Решение № 330 от 15.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 385/2009 г.

Решение № 330 от 15.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 385/2009 г., III н. о., НК, докладчик председателят Елияна Карагьозова Производството е образувано на основание касационна жалба на подсъдимия С. К. и жалба на гражданските ищци и частни обвинители Р. К. В. и В. Д. Сотиров срещу въззивно решение № 163 от 29.04.2009 г. по внохд № 119/2009 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателна колегия, шести състав. В жалбата на подсъдимия се поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, допуснато е съществено нарушение на процесуалните правила, а наказанието е явно несправедливо. Прави се искане решението де са отмени и делото върне на въззивния съд за ново разглеждане. В жалбата на гражданските ищци и частни обвинители се поддържа, че наказанието на подсъдимия е явно несправедливо, поради което се прави искане съдебният акт да се отмени и делото върне за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на двете жалби. Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: С присъда № 6 от 08.02.2008 г. по нохд № 1280/2007 г. Софийският градски съд, наказателно отделение,15 състав е признал подсъдимия С. К. за виновен в това, че на 15.10.2006 г. в гр. С., кв. Княжево, бул. "Цар Борис III" № 314 умишлено и по хулигански причини умъртвил С. Д. С., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 11 вр.с чл. 115 НК го осъдил на осемнадесет години лишаване от свобода, при първоначален усилено строг режим на изтърпяване. Осъдил е подсъдимия Д на гражданските ищци обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законните последици, както следва: на Р. К. В., Д. Сотиров В., Радостина С. С. /чрез нейната майка и законен представител П. Ц. С. и на Д. С. С. /чрез неговата майка и законен представител П. Ц. С./ сумата от по 100 000 /сто хиляди/ лева. С обжалваното решение Софийският апелативен съд е изменил присъдата, както следва: 1. В санкционната й част е намалил наказанието от осемнадесет на седемнадесет години лишаване от свобода. 2. В гражданската част е осъдил подсъдимия Д на Р. К. В., В. Сотиров С. и на П. Ц. С. /действаща като майка и законен представител на малолетните Д. С. С. и Р. С. С./ в качеството на наследници на починалия граждански ищец Д. С. В. сумата 100 000 /сто хиляди/лева общо за всички наследници, ведно със законните последици. Потвърдил е присъдата в останалата й част. По жалбата на подсъдимия С. К.: Същата е неоснователна. Доводите за нарушение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила не се подкрепят от данните по делото. Същите са поддържани пред въззивния съд, който по реда на чл. 339, ал. 2 НПК е дал отговор на поставените въпроси. При условията на чл. 314 НПК съдът е извършил проверка на присъдата, направил е самостоятелен анализ на всички относими към обвинението доказателства и е потвърдил извода за извършеното от подсъдимия деяние, съставомерно по възведената квалификация. В жалбата се поддържа, че обсъждайки доказателствата, съдът не е взел предвид противоречията между показанията на св. Т св. Баяслиев и протокола за изземване на ножа послужил за извършване на престъплението. Твърди се, че според св. Т той е бил намерен в мивката на заведението, а не във ваничката с кафе, този факт е съществен, а съдът е отказал провеждането на очна ставка между подсъдимия и св. Б, повторен разпит на последния, както и разпит на св. О. Видно е от съдебното заседание на 22 април 2009 г., че съдът се е произнесъл по искането. Приел е, че същото е неоснователно, тъй като св. Б е бил разпитван на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, който е провел и очна ставка между него и подсъдимия. В този смисъл е заключил, че предвид вече извършените следствени действия, повторен разпит с цел разкриване на обективната истина не се налага да бъде извършен. Следва да се отбележи, че суверенно право на съда е да прецени необходимостта от повторна проверка на доказателства, които вече са били събрани по предвидените в НПК процесуални способи, поради което не уважаването на посоченото искане, доколкото сочените фактически обстоятелства са били установени по надлежния ред, не съставлява процесуално нарушение, което да е довело до ограничаване процесуалните права на подсъдимия. Съдът не е длъжен да допуска всички искани от страните доказателства, а само тези, които съдържат факти и обстоятелства, непроверени по делото и което ще допринесат за изясняване на обективната истина по делото. По отношение на искания св. О, съдът също е взел отношение. Приел е, че за съда реална възможност за призоваването му не е налице, тъй като адрес за призоваване не е посочен. Обяснението на подсъдимия пред въззивния съд, че след деянието оставил ножа на масата, не е кредитирано и съдът на л. 142-гърба е изложил мотиви за това. Св. Б., който е очевидец на деянието е бил категоричен, че след намушкването на пострадалия, подсъдимият е измил ножа с течаща вода, избърсал го е и го е оставил във ваничката с кафе. Това обяснява защо по кърпата и по ножа не е открита и изследвана кръв, а с оглед сухата му повърхност-защо по него не е имало кафе. Св. Н. Т. е полицейски служител, който след получения сигнал за пострадал в кв. Княжево е пристигнал в процесния магазин, който според него бил денонощно кафене с продажба на цигари, безалкохолно и бира. Свидетелят е посочил /л.116/ от делото, че там младо момче му показало ножа. Разбрал е, че ножа е бил измит от този, който е извършил пробождането. Свидетелят не е дал категорични показания за мястото на ножа, което е видно от заявеното, а именно: "ножът беше мисля в мивката, там беше оставен, на бар-плотът беше, нещо между тях беше". Правилно в този смисъл са възприети показанията на св. Б/л.43/ от делото, който е бил очевидец на деянието и на последващите действия на подсъдимия касателно измиването на ножа и поставянето му ваничката за кафе. Свидетелят е посочил още, че този нож е на заведението, бил е използван за почистване на кафе-машината, предишната нощ бил изчезнал от магазина, но в нощта на деянието с него подсъдимият е нанесъл удара на пострадалия. По изложените съображения, като не е уважил искането на подсъдимия за повторни процесуални действия, проведени вече от първата инстанция, въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 2, т. 1 НПК, което да е ограничило дадените му от закона процесуални права. Доводът за нарушение на материалния закон също е неоснователен. Подсъдимият е поддържал, че не е извършил деянието по хулигански подбуди, поради което квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК противоречи на закона. Доводът е поддържан пред всички предходни инстанции. На л.143 от мотивите, въззивният съд е обсъдил обстойно и изчерпателно фактите и обстоятелствата обусловили оспорваната правна квалификация. Изводът на съдилищата, че деянието на подсъдимия е извършено по хулигански подбуди, е съответен на събраните доказателства установено е, че подсъдимият и пострадалият се познавали бегло, между тях не е имало конфликт, който да породи ненавист, омраза или други отрицателни чувства. Срещата в магазина е била случайна, а в поведението на пострадалия не е имало каквото й да е предизвикателство, което да мотивира подсъдимия да извади нож от дрехата си и да го прободе установено е, че още преди появата на групата младежи в магазина, сред които бил и пострадалия, подсъдимият е имал агресивно поведение. От показанията на свидетелите присъствали на инцидента е прието, че подсъдимият извадил демонстративно ножа, нанесъл удар с ръка в лицето на св. Б, влязъл в словесен конфликт с него, което наложило да бъде извикана полицията, след това се заканил на св. Б с думите "Ти ще си първият". Хронологията на събитията и поведението на подсъдимия, предхождащи деянието, категорично отхвърлят каквото и да е съмнение относно мотива на подсъдимия за извършеното от него убийство установено е, че на въпроса на пострадалия С. С. към подсъдимия дали има проблем с цигарите, извадил кутия с цигари и я подал на подсъдимия. Подсъдимият отговорил "Нямам проблем с цигарите, имам проблем с теб", след което извадил намиращият се отново в него нож, ползван в магазина, замахнал към пострадалия към горната част на тялото и главата му, но не успял да го нарани установено е, че пострадалият се отдръпнал, обърнал се с гръб към подсъдимия и се насочил към изхода. Когато се намирал на прага на магазина, подсъдимият го настигнал и му нанесъл силен удар в шията отзад и вляво. Пострадалият С. изрекъл "Какво ми направи" след което паднал напред. След това подсъдимият К минал зад бар-плота, където стоял св. Б, измил ножа в мивката, избърсал го с хавлиена кърпа и го заровил в утайката от кафе. Хвърлил кърпата върху ваничката с кафе, тръгнал бързо към изхода, прескочил пострадалия, повтаряйки "не съм аз" и напуснал магазина. Липсват доказателства за неправомерно поведение на пострадалия, както вербално, така и физическо. В този смисъл, тезата на подсъдимия, че пострадалият го обиждал, заканвал се със саморазправа, искал да го избута извън магазина, изцяло е в противоречие с гласните доказателства-показания на разпитаните свидетели, присъствали в магазина. Допълнителен аргумент подкрепящ извода за липса на неправомерно, предизвикателно спрямо подсъдимия поведение е обстоятелството, че подсъдимият нанася удар с ножа, в момент, в който пострадалият излизал от магазина и е бил с гръб към подсъдимия. Съдът в мотивите си е обсъдил позицията на подсъдимия, чиито обяснения депозирани пред първоинстанционния съд и САС страдат от противоречие, като защитна позиция, допустима с оглед процесуалното му качество на подсъдим в процеса. При така установените по делото фактически положения, правилно е прието, че убийството на пострадалия е осъществено именно по хулигански подбуди. В случая отсъствието на лични отношения и вражда между подсъдимия и пострадалия, изключва личен мотив за деянието, което обуславя извод, че убийството е извършено по хулигански подбуди. Действията на подсъдимия са мотивирани и целящи посредством посегателството спрямо пострадалия да демонстрира и манифестира незачитане, явно неуважение към обществото и нормите на поведение. По изложените съображения, като е потвърдил присъдата в частта за правната квалификация на деянието, въззивният съд не е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 1 НПК. За да е налице посоченото касационно основание следва, законът да е приложен неправилно или да не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Квалифициращия признак по т. 11 на чл. 116, ал. 1 НК, доказан в хода на проведените процесуални действия, обуславя извода, че съдилищата са приложили правилно следващия се закон. При проверката и оценката на доказателствата водещи до този извод, не са допуснати нарушения по чл. 14, 13, чл. 107, ал. 5 НПК. Всички доказателства са обсъдени поотделно и в съвкупност, изяснени са всички относими към предмета на доказване обстоятелства, а изводите изведени от съдилищата изцяло съответстват на събрания и анализиран доказателствен материал. Последното оплакване визирано в жалбата касае размера на наказанието. Поддържа се, че наказанието въпреки корекцията му от въззивния съд е явно несправедливо. Доводът е неоснователен. Преценката на въззивния съд за наказание в обжалвания размер е правилна. Всички обстоятелства сочени в жалбата-млада възраст, чисто съдебно минало, характеристични данни са взети предвид от предходните инстанции при обсъждане въпросите на чл. 301, ал. 1, т. 3 НПК. Нещо повече- въззивният съд е намалил наказанието приемайки, че признанията и критичното отношение към извършеното съставляват допълнително смекчаващо обстоятелство, което следва да намери отражения върху неговия размер. С изменяването на присъдата в тази й част и намаляване на наказанието, съдът е постигнал максимална справедливост, като е привел определеното по вид наказание в съответствие с тежестта на конкретното деяние. Основание за по-голямо снизхождение не е налице. Видно е, че наказанието е отмерено в размер близо до минималния такъв визиран в правната норма на чл. 116, ал. 1 НК. Обстоятелството, че законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от 15 до 20 години означава, че обществената опасност на този вид деяние е особено висока, което обуславя и съответна на нея санкция. В този смисъл наказанието от 17 години лишаване от свобода е отмерено в пределите на закона, съответства на обществената опасност на деянието и тази на подсъдимия, съобразено е със смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, и отговаря на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс. Не е налице явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 вр.с ал. 1, т. 3 НПК, поради което жалбата и в тази част е неоснователна. Доводът касаещ гражданско-потвърдителната част на присъдата също е неоснователен. Въззивният съд е взел отношение по този въпрос и на л. 146 от мотивите е изложил съображения, които се споделят от касационният състав. Следва отново да се отбележи, че пострадалият е млад човек, в разцвета на силите си и възможностите си, животът му е бил прекъснат внезапно и демонстративно от подсъдимия. Оставил е невръстни деца, за които загубата на баща им ги лишава от морална и финансова подкрепа понастоящем и в бъдеще. Загубата безсъмнено е изключително тежка и за родителите на убития установено е, че между тях са съществували отношения на взаимност и разбирателство, контактите са били ежедневни, родителите са разчитали на своя син, преживели са душевни болки и страдания от неочакваната му смърт. Изложените обстоятелства са мотивирали съдилищата да уважат предявените граждански искове в пълните им размери. Решението в този смисъл е съобразено с нормата на чл. 52 ЗЗД, съдебната практика и тежестта на деянието. Потвърждавайки присъдата в тази й част, въззивният съд не е допуснал нарушение на закона, поради което основание за изменяване на решението и намаляване размера на присъденото обезщетение на пострадалите по делото, не е налице. По жалбата на частните обвинители: Жалбата е неоснователна. Съображенията за явна несправедливост не се подкрепят от данните по делото. За да наложи на подсъдимия наказание по първата алтернатива предвидена в чл. 116, ал. 1 НК и в обжалвания размер, въззивният съд е изложил убедителни мотиви. Правилно искането за наказание по втората алтернатива-доживотен затвор не е възприето от съда. Независимо, че в чл. 116, ал. 1 НК законодателят е предвидил три вида наказание, най-тежкото от които е "доживотен затвор" без замяна, фактическите обстоятелства по делото не дават основание за извод, че в случая справедливото наказание би било това по последните две алтернативи. Съгласно чл. 38 НК /визиран в жалбата/ доживотен затвор без замяна, се налага само ако конкретно извършеното престъпление е изключително тежко и посочените в чл. 36 НК цели не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Анализът на доказателствата, даващи характеристика на деянието, авторството, механизма на извършването му, както и данните за личността на подсъдимия не предпоставят извод за налагане на най-тежкото предвидено в Наказателния кодекс наказание. Тези обстоятелства подробно са обсъдени от въззивния съд. Безсъмнено деянието е с много висока степен на обществена опасност, тъй като отнемането на живот е едно от най-тежките престъпления . Обстоятелството обаче, че законодателят е предвидил три вида наказания, между които и наказание лишаване от свобода означава, че убийството не е престъпление, за което задължително следва да се наложи най-тежкото наказание. Преценката за вида наказание е свързана преди всичко с конкретното деяние, неговата тежест, степента на обществена опасност на самия извършител, както и задължителното обсъждане на чл. 36 НК - възможно ли е целите на наказанието да се постигнат чрез по-леко наказание. Именно посочените обстоятелства детайлно са били обсъдени от съдилищата и в частност от въззивния съд, чийто съдебен акт е предмет на разглеждане. Обосновано е прието, че не всяко убийство съдържа признаците на изключително тежко престъпление по смисъла на чл. 38 - чл. 38а НК и не всеки извършител следва да бъде санкциониран с най-тежкото наказание- доживотен затвор в двете му разновидности. Основната задача на съда е изхождайки от конкретното деяние да прецени и индивидуализира наказанието съобразно фактическите обстоятелства- правна норма, квалифициращи признаци, степен на обществена опасност, данни за личността на дееца, отношение към извършеното, отражението спрямо обществото, целите на личната и генералната превенция. Определяйки наказание лишаване от свобода съдът не е подценил обществената опасност на деянието, както и тежките последици за близките на убития, но е индивидуализирал наказанието в съответствие с разпоредбата на чл. 54 НК и е съобразил целите визирани в чл. 36 НК. Стигнал е до правилния извод, че за постигане целите на наказанието спрямо подсъдимия и спрямо останалите членове на обществото, в конкретния случай съответното на престъплението наказание е именно определеното като вид лишаване от свобода в атакувания размер. По изложените съображения, като не е отменил присъдата в санкционната му част и не е върнал делото за ново разглеждане, респ.като е намалил с една година определеното от първата инстанция наказание, въззивният съд не е допуснал явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 вр. с ал. 1 т. 3 НПК. С оглед на тези мотиви, тъй като обжалваният съдебен акт е постановен при спазване на материалния и процесуалния закон, а наказанието е справедливо по вид и по размер, решението следва да се остави в сила. Затова и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение