстоятелно, като се има предвид, че абсолютната давност за данъчни задължения е десет години по смисъла на чл. 171, ал. 2 ДОПК. Липсата на документи, относими към разходите на данъчно-задължено лице, и то в рамките на посочения срок, означава липса на доказателства за извършени разходи. При тези съображения предявеният иск се явява неоснователен и недоказан. Като е приел обратното съдът е постановил неправилно решение, което ще следва да се отмени, а оспорването - да се отхвърли. При този изход от спора на касатора следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв, за двете съдебни инстанции. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение