Решение № 99 от 7.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 801/2020 г.

Решение № 99 от 7.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 801/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 370 от 7.07.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 7313 от 30.10.2019 г. по гр. д. № 7159/2017 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 18.04.2017 г. по гр. д. № 9065/2014 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на С. Г. З. и В. Г. З., че Е. К. К. е собственик по силата на наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с решение № 5484 от 17.09.2007 г. на ОбСЗ-Овча купел на следния недвижим имот: реална част от 390 кв. м. от имот с идентификатор *****, находящ се в [населено място], която част е изобразена графично и заключена между букви А, Б, В, Г и А на скица № 1 към заключението на в. л. Й. Н. от 10.05.2016 г., представляваща неразделна част от решението, и осъдил на основание чл. 108 ЗС ответниците З. да предадат на ищцата владението върху този имот. Касаторите С. и В. З., чрез пълномощниците им адв. Н. А. и адв. Д. В., поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с молба за отмяната му и вместо това предявеният иск по чл. 108 ЗС бъде отхвърлен. Претендират присъждане на разноските по делото за всички инстанции. Ответната в настоящето производство страна – Е. К. К. не е взела становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на касаторите и съгласно данните по делото, намира следното: С обжалваното решение е уважен предявения против касаторите ревандикационен иск, като въззивният съд приел, че са налице предпоставките по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18а и чл. 18б ППЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на процесния имот на наследниците на бившия собственик с решението № 5484 от 17.09.2007 г. на ОбСЗГ Овча купел, установена е идентичността между възстановения имот и този на наследодателя й, като е съобразена и недопустимостта на това възражение от страна на ответниците по иска поради липса на заявени от тях права върху имота към момента на кооперирането му в стопанството. Въз основа на приетото заключение на техническата експертиза съдът приел, че процесният имот представлява реална незастроена част от дарения имот на ответниците. Съдът приел за неоснователно възражението на ответниците за липса на индивидуализация на възстановения с решението имот поради липса на посочени в него граници, като се е позовал на приетото в съдебната практика, че посочването в решението на номера по кадастрален план или по действащия такъв към момента на постановяване на решението е достатъчно основание за индивидуализацията на имота. В случая имотът е посочен с номер по кадастралния план, одобрен 1987 г. - 2246, представени са и удостоверение и скица по чл. 13 ППЗСПЗЗ. Липсват и доказателства за наличие на предпоставките по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, като изключение от възстановяването по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ в полза на предишните собственици на земите, продадени от ТКЗС на трети лица /праводателите на касаторите/. Освен това съдът приел, че въпросът за законността на построената в парцела сграда няма отношение към основателността на предявения ревандикационен иск относно незастроената част от него. За неоснователно е прието и възражението на ответниците за придобиване на имота по давност, тъй като от 14.11.2007 г., от която дата най-рано е могла да тече такава, с оглед възстановяването по ЗСПЗЗ, до предявяването на иска за собственост не е изтекъл необходимия по закон срок от десет години, дори и да се приеме, че ответниците са осъществявали владение върху спорния имот. Отречена е възможността за прилагане на кратката петгодишна придобивна давност, тъй като в тези случаи владението придобива правна значимост по силата на закона, а не защото е получено при условията на чл. 70, ал. 1 ЗС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса свързан с приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – при спор с бившите собственици третото лице, придобило имота чрез продажба от ТКЗС, може ли да се позове на кратката придобивна давност. В представеното решение № 297 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 294/2010 г. на І г. о., ВКС е посочено, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от влизане в сила на тази разпоредба – от 22.11.1997 г., а ако възстановяването на собствеността е след тази дата, началният срок на давността е от момента на възстановяването. В закона /чл. 5, ал. 1 ЗВСОНИ/ няма ограничения относно вида на придобивната давност, която тече след прекъсването й по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, като може да е и кратката придобивна давност, стига да е налице добросъвестно владение, основано на валидна сделка, съгласно чл. 70 ЗС. Посочен като пример за добросъвестно владение е казусът с придобиване на имот с валидна сделка от лице, чиито права са отпаднали по силата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗ, но без приобретателят да знае това. В същия смисъл е и представеното решение № 139 от 23.05.2013 г. по гр. д. № 370/2011 г. І г. о. на ВКС, в което е прието, че е допустимо придобиване на имот, собствеността върху който се възстановява по ЗСПЗЗ, на основание кратка придобивна давност с начало на владението преди 22.11.97 г., ако и заличеният давностен срок на основание чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е бил петгодишен, с позоваване на разясненията в ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС относно вида на придобивната давност след прекъсването й на основание чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. В същия смисъл е и решение № 77 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 7166/2014 г. на 2 г. о. на ВКС. Тази практика се споделя от настоящият съдебен състав, и с оглед данните по делото по същество на касационната жалба съдът приема следното: Установено е по делото, че касаторите са придобили на основание дарение от родителите си собствеността върху описания в нот. акт № 104 от 1994 г. недвижим имот – дворно място, представляващо УПИ **** в кв. 25 по плана на вилна зона Б., с площ 890 кв. м., с построената сграда в този имот, при равни права. Праводателите им са били собственици на имота на основание придобиването му по реда на ЗРПВПВННИ (отм.); , с нот. акт № 105 от 1967 г. с праводател ТКЗС, като отпадането на правата им на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ настъпва с възстановяване на собствеността на наследниците на бившия собственик на имота с влизане в сила на решението на ОбСЗ от 17.09.2007 г. /при наличие на предпоставките на закона за това/, като от този момент - 14.11.2007 г. до предявяване на иска за собственост на 20.02.2014 г. изтеклият срок е достатъчен да обоснове релевирания от касаторите придобивен способ по чл. 79, ал. 2 ЗС. Установеното владение на касаторите на основание прехвърлителната сделка от 1994 г. е добросъвестно, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС – налице е годно правно основание за прехвърляне на собствеността и към този момент не са знаели, че праводателите им не са собственици, а обратното е видно от представените доказателства. С оглед на това и след отпадане на правата на последните с възстановяването на собствеността на наследниците на бившия собственик с решението от 2007 г., новата давност, която тече от този момент за приобретателите е на същото основание, както е разяснено и прието в ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС. Установено е от събраните свидетелски показания, че касаторите владеят дворното място, застроено с жилищна сграда и в спорната му част от 390 кв. м. от придобиването на имота. Позоваването на кратката придобивна давност е основателно, което обосновава и основателност на касационната жалба. Като е приел, че за придобиване на собствеността по давност от касаторите е необходимо упражняване на владение върху имота в продължение на десетгодишен срок, който не е изтекъл поради предявяването на иска за собственост срещу тях, въззивният съд е нарушил материалния закон – чл. 79, ал. 2 ЗС, чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Като приел, че свидетелските показания не установяват владението на касаторите върху спорния имот, същият съд е допуснал и съществено процесуално нарушение и необоснованост на направения извод в тази насока, което обосновава неправилност на постановеното и обжалвано решение. Тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, след отмяната му следва да се постанови друго решение, с което предявеният иск по чл. 108 ЗС за спорната част от имота следва да се отхвърли като неоснователен. С оглед този изход на делото на касаторите следва да се присъдят направените по делото съдебни разноски по представения списък. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.