Решение № 6767 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4371/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от „Селави Ком“ ООД, ЕИК 206787532, и от Н. К., гражданин на Израел, и двете лица действащи чрез процесуален представител адв. Я. Христев. Жалбата е срещу решение № 42224 от 16.12.2025 г., постановено от Административен съд – София-град по адм. дело № 2894/2025 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационните жалбоподатели заявяват искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да се отмени оспорения административен акт. При условията на евентуалност е направено искане при констатирани съществени нарушения на съдопроизводствените правила, след отмяна на съдебното решение, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на административния съд. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – заместник-директорът на Дирекция „Миграция“ – МВР, действащ чрез процесуален представител юрисконсулт Г. Миланова, в съдебно заседание излага доводи за неоснователност на касационната жалба и заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и обосновано. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендирания от касационния жалбоподател адвокатски хонорар. Представителят на Върховна касационна прокуратура – прокурор Славова, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага касационният съд да остави в сила първоинстанционното решение поради липсата на отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежни страни, за които оспорения съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ с рег. № 5354р-2219 от 28.01.2025 г. за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Синя карта на ЕС“ на Н. К., издаден от зам.-директор на Дирекция „Миграция“. С решение по делото административният съд е отхвърлил жалбите на „Селави Ком“ ООД и Н. К.. За да постанови този резултат, съдът е счел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила. След преценка на доказателствения материал по делото съдът е формирал убеждение, че отказът е издаден и в съответствие с материалния закон. Първостепенният съд е оценил доказателствената тежест на представените пред него доказателства и е достигнал до извод, че не са налице предпоставките за издаване на заявеното от жалбоподателя разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Синя карта на ЕС“ по смисъла на чл. 33к, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ. Не е бил представен официален документ, съгласно който да бъде изпълнено законовото изискване на чл. 17, ал. 2, т. 1, б. „в“ от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ) за наличието на поне 5 години професионален опит на равнище, сравнимо с придобито висше образование, и които са свързани с длъжности или сектора, посочени в трудовия договор. Също така, от страна на Агенцията по заетостта е представено отрицателно становище относно допускането на Н. К. до българския пазар на труда. Това становище е взето предвид съобразно изискването на чл. 17, ал. 1 от ЗТМТМ, че достъп до пазара на труда със „Синя карта на ЕС“ се разрешава от Министерството на вътрешните работи след получено положително писмено становище от изпълнителния директор на Агенцията по заетостта. Обжалваното решение е правилно. Съгласно чл. 33к, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Синя карта на ЕС“ могат да получат чужденци, които отговарят на условията за упражняване на висококвалифицирана заетост съгласно българското законодателство и притежават виза по чл. 15, ал. 1 или разрешение за продължително пребиваване в Република България, което се заменя с разрешението тип „Синя карта на ЕС“. На основание чл. 17 ал. 1 от ЗТМТМ достъп до пазара на труда със „Синя карта на Европейския съюз“ се разрешава от Министерството на вътрешните работи след получено положително писмено становище от изпълнителния директор на Агенцията по заетостта, без да се прилага условието на чл. 7, ал. 1, т. 1. Както правилно е посочил административният съд в съответствие с последната норма, за да получи чужденецът разрешение за пребиваване, същият следва да отговаря на условията за достъп до пазара на труда. Правилно Административен съд – София-град е оценил доказателствената тежест на представените от Н. К. удостоверения. Съгласно изискването на чл. 17, ал. 2, т. 1, б. „в“ от ЗТМТМ кандидатът за достъп до пазара на труда следва да представи „официален документ“ за наличието на поне 5 години професионален опит на длъжността, за която кандидатства. В случая Н. К. е представил два броя удостоверения: 1. от Националния осигурителен институт