Решение № 265 от 06.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 581/2026 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД срещу решение № 362 от 03.12.2025г. по в.т.д.№ 484/2025г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решението по т.д. 274/2023г. на ОС Пловдив в частта за уважаване на иска по чл.423,ал.1 КЗ за разликата над 90 000лв. до 150 000лв. - застрахователно обезщетение, присъдено в полза на ищеца П. П. К. за претърпени болки и страдания, причинени му при пътно произшествие от 21.12.2020г., ведно със законна лихва и разноски. В касационната жалба са изложени доводи на неправилност на въззивния акт в обжалваната от касатора част. Твърдението е, че справедливият размер на застрахователното обезщетение за претърпените от ищеца вреди, е в значително по- нисък размер от този, приет от съдилищата. Наведени са съображения, че инцидентът не е причинил животозастрашаващи усложнения или трайни и необратими увреждания, които обстоятелства не са взети предвид при оценката на обема на вредите. Посочва се, че присъденото обезщетение от 150 000лв. не е обосновано в светлината на конкретните факти и обстоятелства, установени по делото. Възразява се, че признатата на ищеца 50% трайно намалена трудоспособност не е единствено заради ограничените движения в лявата тазобедрена става от тежка степен след счупване на ацетабулума, получено при пътното произшествие, но и с оглед общо заболяване - захарен диабет втори тип, неинсулинозависим. Навежда доводи, че това обстоятелство не е отчетено от въззивната инстанция, която не е съобразила и, че отсъствието на изследване на състоянието на съдовете при ищеца към момента на пътното произшествие, не дава основание да се приеме връзка между диабета и продължителния възстановителен период при ищеца. Възразява срещу отчитането като критерий за определяне на справедливо по размер обезщетение законодателно определените лимити на застрахователно покритие. Искането е за отмяна на решението за разликата над присъдените 90 000лв. и отхвърлянето на иска за горницата до 150 000лв. със законните последици. В писмен отговор ищецът П. К. оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената жалба. Възразява, че обжалваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а решенията на ВКС, на които касаторът се позовава при обосноваване на тезата си за завишен размер на обезщетението, са неотносими, тъй като касаят различни хипотези, при които причинените увреждания са по- леки, без трайни последици и без да са търпими необратимо. Третото лице помагач на ответника Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е депозирал отговор. В откритото съдебно заседание касаторът и третото лице не се представляват. Защитникът на ищеца счита обжалваното решение за правилно. Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо т.о., след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290,ал.2 ГПК, приема следното: С определение № 1364 от 18.05.2026г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от касатора част - потвърждаване на решението по т.д. 274/2023г. на ОС Пловдив за уважаване на иска по чл.432,ал.1 КЗ, предявен от П. К. за разликата над 90 000лв. до 150 000лв. по обобщаващия поставените в изложението въпрос относно приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените при деликт неимуществени вреди, претендирани по прекия иск на пострадалото лице за преценка съответствието на въззивния акт в обжалваната част със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. Ищецът е претендирал обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му на 21.12.2020г. при пътно произшествие, при което е пострадал в качеството си на водач на товарен автомобил „Фолсваген Транспортер“, ударен челно от лек автомобил „Тойота Рав 4“, рег. [рег.номер на МПС], който от своя страна се е отклонил след удар с друг лек автомобил „Х. С.“ с рег. [рег.номер на МПС], чийто водач е застрахован в ответното застрахователно дружество. По делото няма спор, че с одобрено от съда споразумение водачите на леките автомобили са признати за виновни в нарушение на посочени правила за движение по пътищата, в резултат на което по непредпазливост, и при условията на независимо съпричиняване, са причинили средна телесна повреда на ищеца - счупване на таза в лявата му част, наложило оперативно лечение и довело до трайно затрудняване на движението на левия долен крайник. Първоинстанционният съд е присъдил обезщетение от 150 000лв., отричайки наличието на принос на ищеца като водач на товарния автомобил за настъпването на произшествието и за собственото му увреждане. Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответното застрахователно дружество срещу присъждане на обезщетение за горницата над 90 000лв. с твърдения за завишен размер. Приела е за установено, че в пряка причинна връзка с произшествието на ищеца са причинени закрито счупване на дъното на лявата тазобедрена става, разкъсване на лонното съчленение и пареза на левия малкопищялен нерв, както и повърхностни травми на корема, долната част на гърба и таза, повърхностна травма на други части от главата, травма на други интраабдоминални органи (органи в коремната кухина), без открита рана в корема. Счупването на дъното на лявата тазобедрена става при ищеца съставлява многофрагментна фрактура - множество фрактурни линии, преминаващи през левия ацетабулум (ямката на тазобедрената става) с дислокация на фрагментите. Непосредствено след пътното произшествие е приет за лечение във Второ хирургично отделение на УМБАЛ „С. Г.“, [населено място], където е останал три дни - до 23.12.2020 година. В издадената епикриза е посочено, че окончателната диагноза е травма на други интраабдоминални органи, без открита рана в корема. Като придружаващи заболявания са отразени първична хипертония и неинсулинозависим захарен диабет, без усложнения. Веднага след изписването си от хирургично отделение, ищецът е постъпил на лечение в Клиниката по ортопедия и травматология на същата болница за срок от 23.12.2020г. до 05.01.2020г. На 30.12.2020г. е извършено оперативно наместване и метална фиксация на костните фрагменти на счупеното дъно на лявата тазобедрена става. Операцията е извършена под обща анестезия. В епикризата от тази клиника е посочено, че е налична пареза на левия фибуларен нерв, предназначен да осигурява сетивността в предната и странична част на подбедрицата и даващ възможност за повдигането на пръстите и вдигането на ходилото и като придружаващо заболяване е вписано „хипертонично сърце без застойна /сърдечна/ недостатъчност“. След изписването му от болница ищецът е извършил множество консултативни прегледи с ортопед и невролог, изписвани са му терапии. В издадените амбулаторни листове е видно, че при прегледите е установено затруднено придвижване и самообслужване, болезнени изтръпвания на перониалната мускулатура на лява подбедрица, като наред с диагнозата „счупване на ацетабулума“ е поставена и диагнозата „други уточнени полиневропатии“. Ищецът е провел и консултации с физиотерапевт и физиотерапевтични курсове, в амбулаторните листове от които е посочено, че е налице болка и скованост в двете тазобедрени стави, затруднено движение на ляво ходило, затруднена походка по равно, при слизане и качване по стълби, вертебрален синдром (симптоми, произтичащи от увреждане на структурата на гръбначния стълб) в лумбален дял на гръбначния стълб, ограничени и болезнени движения, парещи болки по лява подбедрица, хипотрофия на подбедрената и бедрена мускулатура на ляв долен крайник. При прегледа от ортопед 9 месеца след ПТП не е установено подобрение в състоянието на ищеца. Констатирана е отслабена дорзална флексия (сгъване на стъпалото) на лява глезенна става, затруднена походка, персистиращи (постоянннни, продължителни) ограничени движения в лявата тазобедрена става. Въззивната инстанция е обсъдила, че ищецът е работил по безсрочен трудов договор като заварчик, прекратен на 04.01.2022г. заради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Обсъдено е и ЕР на ТЕЛК при УМБАЛ „П.“ АД от 27.07.2021 година, съгласно което, на ищеца е призната 50% трайно намалена работоспособност с противопоказания за тежка физическа работа, свързана с право стоене, принудителна поза и продължително ходене. Намалената работоспособност е призната заради ограничените движения на лявата тазобедрена става от тежка степен след счупване на ацетабулума, лекувано оперативно с метална остеосинтеза и захарен диабет втори тип, неинсулинозависим тип. Съставът е анализирал, че при изготвянето на съдебномедицинската експертиза на 07.03.2025г. - четири години след ПТП, вещото лице д-р Б. е установил, че ищецът е с пареза на левия малкопищялен нерв, придвижва се с помощта на патерица тип „пилотка“, куца с левия крак, при ходене „шляпа“ с лявото стъпало, движенията в лявата глезенна става и лявото стъпало са невъзможни, лечението му продължава с ежедневен прием на медикаменти за нерва. Експертът е установил, че ищецът е провеждал физиотерапия и ЛФК за срок от около осем месеца след ПТП, бил е 11 пъти в различни профилакториуми и са му дадени препоръки да продължава ежедневно с гимнастика и да провежда физиотерапия и балнеолечение. Вещото лице е заключило, че възстановителният процес при ищеца не е приключил, и след като парезата на левия малкопищялен нерв не се е възстановила към 07.03.2025г., вероятността това да стане за в бъдеще и да настъпи някакво съществено подобрение, е много малка, като описаното състояние на лявата подбедрица и стъпалото ще останат за цял живот. Обсъдено е, че при изслушването му в съдебно заседание, вещото лице Б. е обяснило, че липсват доказателства диабетът при ищеца, описан като придружаващо заболяване, да е довел до влошаване на състоянието му или да е забавил възстановителния процес; че за да се приеме, че продължителният възстановителен период при ищеца е свързан с увредените съдове в резултат на диабета, е необходимо изследване за състоянието на съдовете към момента на ПТП, каквото в случая не е направено, съответно без такова изследване, не може да се приеме връзка между диабета и процеса на възстановяване на ищеца като се има предвид и фактът, че в издадената епикриза от болничния престой след ПТП е отразено, че диабетът е без усложнения, а за отражение на хипертонията върху оздравителния процес при ищеца, липсват доказателства. Съставът на апелативния съд е обсъдил и показанията на свидетелката Ю. Х.. Приел е за установено въз основа на тях, че след ПТП ищецът е бил много зле, имал много силни болки, които не можел да изтърпява въпреки болкоуспокояващите медикаменти, поради което операцията, която първоначално била насрочена за 04.01.2021г., била изместена по-рано. След изписването от болница, ищецът бил транспортиран до дома си със специализирана линейка, за него била пригодена стая на долния етаж, тъй като близките му не могли да го занесат на третия етаж, където било жилището им. Ищецът бил само на легло, наложило се да приспособят помощни средства, за да се хваща и да се повдига, не можел да става и да се обслужва сам, ползвал памперси, бил на легло за период от около една година и три месеца, през който бил обслужван от свидетелктата. През първите осем месеца в дома му го посещавали лекари, рехабилитатори, кинезитерапевти, след което успял да се премести на инвалиден стол и да ползва тоалетен стол. Към момента накуцвал, придвижвал се с патерица, не можел да ходи без помощно средство и продължително. Ищецът изпълнявал всичко, което му казвали лекарите, за да се възстанови, след произшествието първоначално имал много силни болки, дори искал да сложи край на живота си. Случилото се дало отражение и на психиката на ищеца, той бил много изнервен, не можел да спи, ограничил социалните си контакти, не общувал. Преди ПТП ищецът работел, бил общителен, много жив, събирал се с приятели. От фирмата, в която работел преди ПТП, продължавали да го търсял, но той отказвал да се върне на работа, не се чувствал добре, смятал, че не може, куцал. Ищецът не посещавал психолози и психиатри, а наблегнал на физическото си възстановяване, ходил на физиотерапия и на санаториуми, през зимата отново се чуствал много зле и два пъти бил на кинезитерапевт в П., който лекувал спортисти. Въззивната инстанция е мотивирала, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, взема предвид обсъдените по-горе физически увреждания, които са в пряка причинна връзка с ПТП, интензитета и продължителността на болките и страданията, отражението им върху начина на живот на ищеца, върху душевното и емоционалното му състояние и самочувствието му, сегашното му състояние, включващо болки, невъзможност за самостоятелно придвижване без патерица, невъзможност за по-продължително ходене, съобразява и неблагоприятната прогнозата за в бъдеще, според която не може да се очаква подобрение в състоянието на лявата подбедрица и стъпалото, поради невъзможност да се възстанови парезата на левия малкопищял нерв. Посочено е, че тези обстоятелства, наред с факта, че е причинена травма, която е довела до пълна промяна в личния и социалния живот на ищеца, в трудовата му реализация, поставила го е в пълна зависимост от близките му хора, включително за ежедневните хигиенни и битови нужди за дълъг период от време - повече от година, дават основание съдът да приеме, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 150 000 лева, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. Анализирано е, че посоченият размер на обезщетението за неимуществени вреди от 150 000 лв. отчита социално-икономическите условия в страната към датата на ПТП - края на 2020г., включително размера на минималната работна заплата, която към този момент е 610 лева. Счетено е, че това обстоятелство също подлежи на преценка при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Омертано е, че болките и страданията, които следва да бъдат репарирани с обезщетението, продължават и до момента - пет години след ПТП и възстановителният период не е приключен. Като от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди са отчетени и нормативно определените в чл. 492 КЗ лимити на отговорност по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и обстоятелството за непрекъснатото им нарастване. Изложено е, че лимитите, макар и само индиция, а не абсолютен критерий за икономическите условия в страната и за обществено разбиране за справедливост, имат значение при определяне на размерите на обезщетението за неимуществени вреди. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: Съгласно задължителните принципни постановки, указани в ППВС №4/1968г., понятието справедливост като критерий за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД винаги е предпоставено от съобразяването на конкретните обективно установени обстоятелства. При телесни увреждания те са броя, характера, тежестта на увредите, интензитета и продължителността на болките, физическите и психически последици, степента на възстановяване, остатъчните проявления, прогнозите за възстановяване. Формираната в приложение на постановлението практика на ВКС поддържа разбирането, че присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. С оглед възприетото в трайната съдебна практика разрешение на обусловилия касационната проверка въпрос, настоящият състав намира, че изразеното от въззивния съд разбиране частично се отклонява от него, доколкото при отчитане на принципните постановки на ППВС № 4/1968 г. е формиран неправилен оценъчен извод за размера на дължимото обезщетение. Отсъства в пълнота съобразяване на значението на установените по делото общи и специфични за обема на конкретните вреди обстоятелства, поради което е изграден извод, неотговарящ в пълна степен на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. При произнасянето си по размера на обезщетението, въззивният съд правилно е установил вида, броя и тежестта на нанесените на ищеца телесни увреждания в резултат от настъпилото ПТП, възстановителния период, както и търпените негативни последици във физически и психически смисъл от момента на деликта до момента на устните състезания по делото, но при техния анализ не е отдал съответното значение на тези обстоятелства през призмата на критерия „справедливост“, изразяващ актуалните нравствени и икономически ценности на обществото към дадения момент и обществено-икономическата конюнктура в страната. В този смисъл определотото в размер на 150 000лв. за причинената на ищеца през 2020г. средна телесна повреда, която действително е необратимо и трайно увреждане на движението на долния крайник, не отразява общественото разбиране за справедливост по смисъла на формираната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД. По делото няма твърдения и данни, че трудовата ангажираност на ищеца е преустановена поради уврежданията от пътното произшествие, а безспорно е установено, че той е пенсиониран поради достигната пенсионна възраст, поради което съображението на въззивната инстанция за пълна промяна в трудовата му реализиция в причинна връзка с травмите от злополуката, е некоректно. Същевременно определената 50% трайно намалена работоспособност с противопоказания за тежка физическа работа, свързана с право стоене, принудителна поза и продължително ходене, е призната не само заради ограничените движения на лявата тазобедрена става от тежка степен след счупване на ацетабулума, т.е поради причинената нестабилност на тазовия пръстен, но и поради придружаващо заболяване захарен диабет втори тип, неинсулинозависим тип. По делото отсъстват и данни промяната в личния и социалния живот на ищеца да не е преодоляна. В случая размерът на определеното от апелативния съд обезщетение от 150 000лв. не е коректно мотивиран с размера на МРЗ към 2020г.: сумата от 150 000 лв. съставлява 246 работни заплати, а възприетата като аргумент за размера му стойност на минималната работна заплата за 2020г. (610лв.), няма как да означава, че при минимална работна заплата към настоящия момент - 1 213лв. (620 евро), подобно увреждане, причинено 2026г., следва да бъде обезщетено в двукратен размер - над 320 000лв. Основателен е доводът на касатора, че инцидентът не е причинил животозастрашаващи усложнения или трайни и необратими увреждания, които да обусловят справедливо овъзмездяване от 150 000лв. за деликт, настъпил през 2020г., и то не е обосновано в светлината на конкретните факти и обстоятелства, установени по делото. Комбинацията от уврежданията на таза действително са били тежка травма за ищеца, същевременно парезата на малкопищялния нерв води до невъзможност за повдигането на стъпалото на долния крайник нагоре, но пострадалият се придвижва самостоятелно, макар и с помощно средство. В този смисъл правно издържан е доводът на застрахователното дружество, че ако бъде определен по- нисък размер на обезщетението, той би бил справедливият - отчитащ както страданията на пострадалия, така и принципа на съразмерност и утвърдените стандарти в съдебната практика. По тези съображения, настоящият състав приема, че справедливото обезщетение е 90 000 лева, т.е. 46 016,27евро. Това обуславя отмяна на решението в частта за уважаването на иска над сумата 46 016,27евро и отхвърлянето му. Решението в частта за уважаването на иска до този размер е влязло в сила като необжалвано. Заявеното в касационната жалба искане за присъждане на разноски обхваща само тези, направени за касационната инстанция. Искане за преизчисляване на разноските за предходните инстанции по принципа на чл.78,ал.3 ГПК не е направено. Списък по чл.80 ГПК не е представен от дружеството. Доказаните разноски за настоящата инстанция са единствено за внесени държавни такси в общ размер на 628,89 евро, които следва да бъдат възстановени от насрещната страна. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.