Решение № 10226 от 3.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13050/2015 г.

Решение № 10226 от 3.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13050/2015 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "ОДОП" - С. срещу Решение № 5532 от 25.09.2015 г., постановено по адм. дело № 4997/2014 г. по описа на Административен съд - С.-град, в частта, с която е отменен Ревизионен акт /РА/ № 2171307129/6.11.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - [населено място], потвърден с Решение № 240/6.02.2014 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- С.. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Намира, че ангажираните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки. Счита, че при липсата на доказателства за техническата, кадрова и материална обезпеченост на доставчиците за действителното осъществяване на фактурираните стопански операции не би могъл да се изведе обратен извод. В подкрепа на тезата си излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявената жалба, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - И. Г. Й., действащ като [фирма], [населено място], лично и чрез процесуален представител в о. с. з. оспорва нейната основателност. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на производството пред АССГ е законосъобразността и обосноваността на Ревизионен акт /РА/ № 2171307129/6.11.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - [населено място], потвърден с Решение № 240/6.02.2014 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- С., в частта, с която на И. Г. Й., действащ като [фирма], [населено място] е отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от [фирма] / с изключение на фактура № 45/26.12.2012 г./ и от [фирма]. За да обоснове преценката си за основателност на релевираната жалба в тази й част, първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Предмет на спорните доставки по издадените от [фирма] фактури в д. периоди м. 11.2012 г. - м. 02.2013 г. е "евродизел". При осъществената насрещна проверка доставчикът не е представил доказателства за произход на горивата, за транспортирането им, както и за разполагаемостта с цистерни и резервоари за тяхното съхранение, поради което ревизиращите са счели за неустановено реалното осъществяване на доставките. В хода на съдебното производство е проведена ССчЕ, въз основа на кредитираното заключение по която първоинстанционият съд е приел, че плащането по спорните фактури е извършено в брой, за което са издадени налични фискални бонове. Съобразил е още, че данъчната основа на всички фактури е осчетоводена по кредита на сметка 702 - "Приходи от продажба на стоки", а ДДС - по кредита на сметка 4532. Фактурите са включени в дневниците за продажби за съответните периоди, като в хронологичната аналитична ведомост са отразени обороти със съответстваща стойност по кредита на сметка 411 "Клиенти", аналитична партида [фирма]. Решаващият състав е обсъдил и показанията на свидетеля С., работил като продавач на бензиностанцията, намираща се на главен път Е - 79, близо до [населено място], съобразно които ревизираният търговец е зареждал камионите си там. Плащанията са извършване само в брой и са издавани фактури, а бензиностанцията е стопанисвана от няколко фирми, между които [фирма] и [фирма]. При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е приел, че в своята съвкупност ангажираните доказателства обосновават извода, че спорните доставки са реално извършени. Посочил е, че това заключение се подкрепя от представения договор за наем на бензиностанцията, свидетелства за регистрация на фискално устройство, заключението на ССчЕ и показанията на свидетеля С., а неустановеността на материалната и техническа обезпеченост на доставчика не е основание да се откаже признаване на правото на приспадане на данъчен кредит при липсата на обективни данни за данъчна измама. По аналогични съображения решаващият състав е счел, че ангажираните доказателства установяват реалното извършване на доставките, по фактурите, издадени от [фирма]. При идентичен предмет на доставките, както и кореспондиращи констатации на експерта по СсчЕ, съдът е приел, че събраните доказателства, включително и показанията на свидетеля С., мотивират извод, че с РА незаконосъобразно е отказано право на приспадане на данъчен кредит на едноличния търговец. Настоящият касационен състав намира, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора, обосноваващи тезата, че първоинстанционният съд не е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, като е игнорирал неустановеността на кадровата и материалната обезпеченост на доставчиците. В тази връзка решаващият състав е изложил подробни мотиви, съобразени с разясненията на СЕС, съдържащи се в Решението по дело С - 324/11, съгласно които "не се допуска отказване на правото на данъчен кредит поради това, че доставчикът не е декларирал наетите от него работници, както и поради неизвършена от получателя проверка дали между наетите работници и доставчика е съществувало правоотношение". Съобразно т. 46 - 53 от същия съдебен акт, в хипотезите, при които доставката не е извършена между посочените във фактурите страни, проверката дали самият издател на фактурата е осъществил въпросната сделка е предпоставена от наличието на конкретни улики за наличието на измама, предоставени от данъчния орган /т. 53/. Това разбиране е застъпено и в т. 61 и т. 62 от Решението на СЕС по обединени дела С- 80/11 и С- 142/11, съобразно които "данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от една страна, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение. Всъщност данъчните органи по принцип са тези, които трябва да осъществят необходимите проверки по отношение на данъчнозадължените лица, за да установят нарушения и измами с ДДС и да наложат санкции на извършилото ги данъчнозадължено лице." В Решението по дело С 18/13 СЕС уточнява, че "само по себе си, за да се откаже признаване на правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдавани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. Необходимо е още тези обстоятелства да сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама." В случая, както в хода на ревизионното, така и на съдебното производство не са констатирани обективни данни, сочещи към знание или дължимо от получателя допускане, че изследваните сделки са част от данъчна измама. Само по себе си невключването в дневника за продажбите на част от спорните фактури, издадени от [фирма], не би могло да обоснове извод за участие на получателя в данъчна измама, а твърдяната рефлексия в правната сфера на получателя не намира нормативна опора в приложимия ЗДДС. Д. извод не следва от обстоятелството, че в хода на ревизирания период бензиностанцията до [населено място] е наемана от различни търговски дружества, тъй като промяната на наемателите на обекта не е дори индиция за недобросъвестно поведение на получателя при закупуването на гориво. Ирелевантни са и доводите във връзка с неустановеността на произхода на горивата, на транспортирането им и липсата на съпроводителни документи по Наредбата за изискванията за качеството на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, които при конкретно установения механизъм на доставките не разколебават извода за реалното им извършване. При зареждане на товарни автомобили от крайпътна бензиностанция изискването на доказателства от доставчика за горепосочените обстоятелства надхвърля обхвата на грижата на добрия търговец, която би следвало да бъде положена от получателя по доставките. Поради това непредставянето на доказателства в тази насока не дава основание да се приеме, че той е трябвало да знае, че спорните доставки са част от измама, респективно - че за тях следва да му се откаже право на приспадане на данъчен кредит. Достигайки до същия извод и отменяйки РА в тази му част, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от релевирания касационен порок и като правилно следва да бъде оставено в сила. В депозирания писмен отговор ответникът по касационната жалба е отправил искане за присъждане на разноски, което не следва да бъде уважавано поради липсата на доказателства, че такива действително са извършени. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение