Решение № 2003 от 24.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7805/2014 г.

Решение № 2003 от 24.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7805/2014 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Димитър Иванов Иванов против Заповед № УО-040/28.02.1992 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 224, с която е уволнен и зачислен в запаса, считано от 1.03.1992 г. В молба-уточнение жалбоподателят навежда доводи за нищожност и на Заповед № 202/30.08.1991 г. на началника на Военен факултет в частта й по т. 3 и на Заповед № 52/1991 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 3. Жалбоподателят иска да бъде прогласена нищожността на цитираните от него заповеди като издадени от некомпетентни лица и при липса на предмет. Подробни съображения в подкрепа на оплакванията и исканията си излага в жалбата, молба-уточнение и писмени бележки. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - министърът на отбраната, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че оспорването е процесуално допустимо като подадено от заинтересована страна, след срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, но само с доводи за нищожност, а разгледано по същество е неоснователно по следните съображения: Настоящият съдебен състав намира, че оспорването на Димитър Иванов Димитров с доводи само за нищожност е допустимо, защото обстоятелството, че действащият към датата на издаване на оспорените заповеди, Закон за всеобщата военна служба в Народна република България (ЗВВСНРБ (отм.) не е предвиждал изрично обжалване на индивидуалните административни актове, издадени във връзка с кадровата окомплектовка на въоръжените сили, не ограничава правото на жалба, което е регламентирано в чл. 120 от Конституцията на Република България. ЗВВСНРБ (отм.) е обнародван в Изв., бр. 13 от 14.02.1958 г. и е действащ закон до влизане в сила на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ (отм.) на 27.02.1996 г. Установената съдебна практика по приложение на ЗВВСНРБ (отм.) не е съобразена с разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (Конституцията), според която гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат,освен изрично посочените със закон. Този извод се подкрепя и от обстоятелството, че с приемането на чл. 120, ал. 2 от Конституцията се въвежда всеобщо право на оспорване на административните актове, което може да бъде ограничено само изрично със закон. Аргумент за приложимост на този принцип може да бъде извлечен и от чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията, според които Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат и Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. В действащия към датата на издаване на оспорените заповеди в специалния закон (ЗВВСНРБ (отм.) не е предвидена възможност за тяхното обжалване, но не е и изключена изрично, поради което при прякото приложение на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, следва да се приеме, че Димитър Иванов Иванов има право на жалба. В случая от значение за правилното тълкуване на отменения закон е не само неговото съдържание, издаването му преди влизане в сила на новата Конституция, но и последващите законодателни разпоредби, регулиращи същата материя, които изрично предвиждат право на оспорване на заповеди за прекратяване на правоотношенията на военнослужещи. В този смисъл следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Закона за административното производство (ЗАП) доколкото атакуваната заповед рефлектира върху правната сфера на жалбоподателя, но не засяга пряко националната сигурност и отбрана като общонационални ценности. Разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗАП (отм.), изключва от съдебен контрол актовете, непосредствено свързани с отбраната и сигурността на страната. Съдебната практика преди влизане в сила на Конституцията актовете е определяла заповедите, касаещи правото положение на военнослужещите като такива непосредствено свързани с отбраната и сигурността на страната, но при наличието вече на конституционна клауза за всеобща обжалваемост и липсата непосредствено засягане в конкретния случай на отбраната и сигурността на страната, настоящият съдебен състав намира, че оспорването е процесуално допустимо. С оглед уточнението на жалбата, а и становището на ответната страна по всички повдигнати проблеми, настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе по доводите за нищожност на Заповед № УО-040/28.02.1992 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 224, с която е Димитър Иванов Иванов е уволнен и зачислен в запаса, считано от 1.03.1992 г. и на Заповед № 52/1991 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 3, с която е разпоредено след завършване на учебната година Военният факултет да се разформирова, а офицерите да се дадат в разпореждане на управление "Кадри" - МО, а курсантите да се прехвърлят на редовно обучение към националната спортна академия. По отношение аргументите за нищожност и на Заповед № 202/30.08.1991 г. на началника на Военен факултет в частта й по т. 3 следва да се има предвид компетентността на Върховният административен съд определена, съгласно чл. 132, ал. 2 от АПК, но и отношението на поставения проблем към основния спорен въпрос. Разгледано по същество оспорването е неоснователно, защото всички заповеди, за които Димитър Иванов Иванов твърди, че са нищожни са издадени от компетентен орган. На основание чл. 5 от ЗВВСНРБ (отм.) общото ръководство на Въоръжените сили се осъществява от Министерския съвет на Народна република България, а непосредственото ръководство на Българската армия се възлага на министъра на отбраната. Съгласно чл. 18, ал. 2 от ЗВВСНРБ (отм.) уволнението на офицерите се извършва съответно от министъра на отбраната и министъра на вътрешните работи. Генералите се уволняват от Държавния съвет на Народна република България по предложение на Министерския съвет. Свръхсрочнослужещите се уволняват от длъжностните лица, които са ги назначили. Според чл. 18, ал. 1, б. в от ЗВВСНРБ (отм.) офицерите и сержантите на свръхсрочна служба могат да бъдат уволнени от Въоръжените сили по разпореждане - поради невъзможност да бъдат използвани (при съкращение на щатове, разформиране на поделения и пр.). При анализ на тези разпоредби следва извод, че министърът на отбраната е бил компетентен в изпълнение на Постановление № 44/19.03.1991 г. на Министерски съвет да извърши необходимите промени в армейския спорт, включително и по повод организацията на обучението в тази област в различни учебни заведения, школи и клубове. Поради необходимостта, наложена от променената обстановка в страната, е настъпила и невъзможност да бъдат използвани всички военнослужещи, поради което независимо от посоченото правно основание - чл. 18, б. а от ЗВВСНРБ (отм.), министърът на отбраната е бил компетентен да уволни и зачисли в запаса Димитър Иванов Иванов, който към този момент е капитан от Областно военно управление - София. Неоснователни са доводите на Димитър Иванов Иванов, че Заповед № УО-040/28.02.1992 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 224 е без предмет, защото с предходна заповед № 2020/30.08.1991 г. на началникът на Военния факултет е уволнен. Видно от съдържанието на тази заповед с нея е наредено прекратяване "изпълнението на служебните задължения на свръхсрочнослужещи", включително и Димитър Иванов като старши преподавател в катедра "Бойни изкуства и защита при бедствия". Прекратяването на изпълнението на служебни задължения, което видно от останалите документи от административната преписка е в резултат от промяна в начина на обучение на курсантите, не е идентично с уволнение и зачисляване в запаса, както е разпоредено със Заповед № 040/28.02.1992 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 224. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че неоснователни са и доводите за липса на предмет на тази заповед поради съвпадение с предмета на предходна друга заповед, а именно заповед № 202/30.08.1991 г. на началника на Военния факултет на Националната спортна академия, чиято нищожност жалбоподателят също иска да бъде установена. Настоящият съдебен състав не е родово компетентен изрично да се произнесе с диспозитив по тези доводи на Димитър Иванов Иванов, но доколкото в конкретния случай те са свързани с основното му оплакване, са подложени на обсъждане в настоящото решение. Изрично е необходимо да бъде посочено, че по същия спор са били образувани и други административни дела, които не са приключили със съдебни решения по същество на спора, а с определения за прекратяване поради недопустимост на жалбите. Липсва изрично искане за сезиране на друг съд, различен от Върховния административен съд, поради което и като се вземе предвид, че нарочна жалба против заповед № 202/30.08.1991 г. на началника на Военния факултет на НСА вече е изпращана по подсъдност, следва да се приеме, че не е налице процесуална необходимост от отделяне на част от изложенията на Димитър Иванов Иванов в друго дело. По така изложените съображения съдът намира, че оспорените административни актове са издадени от компетентен орган и при наличието на предмет на регулация, поради което не са нищожни. По водене на делото ответникът не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане жалбоподателят му дължи сумата 400 (четиристотин) лева. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК Върховния административен съд, пето отделение