Решение № 12156 от 12.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7636/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. П. Т., действащ чрез процесуалните представители адвокат Кашъмов и адвокат Михайлова, срещу решение 479/28.06.2024 г., постановено по адм. дело 95/2024 г. по описа на Административен съд Разград, с което е отхвърлена жалбата му против заповед ЗД-Д-Н-025 от 20.03.2024 г. на директора на Дирекция Социално подпомагане (ДСП) Шумен. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се претендира отмяна на обжалвания съдебен акт, и като последица отмяна и на оспорената пред първоинстанционния съд заповед. Ответникът по касация - директорът на Дирекция Социално подпомагане - Шумен, редовно призован, не се явява, не се представлява и не депозира писмено становище. Адвокат М. Томова в качеството си на особен представител на другия касационен ответник - малолетния Е. П. П., оспорва касационната жалба като неоснователна и излага съображения за правилност на атакуваното с нея съдебно решение, като моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, като предлага решението на първоинстанционния съд и потвърдената с него заповед да бъдат отменени. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. То е валидно и допустимо, но е неправилно, като страда от част от визираните от касатора пороци, които са основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед от 20.03.2024 г., издадена от директора на Дирекция Социално подпомагане Шумен, на основание чл. 24, ал. 4, т. 1 от ППЗЗД (Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето), новороденото (на дата) дете Е. П. П. с родители Ж. С. С. и П. П. Т., е насочено да ползва социална услуга в Звено Майка и бебе на КСДУС (Комплекс за социални услуги за деца и семейства) Шумен, където с предходна заповед на директора на ДСП Шумен (от 15.01.2024 г.) е настанена и непълнолетната му майка (родена на [дата].) след установяване на бременността й. На бащата на 20.03.2024 г. е предложено да подаде заявление за настаняване на майката и детето в Звено Майка и бебе на КСДУС Шумен, но той е отказал. Майката на новороденото бебе е изразила пред социалните работници желание да отглежда детето в семейна среда в дома на припозналия го още преди раждането негов биологичен баща, каквото е и желанието на последния. За него е преценено от административния орган, че на този етап той не разполага с необходимите условия за живот и не притежава ресурс да ги подкрепи, като органът е посочил, че е необходимо да се извърши актуално проучване на бащата. В социалния доклад от 15.01.2024 г. е посочено, че най-благоприятен, щадящ и правилен вариант е Ж. (още преди да роди Е.) да бъде настанена по чл. 26 от Закона за закрила на детето в семейството на Н. П. (майка на П. Т.), а в социалния доклад от 20.03.2024 г., на който се позовава издателят на процесната заповед, като е съобразено, че непълнолетната Ж. С. вече е настанена в Звено Майка и бебе на КСДУС Шумен, е прието, че в интерес на новороденото й дете Е. (което тя кърми) е да ползва социална услуга в същото звено. За да отхвърли жалбата срещу заповедта от 20.03.2024 г. първоинстанционният съд е обосновал теза, че тя е издадена от компетентен орган в необходимата форма, без да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с неговата цел. По основните спорни между страните въпроси съдът е приел, че липсата на желание у П. Т. да подаде заявление за ползване на социална услуга настаняване на новородения му син Е. в Звено Майка и бебе на КСДУС Шумен, сочи наличието на основанието по чл. 20, ал. 4, т. 1 от ППЗДП за издаване на оспорената заповед, както и че до навършване на пълнолетие от майката на детето им те не могат да живеят в семейна среда в неговия и на майка му Н. П. дом, въпреки желанието и на двамата родители на Е. за това. Тази теза не може да бъде споделена. На първо място, както съдът, така и административният орган не са съобразили относимостта на разпоредбата на чл. 9, § 1 от Конвенцията за правата на детето, приета, ратифицирана, обнародвана и в сила за Република България, пряко приложима съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията. В цитираната норма е уредено, че Държавите страни по Конвенцията, осигуряват детето да не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, освен когато компетентните власти решат в съответствие с приложимите закони и процедури и при възможност за съдебен преглед, че такова разделяне е необходимо за висшите интереси на детето. Такова решение може да бъде необходимо в някои особени случаи, като например малтретиране или изоставяне на детето от родителите, или когато родителите живеят разделени и трябва да се вземе решение относно местоживеенето на детето. . По делото няма данни детето да е било малтретирано или изоставено, а както бащата (който постоянно посещава в КСДУС сина си и майка му и и им носи пари и дрехи), така и майката на бебето Е., желаят да живеят заедно с детето си в дома на П. Т. и майка му, където са налице и материално-битовите условия за това (къща с четири стаи, хол и кухня). В този контекст, очевидно необоснована е преценката на съда, че висшите интереси на детето са застрашени от неспособността на родителите да осигурят необходимите грижи за него . Ако първоинстанционният съд бе обсъдил, анализирал и приложил ефективно към случая цитираната норма от Конвенцията, вероятно би стигнал до обратния на постановения резултат. С оглед гореизложеното безспорният факт, че майката на Е. все още е непълнолетна, не обуславя сам по себе си изключение от задължението държавата преимуществено да осигури отглеждането на детето да става в семейна среда (което всъщност кореспондира с висшия интерес на последното), а не приетото от съда, че предприетата по отношение на Е. мярка за закрила се явява пропорционална и осигурява най-добрия му интерес. Отмяната през 2023 г. на чл. 6, ал. 2 от Семейния кодекс, с което отпадна възможността лице, навършило [възраст] възраст (каквато е майката на детето) да сключва с разрешение на районен съдия граждански брак преди навършване на пълнолетие, не означава дерогация на цитираното по-горе правило от Конвенцията за правата на детето. Неправилно е тълкувана от съда нормата на чл. 20, ал. 4, т. 1 от ППЗЗД, съгласно която В случаите, при които не може да се постигне контакт или няма изявено желание от страна на родителите, попечителите, настойниците или лицата, които полагат грижи за детето, ползването на социални услуги се извършва въз основа на заповед на директора на дирекция Социално подпомагане или съдебно решение. . В случая предпоставките за прилагането й от административния орган, който я е ползвал като правно основание за издаването на процесната заповед, не са били налице, което е убягнало на решаващия съдебен състав. Приетото в обжалваното решение тълкуване на подзаконовия нормативен акт не съответства на приложимите към предмета на правна регулация принципи, смисъл и цел на закона. Извън горното, първоинстанционният съд не е коментирал съществен за изхода на повдигнатия пред него спор факт че административният орган е приел в акта си, че на този етап бащата на Е. не разполага с необходимите условия за живот и не притежава ресурс да подкрепи пеленачето и непълнолетната му майка, без към датата на издаване на процесната заповед реално да е проучено от социален работник дали това е така и при липса на изготвен социален доклад в това отношение. Този факт сам по себе си дискредитира процесуалната законосъобразност на заповедта, тъй като тя е издадена в нарушение на чл. 35 от АПК. Изложеното по-горе налага извод, че като е не е уважил жалбата срещу оспорената пред него заповед, Разградският административен съд е постановил неправилен съдебен акт, който при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето от АПК нарушение на материалния закон и необоснованост, следва да бъде отменен, а първоначалната жалба на П. Т. до Шуменския административен съд (препратил я по подсъдност на Административен съд - Разград) да се уважи поради незаконосъобразност по смисъла на чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 от АПК (съществено нарушение на административнопроизводствени правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона) на оспорената с нея заповед. Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. първо, предл. второ във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение