Решение № 594 от 4.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3139/2008 г.

Решение № 594 от 4.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3139/2008 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Пламен Стоев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 126 от 09.12.2008 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 465 от 25.03.08 г., постановено по в. гр. д. № 337/08 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 220 от 17.12.07 г. по гр. д. № 3608/06 г. на Пловдивския районен съд и вместо него е признато за установено по отношение на ответницата И. Д. П., че "С" Е., гр. П. ликвидация/ е собственик на апартамент 9/25, находящ се в гр. П., кв. "В", ул. "П" № 99, бл. 1589, вх. А, ет. 4, а ответникът С. А. Ц. е осъден да предаде на ищеца владението върху описания апартамент. В подадените от И. Д. П. и С. А. Ц. жалби се поддържат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по жалбите "С" Е. - в ликвидация изразява становище за тяхната неоснователност. По делото е установено от фактическа страна, че със заповед № СД-Б-121/04.08.1989 г. на председателя на ОбНС П. на ЕАЗ "С. електроника" е предоставен възмездно терен, определен за строителството на жил. блок 1589 "Въстанически-юг", включващ 51 апартамента. След построяването на апартаментите в северното крило на блока в груб вид, общо 13 на брой, с предварителен договор от 29.12.1991 г., БСФ "Роел-ООФ" - П. ги е продал на ЕФ "Дидо-31" - П., а купувачът е поел паричното задължение на продавача към ДФ "Домостроене" - П. /изпълнител на обекта/ за извършените СМР до момента, като продавачът се е задължил да снабди купувача или посочени от него лица с нотариален акт за собственост в месечен срок от завършване и приемане на целия строеж. След окончателното построяване на блока, на основание договора от 29.12.91 г. и анекси към него са били съставени протоколи от 18.07.94 г. и от 17.01.95 г., съгласно които "С. електроника" Е. - П. е предоставило на ЕТ "Дидо 31 - М. Д.; /правоприемник на ЕФ "Д"/ апартаменти в блок 1589, в т. ч. и процесния апартамент № 2* предварителен договор от 10.04.92 г. ЕТ "Д" гр. П. е продал жилището на ответницата И, а на 29.06.92 г. я е въвел във владение на същото. На основание договора от 29.12.91 г. и протокола от 17.01.95 г. управителят на "С" Е. е издал заповед № 4 от 23.01.95 г., с която е настанил ответницата И в процесния апартамент. С нот. акт № 57/04 г. същата е призната за собственик на имота по давност, като впоследствие то е продала на трето лице, а то от своя страна го е продало на ответника С с нот. акт № 64/04 г., който понастоящем го владее. С решение от 23.12.05 г. по гр. д. № 183/05 г. на ВКС, II т. о., са отхвърлени предявените от ЕТ"Дидо-31 - М. Д.; против "С. електроника" Е. /в ликвидация/ и Министерство на промишлеността искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на договора от 29.12.1991 г. като е прието, че липсва съгласие на едноличния собственик на капитала, което е задължителна предпоставка за разпоредителни действия с имуществото на държавни предприятия със 100% държавно участие, каквото дружество е "С. електроника" ЕООД. Тъй като от събраните по делото писмени доказателства е установено, че ищецът е правоприемник на преобразуваното държавно предприятие ЕАЗ "С", гр. П., въззивният съд е приел, че на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) предоставеното за стопанисване на държавното предприятие имущество, вкл. процесния апартамент, с акта за преобразуване е предоставено в негова собственост. Възражението, че ответницата И е владяла апартамента в продължение на 12 години и го е придобила по давност е прието за неоснователно, тъй като по делото не е доказано намерението й, изразено чрез насочени към собственика действия, да държи имота като свой. Решението е валидно и процесуално допустимо, но неправилно. Същото е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Крайният извод на въззивния съд, че ответницата И не е придобила правото на собственост върху процесния апартамент по давност, тъй като не е доказала намерението си да държи имота като свой е неправилен. Владението се определя от закона като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя - чл. 68 ЗС. В това определение са посочени двата основни елемента на владението, като относно втората съставка - намерението да се държи вещта като своя чл. 69 ЗС установява оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Ето защо в случая не е било необходимо ответницата по иска, която се е позовала на изтекла в нейна полза придобивната давност да доказва намерението си да свои имота, както въззивния съд неправилно е приел, а ищецът е следвало да докаже, че през годините е държала имота за другиго, което не е сторено. Фактът, че ответницата е започнала да владее имота през 1992 г. по силата на предварителен договор, който е бил сключен не със собственика на имота, а с лице, което е било сключило предварителен договор с него няма никакво значение за намерението й да държи имота като свой, нито е от значение дали страните по договора са знаели, че за сключването на окончателния договор е било необходимо допълнително съдействие от страна на ищеца, което същият се е задължил да окаже. Правно ирелевантна е и издадената от ищеца през 1995 г. настанителна заповед, доколкото по делото не е установено същата да е била доведена до знанието на ответницата и от нея да са възникнали някакви облигационни отношения, въз основа на които тя да е продължила да държи имота за ищеца. Предвид изложеното и установените по делото факти, а именно че до снабдяването си с констативен нотариален акт за собственост през 2004 г. жалбоподателката И. П. е владяла непрекъснато процесния апартамент в продължение на повече от 10 години, следва да се приеме, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е осъществен и че тя е придобила правото на собственост върху него по давност преди предявяването на иска през 2006 г. и че е могла да го прехвърли на третото лице, а то на втория ответник С. Ц., респ. че предявените срещу тях искове са неоснователни. Ето защо и съгласно разпоредбата на чл. 291, т. 1 ГПК следва да се посочат за правилни изразените в решение от 12.12.07 г. по гр. д. № 2146/07 г. и в решение от 12.03.08 г. по гр. д. № 3260/07 г. на Пловдивския окръжен съд становища, постановени по аналогични казуси относно имоти в същия жилищен блок, според които ответниците по исковете са били владелци, а не държатели на предоставените им жилища и че са ги придобили по давност. С оглед изложеното са налице релевираните основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК същото следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови друго, с което предявените искове следва да бъдат отхвърлени. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва де бъде осъден да заплати на ответниците-жалбоподатели направените от тях по делото разноски, като на С. Ц. се дължат разноски за всички инстанции в размер на 2 405 лв., а на И. П. в размер на 2 000 лв. за първата и втората инстанция, тъй като направените пред ВКС разноски не се претендират. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.