на Израел, в което удостоверение единствено е посочено, че кандидатът има статус „работещ“, без да бъдат изложени информация за длъжността и без да може да се направи извод за професионалния опит на чужденеца; и 2. от „Кей Си Ес Технолоджис“ Израел, от което се извежда, че Н. К. в периода от 2016 г. до 2024 г. е работил на длъжностите старши софтуерен инженер и ръководител на отдела за разработка на софтуер. Но това второ удостоверение не представлява официален документ, издаден от компетентен орган, каквото е изискването на закона. Освен това, в официалното удостоверение от НОИ на Израел се сочи, че Н. К. е работил в „Кей Си Ес Технолоджис“ Израел, но това е било за периодите от 01.08.2016 г. до 31.01.2018 г. и от 01.01.2022 г. до 30.06.2024 г., който не покриват изисквания поне 5 години професионален опит на длъжността, за която кандидатства. С оглед на горното настоящата касационна инстанция споделя изводите на административния съд, че в случая не е представен официален документ, в който да бъдат посочени длъжностите, заемани от Н. К.. Това е дало основание на Агенцията по заетостта обосновано да формулира отрицателното си становище по чл. 17, ал. 1 от ЗТМТМ. Във връзка с доводите в касационната жалба следва да бъде разгледано възражението на касатора за характера и последиците от предоставеното становище на Агенцията по заетостта. Според твърденията в касационната жалба становището на Агенцията по заетостта представлява „съгласие“ по смисъла на чл. 53 от АПК. Следователно това съгласие следвало да е обвързващо Дирекция „Миграция“ по отношение на процедурата по чл. 33к, ал. 9 от ЗЧРБ. Твърди се, че в случая било приложимо тълкуване на чл. 33к, ал.9 и ал. 10, изр. 2 от ЗЧРБ по аргумент на противното: щом Агенцията по заетостта не е предоставила становището си в срок, това означава, че е налице положително становище. Настоящият състав на Върховния административен съд не споделя тези доводи. Действително, правилно касаторът е констатирал, че становището на Агенцията по заетостта се явява задължителен юридически факт от състава на производството по издаване на разрешение за продължително пребиваване по реда на чл. 33к от ЗЧРБ. Но това становище не представлява „съгласие“ по смисъла чл. 53, ал.1, пр.1 от АПК. По реда на чл. 33к, ал.9 и ал. 10 от ЗЧРБ във вр. с чл. 17, ал. 1 от ЗТМТМ не се извършва съгласувателна процедура за издаване на разрешение за продължително пребиваване. А Агенцията по заетостта дължи изразяване на задължително положително писмено становище. Ако такова не бъде изразено, но ще липсва задължителна предпоставка за издаване на разрешение за продължително пребиваване. Затова задължителното становище на Агенцията по заетостта не може да се приравни на съгласие по смисъла на чл. 53 от АПК, неизразяването на което да доведе до законовата фикция по чл.53, ал.3 от АПК, че е дадено съгласие за издаване на административния акт. В случая Дирекция „Миграция“ е направила цялостна оценка на фактическата обстановка и е издала отказа си въз основа на събраните доказателства и в съответствие с материалния закон. Изчакването на становището на Агенцията по заетостта, т.е. депозирането на същото извън срок, не представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Това е така, защото това не се отразява на постановения административен акт. Така е, защото ако административния акт беше издаден без да се изчака становището на Агенцията по заетостта, то пак бе следвало да бъде постановен отказ на издаване на разрешение за продължително пребиваване - поради липса на законовата предпоставка за положително становище на Агенцията по заетостта. Агенцията по заетостта е спазила процесуалните изисквания, като е констатирала нередовности в документите на Н. К. и е изпратила уведомление за това. Независимо че това действие е било просрочено, чужденецът е предоставил изискуемите документи, но е установено, че тези удостоверения не са достатъчни и не изпълняват законовото изискване на чл. 17, ал. 2, т. 1, б. „в“ от ЗТМТМ. Доводи в тази насока са изложени по-горе в настоящото решение. С оглед изложеното, съдът намира, че решението на Административен съд – София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Не се установява наличие на сочените касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Основателно по силата на чл.143, ал.3 от АПК е искането на касационния ответник за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото съдебно производство. Същите следва да бъдат в размер на 120евро, определени според чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение