Решение № 4278 от 12.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3327/2015 г.

Решение № 4278 от 12.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3327/2015 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 и от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Интерфарм-6-Аква" ЕООД /в несъстоятелност/, чрез процесуален представител, срещу Решение № 2606 от 27.11.2014 г., постановено по адм. дело № 747 от 2014 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № 261303140/7.11.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 148/13.02.2014 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив, с който за дружеството са установени допълнителни данъчни задължения по ЗДДС и ЗКПО в общ размер на 3 659 605,62 лв., ведно със съответните лихви за забава. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Навежда доводи за неустановеност на предпоставките за провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК. Счита, че изводът за наличие на обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 4 и т. 5 ДОПК е формиран без да са осъществени необходимите процесуални действия за попълване на административната преписка с относимите за ревизията документи, включително чрез извършване на насрещни проверки на неговите доставчици. Сочи, че констатацията за липса на счетоводна отчетност е направена без да е посетено счетоводството на дружеството. Твърди, че е налице обективна невъзможност за синдика да представи документите, тъй като същите не се намират при него и самият той не е могъл да се снабди с тях, за да ги анализира за целите на производството по несъстоятелност. Заявява, че управителят на дружеството отказва да предаде счетоводните документи на неплатежоспособния длъжник, за което безрезултатно са му налагани съдебни глоби. В тези насоки излага подробни доводи в жалбата, като претендира отмяна на атакуваното съдебно решение и отмяна на оспорения РА, ведно с присъждане на осъществените пред двете съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" Пловдив, в писмен отговор и в о. с. з. оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е депозирана срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от активно процесуално легитимирани лица, при наличието на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, с оглед на което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Пловдив е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № 261303140/7.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 148/13.02.2014 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив, с който за данъчни периоди м. 12.2007 г. - м. 12.2011 г. на "Интерфарм-6-Аква" ЕООД /в несъстоятелност/ са определени данъчни задължения по ЗДДС в общ размер на 2 542 687,90 лв. и лихви за забава в размер на 1 101 944,52 лв., както и е установен допълнително дължим корпоративен данък в размер на 10 753,49 лв. и лихви в размер на 4 219,71 лв. За да достигне до извод за законосъобразност на РА, първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: С Решение № 41 на Хасковски окръжен съд от 17.04.2013 г. е обявена неплатежоспособността на "Интерфарм - 6 - Аква" ЕООД, представлявано от К. И. Кирилов, като е определена начална дата на неплатежоспособност и свръхзадълженост - 31.12.2009 г. Открито е производство по несъстоятелност и е постановена обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството. За синдик е назначен Красимир Петров Иванов, с дата за встъпване в длъжност- 1.06.2013 г. В хода на ревизионното производство органите по приходите са изпратили до синдика и едноличния собственик на дружеството искания за представяне на документи и обяснения. Тъй като не са представени никакви доказателства и счетоводни документи, органите по приходите не са могли да установят дали счетоводната отчетност е водена съгласно изискванията на Закона за счетоводството, с оглед на което са достигнали до извод за наличие на основанията по чл. 122, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ДОПК. След като са съобразили, че в рамките на д. периоди м. 12.2007 г. - м. 12.2011 г. "Интерфарм - 6- Аква" ЕООД е упражнило право на приспадане на данъчен кредит в размер на 2 542 687, 90 лв. по декларирани доставки, за които не може да се установи дали получателят притежава данъчна фактура или данъчно дебитно/кредитно известие, ревизиращите са приели, че на основание чл. 71, т. 1 ЗДДС на дружеството следва да бъде отказано признаване на правото на данъчен кредит в посочения размер. За установяване на дължимия корпоративен данък за ревизираните години приходните органи са отчели декларираните от дружеството приходи и разходи. Поради документалната необоснованост на посочените в табличен вид в РД разходи, същите не са признати за данъчни цели и с тях е увеличен финансовият резултат на дружеството със следните суми: за 2007 г. - 1 021 000 лв.; за 2008 г. - 2 958 000 лв.; за 2009 г. - 5 322 000 лв.; за 2010 г. - 3 381 000 лв. и за 2011 г. - 958 000 лв. При тези параметри са определени данъчните основи по чл. 122, ал. 2 от ДОПК - за 2007 г. - 11 338.47 лв.; 2008 г. - 46 937.40 лв.; 2009 г. - 89 963.96 лв.; 2010 г. - 81 831.23 лв. и за 2011 г. - 19 835.68 лв., а от там и следващият се корпоративен данък и лихви за забава. Първоинстанционният съд е възприел като обосновани констатациите на приходните органи за наличие на обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 4 и т. 5 ДОПК, предпоставящи законосъобразното провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК. Преценил е, че непредставянето на изисканите документи изключва възможността данъчните задължения на ревизираното лице по ЗДДС и ЗКПО да се определят по общия ред. При липсата на ангажирани и в хода на съдебното производство доказателства решаващият състав е счел, че презумптивната вярност на констатациите в РА не е оборена. Счел е, че данъчните основи за облагане по ЗДДС и ЗКПО са правилно определени, като при тяхното формиране са взети предвид относимите към лицето обстоятелства по чл. 122, ал. 2, ДОПК. Посочил е, че данъчната основа по ЗКПО е установена след като финансовите резултати на дружеството за данъчните периоди 2007 г. - 2011 г. са увеличени с разходите за декларираните доставки, досежно които е отказано право на данъчен кредит на основание чл. 71, т. 1 ЗДДС. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но е необходимо прецизиране на изложените мотиви. Неоснователни са доводите на касатора за неустановеност на обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 4 и т. 5 ДОПК при липсата на представени доказателства за водена счетоводна отчетност съгласно ЗСч и на документи, необходими за установяване на основата за облагане с данъци. В този контекст правилен е изводът на първоинстанционния съд за установеност на визираните основания за извършване на ревизията по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК, но на практика проведеното облагане не е осъществено по аналог, а по общия ред. Съобразно чл. 71, т. 1 ЗДДС упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит е предпоставено от притежанието на данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и 115 ЗДДС, в който данъкът е посочен на отделен ред. Визираната национална разпоредба е съобразена с нормата на чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, която изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане. Това е изрично подчертано от СЕС и в Решението по дело С-271/2012 г., постановено при сходен фактически състав, в който белгийската данъчна администрация е отказала право на приспадане с мотива, че разглежданите в главното производство фактури не са достатъчно точни и пълни /т. 32/. В по-голямата част от тях е посочена обща сума, без конкретизация на единичната цена и броя на отработените часове на членовете на персонала на дружествата, доставчици на услугите. В този контекст СЕС разяснява, че държавите членки имат право да определят критериите, по които даден документ може да бъде считан за фактура. Освен това държавите членки могат да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на данъчните измами. Etat belge е използвала възможността, предвидена в чл. 22, § 8 от Шеста директива, тъй като съгласно чл. 5, § 1, шеста алинея от Кралски указ № 1 фактурата трябва да съдържа информацията, необходима за определяне на сделката, и ставката на дължимия данък, по-специално обичайното название на доставените стоки и услуги, тяхното количество и предмет. В резултат на това СЕС посочва, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. В случая не е спорно, че ревизираното дружество за процесните данъчни периоди е упражнило право на приспадане на данъчен кредит в установените от приходните органи размери. Безспорно е също, че в хода на ревизионното и съдебното производство не са представени фактурите, обективиращи доставките, за които е упражнено правото на приспадане, с оглед на което законосъобразно е прието, че не е изпълнено условието по чл. 71, т. 1 ЗДДС и данъчно предимство не следва да бъде признавано. Посочената разпоредба не обвързва осъществяването на предвиденото в нея условие от възможността на получателя да се снабди с фактурите, нито с добросъвестността на управителя на дружеството. Именно в тежест на ревизираното лице е да установи наличието на предпоставките от фактическия състав на претендираното право на данъчен кредит, поради което несподелима е тезата, че приходните органи е следвало да съберат необходимите доказателства чрез извършване на насрещни проверки на доставчиците. Каквито и доказателства да бяха събрани от тях, то те не биха могли да санират липсата на фактури при получателя. Съгласно чл. 37, ал. 3 ДОПК органът по приходите има право да изиска писмено от лицето представяне на доказателства по ал. 2 в определения от него срок, като ал. 4 предвижда, че в случай, че субектът не представи изисканите доказателства, органът по приходите може да приеме, че те не съществуват. Следва да се посочи, че възможността да се ангажират доказателства за изпълнението на условието по чл. 71, т. 1 ЗДДС е била открита пред ревизираното лице и в съдебното производство, но след като то не се е възползвало от нея, законосъобразен е изводът на приходните органи, че следва да му бъде отказано признаване на право на данъчен кредит в посочения размер. Това заключение не се опровергава от публикуваните в Търговския регистър годишни финансови отчети на дружеството, които съдържат само обобщена информация за финансовото състояние на предприятието, но не и данни за конкретни стопански операции, приходи и разходи. При липсата на представени фактури за тях правилно е прието, че отчетените от дружеството разходи по доставките, за които не е признато право на приспадане на данъчен кредит са документално необосновани чрез първичен данъчен документ по смисъла на ЗСч (отм.) и същите не следва да се признават за данъчни цели. На основание чл. 26, т. 2 ЗКПО те формират данъчна постоянна разлика, с която законосъобразно е увеличен финансовият резултат на дружеството за съответните данъчни периоди и след съобразяване на внесения данък са установени размерите на допълнително дължимия корпоративен данък и лихви за забава. Като е достигнал до същия краен извод и е отхвърлил жалбата срещу РА първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, направеното искане и съобразно действащата редакция на чл. 161, ал. 1 ДОПК, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 20 508,82 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на Първо отделение