Решение № 33 от 20.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2019 г.

Решение № 33 от 20.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2019 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Х. -тур-с" АД срещу решение № IV-130 по в. гр. д. № 1734/2018 г. на Бургаския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа, че неправилно е бил отхвърлен предявеният от него положителен установителен иск за собственост по съображение, че ответниците са придобили спорния имот по давност. Не било направено разграничение на владението от държането; чл. 82 ЗС бил приложен неправилно, без да бъде съобразено, че за присъединяване на владението е необходимо общо или частно правоприемство. Не било отчетено изгубването на владението на ответниците Г. Г. и Е. С. за повече от 6 месеца, което довело до предявяване от тях на владелческия иск по чл. 76 ЗС и същевременно – действията на жалбоподателя "Х. -тур-с" АД по предоставяне на имота на "ТХ Русалка холидейз" ЕООД. с договор за наем от 05.01.15 г., както и данните, че това дружество е получило държането на имота през м. май 2017 г. Не било преценено значението на извършеното през 2012 г. вписване на решението по гр. д. № 379/2006 г. на ВКС, с което предходен иск по чл. 108 ЗС на "Х. -тур-с" АД срещу праводателите на настоящите ответници и по отношение на същия имот е бил уважен. Ответниците в производството Г. К. Г. и Е. К. С. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Позовават се на свидетелските показания, че от 1999 г. само те упражняват фактическа власт върху имота, като считат, че тя има признаците на владението и че е непрекъсната, при прилагане на презумпцията на чл. 83 ЗС. Позовават се и на снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2017 г., като считат, че към този момент вече са настъпили последиците на придобивната давност. С определение № 518 от 18.11.2019 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса налице ли е основание за приложението на чл. 82 ЗС в хипотеза, при която не е установено общо или частно правоприемство, при което владението да е предадено от предходния владелец на правно основание, годно да прехвърли върху новия владелец собствеността на имота; По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното: С решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о., е прието, че присъединяването на владението е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/. Когато се присъединява еднородно владение /например когато и праводателят и правоприемникът са добросъвестни владелци или когато и праводателят и правоприемникът са недобросъвестни владелци/, необходимият срок за придобиване на имота по давност е този, предвиден в чл. 79 от ЗС за съответния вид владение: общо 10 г. недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г. добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника. Когато владението е разнородно /владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова. Тоест, при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение - 10 г. В същия смисъл са и решение № 958 от 15.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2008 г., I г. о., решение № 33 от 19.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2017 г., I г. о., решение № 48 от 11.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2017 г., II г. о., решение № 356 от 22.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 900/2008 г., IV г. о. и др. Настоящият състав споделя изцяло тази практика и счита, че тя трябва да намери приложение и по настоящото дело: По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Бургаския окръжен съд е потвърдил решение № 1520/12.07.2018 г. по гр. д. № 4725/2017 г. на Бургаския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от "Х. -тур-с" АД против Г. К. Г. и Е. К. С. положителен установителен иск за собственост на имот с идентификатор..... по КККР на [населено място]. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с влязло в сила на 22.03.2006 г. решение по в. гр. д. № 1414/2003 г. на Бургаския окръжен съд, потвърдено с решение по гр. д. № 2430/2004 г. на ВКС, I-во г. о., е бил уважен предявен от "Х. -тур-с" АД срещу Е. П. Л. и Г. П. К. иск по чл. 108 ЗС за същия недвижим имот. Е. Л. е починала на 07.02.2009 г., като е оставила трима наследници, един от които е М. А. И. /Л. /, майка на сегашните ответници Г. Г. и Е. С.. През 2006 г. М. Л., Я. Л. и С. Л. са подали молба за отмяна на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, но тя е била оставена без уважение от ВКС. През 2013 г. нова молба за отмяна е подадена от Я. Л., С. А., Г. Г. и Е. С., но тя е била оставена без разглеждане. През 2013 г. пред АС Бургас се е развило и административно производство по жалба на "Х. -тур-с" АД във връзка със заповед за изменение на КККР на [населено място], но от представения препис на съдебното решение не става ясно кои са били заинтересуваните лица. През 2012 г. е съставен нотариален акт, с който М. И. е дарила на дъщерите си Г. Г. и Е. С. собствената си 1/3 ид. част от процесния имот. Този имот е бил отдаван под наем като цяло, видно от представените по делото договори от 2001 г. и 2007 г., по които наемодател е Е. Л.; от 2009 г., по който наемодател е М. Л. и от 2015 г., по който наемодатели са ответниците в настоящото производство Г. Г. и Е. С.. Разпитаните по делото свидетели категорично са установили, че имотът е бил стопанисван само от ответниците след възстановяването на собствеността му през 1999 г., като те са направили редица подобрения и са го отдавали под наем, заедно с намиращите се в него бунгала. В имота не са идвали представители на ответното дружество. Установено е също, че през 2017 г. ответниците са били отстранени от имота, поради което са завели срещу "Х. -тур-с" АД иск по чл. 76 ЗС. Този иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният в настоящото производство установителен иск на "Х. -тур-с" АД е неоснователен, тъй като спорният имот е придобит по давност от ответниците, като началото на давността е от 22.03.2006 г., когато е влязло в сила предходното решение по ревандикационния иск за имота. След посочената дата е започнал да тече давностен срок, който не е бил прекъснат по надлежния ред от "Х. -тур-с" АД. Прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на придобивна давност, а не обратно. "Х. -тур-с" не е предприело надлежните действия за прекъсване на придобивната давност върху имота, поради което към датата на предявяване на настоящия иск – 29.06.2017 г. десетгодишната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекла. Съдебните производства, образувани по двете молби за отмяна на предходното решение по чл. 108 ЗС и по административното производство във връзка с обжалването на заповед за изменение на КККР, не са в състояние да прекъснат придобивната давност на ответниците, тъй като същите не са искови производства с предмет правото на собственост, а освен това молбите за отмяна не са предявени от лицето, което тогава се е легитимирало като собственик на имота. През целия период на придобивната давност само ответниците са владели имота – първоначално от името на своите праводателки, чието владение те са присъединили към своето, а след това лично за себе си, като липсват доказателства това владение да е било прекъснато до изтичането на 10-годишния давностен срок. Дори да се приеме, че с предявяването на владелчески иск по чл. 76 ЗС ответниците в настоящото производство са признали, че владението им е било нарушено на 26.09.2016 г. от представители на "Х. -тур-с" АД, то липсват доказателства то да е било отнето за повече от 6 месеца, каквото следва да е налице, за да се прекъсне давността. Освен това - от постановеното решение, с което искът по чл. 76 ЗС е бил отхвърлен, е видно, че не е било доказано в процеса твърдяното отнемане на владението от служители на "Х. -тур-с" АД. И на последно място – вписването на решението по предходния ревандикационен иск през 2012 г. няма отношение към придобивната давност на ответниците. Въззивното решение е частично неправилно. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че придобивната давност върху процесния имот е могла да започне да тече едва след 22.03.2006 г., когато е влязло в сила предходно съдебно решение, с което е бил уважен предявеният от "Х. -тур-с" АД срещу праводатели на настоящите ответници иск по чл. 108 ЗС за същия имот. Съгласно чл. 298 ГПК, решението има сила по отношение на ответницата в това производство Е. Л.; по отношение на нейните наследници, една от които е дъщеря й М. И. /Л. / и на частните правоприемници, каквито са ответниците в настоящото производство Г. Г. и Е. С.. Тъй като последните са обвързани от силата на пресъдено нещо, те следва да търпят правното положение, че към 22.03.2006 г. собственик на процесния имот е бил "Х. -тур-с" АД, като могат да се позовават само на нови обстоятелства, настъпили след тази дата. Такова ново обстоятелство е започналото от този момент давностно владение. Настоящият втори по ред иск за собственост на същия имот, предявен от "Х. -тур-с" АД срещу Г. Г. и Е. С., е процесуално допустим, тъй като с него се цели да се потвърди правото на собственост на дружеството, като се отрече нов факт, настъпил след формиране на сила на пресъдено нещо по предходното дело, а именно – придобивната давност на ответниците, удостоверена с нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 22.11.2017 г. – нот. акт №...., т...... -ри, рег. №....., дело № 2017 г. на нотариус С. Я., № 542 в регистъра на Нотариалната камара. Законосъобразен е изводът на съда, че след 22.03.2006 г. владение върху процесния имот е осъществявано от лицата Е. Л. /тя е наемодател по договорите за наем от 05.09.2001 г. и 01.06.2007 г. /; М. И. /която е наемодател по договора от 01.06.2009 г. / и от Г. Г. и Е. С., наемодатели по договора от 15.03.2015 г. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не направил разграничение между владението и държането. Освен че действа презумпцията на чл. 69 ЗС, в случая няма данни изброените лица да са осъществявали фактическа власт върху имота на някакво договорно основание със собственика "Х. -тур-с" АД, т. е. да са били държатели. Действително, до 2009 г. Е. Л. и е осъществявала владението чрез ответниците, които са извършвали подобрения в имота и са били държатели. Същото се отнася и до владението на М. И. през определен период от време. Това обаче не променя крайния извод, че след 22.03.2006 г. е установено владение върху спорния имот от лица, различни от собственика "Х. -тур-с" АД, като следва да се има предвид и това, че владението може да се осъществява лично или чрез държател. В конкретния случай владението на ответниците и техните праводатели разкрива характеристиките на чл. 68, ал. 1 ЗС. По-специално – водените дела за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС и административният спор във връзка с изменение на кадастралната карта не сочат на извод, че владението е смутено, т. е. че липсва една от характеристиките на владението – да е необезпокоявано. Според практиката на ВКС владението е необезпокоявано, когато не е установено или поддържано с насилие – в този смисъл решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о. До датата 26.09.2016 г., посочена в производството по чл. 76 ЗС, образувано по иск на Г. Г. и Е. С. срещу "Х. -тур-с" АД, владението на Г. и С. не е било отнемано или смущавано. Прекъсването на владението чрез отнемане на фактическата власт – най-рано на твърдяната дата 26.09.2016 г. и най-късно - с протокола за въвод във владение от 24.04.2018 г. по изп. д. №..... на ЧСИ И. Б., не рефлектира върху изтеклата към този момент придобивна давност, тъй като съгласно т. 2 на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС последиците на придобивната давност настъпват към момента на изтичане на законовия срок. Тъй като в случая владението е недобросъвестно, имотът може да се придобие с 10 годишната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. От 22.03.2006 г. до 22.03.2016 г. този срок е изтекъл, последиците на придобивната давност са настъпили и е без значение дали впоследствие фактическата власт на ответниците е била отнета. По същите съображения е без значение и сключеният договор за наем от 15.01.2015 г. между "Х. -тур-с" АД и "ТХ Русалка холидейз" Е., тъй като наемателят е получил държането на имота едва през 2017 г., а към този момент придобивната давност е изтекла. Без значение за придобивната давност е и извършеното през 2012 г. вписване на решението по предходния иск по чл. 108 ЗС, тъй като с това действие не се прекъсва придобивна давност, доколкото то не е в кръга на действията по чл. 116 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. Неправилен е изводът на въззивния съд, че ответниците са придобили по давност целия спорен имот, като са присъединили по реда на чл. 82 ЗС владението на своите праводатели. Изхождайки от договорите за наем и вписаните в тях наемодатели следва да се приеме, че Е. Л. е осъществявала владение върху процесния имот до смъртта си на 09.02.2009 г., като едва по следващия договор от 01.06.2009 г. като наемодател е вписана нейната наследница М. И.. През периода 09.02.2009 г. – 28.06.2012 г. владението е осъществявано от М. И.. С нотариален акт от 28. 06...... г. тя е дарила на дъщерите си Г. Г. и Е. С. 1/3 ид. част от процесния имот и едва от тази дата те са превърнали държането си на имота във владение. От тази дата, до твърдяната от тях в производството по чл. 76 ЗС дата на отнемане на фактическата им власт върху имота – 26.09.2016 г., не е изтекъл предвиденият по чл. 79, ал. 1 ЗЗД 10-годишен давностен срок. Този срок не е изтекъл и към две по-късни дати – 24.04.2018 г., когато е съставен протокол за въвод във владение на "Х. -тур-с" АД в имота и към 29.06.2017 г., когато е предявен искът по настоящото дело, с който най-късно се прекъсва придобивната давност. Ответниците Г. и С. могат да присъединят към своето владение и това на праводателките си, но при отчитане на изискването на чл. 82 ЗС и посочената практика на ВКС да има общо или частно правоприемство, като последното трябва да е осъществено при наличие на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността. Общо правоприемство е налице между праводателките Е. Л. и М. И., а частно правоприемство, но само за 1/3 ид. част от процесния имот – между М. И. от една страна и ответниците Г. и С. от друга, на основание дарението по нотариалния акт от 2012 г. Следователно – по реда на чл. 82 ЗС ответниците са могли да присъединят владението на своята пряка праводателка М. И. само по отношение на 1/3 ид. част от имота и само за тази 1/3 ид. част е налице целият 10 г. давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, считано от 22.03.2006 г. до 22.03.2016 г. и при отчитане, освен на частното правоприемство по нотариалния акт от..... г., и на общото правоприемство /наследяване/ между Е. Л. и М. И., във връзка с прилагането на чл. 82 ЗС. За останалите 2/3 ид. части от имота няма присъединяване на владението на ответниците към владението на М. И. поради липсата на частно правоприемство за тези идеални части. Като е приел, че ответниците са придобили по давност целия имот, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено по отношение на 2/3 ид. части от имота и по отношение на тях искът за собственост да бъде уважен. При това положение нотариалният акт по обстоятелствена проверка №....., т...... -ри, рег. №....., дело № 296/2017 г. на нотариус С. Я., вписан под № 542 в регистъра на Нотариалната камара, следва да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК по отношение на 2/3 от описания в него имот. При този изход на делото разноските следва да се присъдят в размер, съответстващ на уважената и отхвърлената част от иска. За първоинстанционното производство ищецът е направил разноски в размер на 650 лв., а ответниците – 3000 лв. За въззивното производство разноските на ищеца са 25 лв., а на ответниците – 1500 лв. За касационното производство разноските за ищеца са 55 лв., а на ответниците – 1000 лв. съобразно представения списък по чл. 80 ГПК. Общо ищецът е направил разноски в размер на 730 лв., от които съразмерно на уважената част на иска ответниците следва да заплатят 2/3 или 486,67 лв. Разноските на ответниците са общо 5500 лв., от които ищецът следва да заплати 1/3 или 1833, ЗЗ лв. Разноските по компенсация, които ищецът следва да заплати на ответниците, са 1346,66 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,