Решение № 341 от 30.07.2026 г. на ВКС по н. д. № 311/2026 г.

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Д. Б. А. срещу решение №11 от 20.02.2026 г., постановено по ВНОХД №20254000600181/2025 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С присъда №25 от 01.12.2023 г., постановена по НОХД № 878/2022 г. по описа на Окръжен съд - Русе подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 04.09.2022 г. на път 1-5 Русе- Велико Търново, на км. 3+300, при управление на моторно превозно средство, л.а. „Шкода О.“ с рег.№ A. нарушил чл.20, ал.2 ЗДвП и причинил смъртта на неустановено по делото лице от мъжки пол, като на основание чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, като изпълнението му е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. На подсъдимия е наложено на основание чл.343г, във вр. с чл.37, ал.1, т.7 НК наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на основание чл.59, ал.1 и ал.4 НПК е приспаднато времето, през което подсъдимият А. е бил задържан в хода на досъдебното производство и е бил лишен по административен път от правото да управлява МПС. С присъдата подсъдимият е признат за невиновен да е нарушил чл.5, ал.1, чл.20, ал.1, чл.20, ал.2, изр.1-во (в частта относима към задължението водачът да се съобразява с атмосферните условия, релефа на пътя и състоянието на превозното средство, с превозвания товар и с характера и интензивността на движението) и чл.116 ЗДвП. С присъдата съдът се произнесъл по веществените доказателства и е осъдил подсъдимия да заплати разноски по водене на делото в размер на 2 579 лева по сметка на ОД на МВР - Русе и 7 659 лева по сметка на Окръжен съд - Русе. С въззивното решение атакуваната първоинстанционна присъда е изменена, като подсъдимият А. е признат за невиновен в извършване на нарушението по чл.20, ал.2, изр.1-во ЗДвП. С въззивното решение подсъдимият е осъден и да заплати разноски по водене на делото по сметка на Апелативен съд - Велико Търново в размер на 1 960, 66 евро. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част. В касационната жалба на защитника на подсъдимия са посочени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Поддържат се оплаквания за допуснати нарушения на процесуални правила, изразили се непълнота и противоречивост на мотивите на въззивния съдебен акт, като се твърди, че от тях не става ясно кога е възникнала опасността за А.. В подкрепа на тази теза се сочи задължителна съдебна практика- ТР 28/1984 г., което дефинира момента, в който се дължи намаляване на скоростта на движение на автомобила и той се определя в зависимост от това къде се е намирал пешеходеца в този момент. Оспорват се и изводите на въззивния съд, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, изр. 1-во, като се поддържа, че това нарушение е несъвместимо с нарушението по чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП, за което А. е признат за виновен. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е основал решението си на превратно тълкуване на установените факти по дело. Моли се да бъде отчетено, че подсъдимият не е осъществил каквото и да е нарушение на правилата за движение по пътищата и затова пътния инцидент, в резултат на който пешеходецът е починал, представлява случайно деяние. На тези основания се предлага да бъде отменен атакувания въззивен съдебен акт и да бъде постановен нов, с който подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение да е извършил престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК. При условията на алтернативност се предлага да бъде прието, че в хода на воденото въззивно съдебно производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, и след отмяна на въззивното решение се предлага делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняването им. Подсъдимият А. и защитникът му, редовно призовани не се явяват в касационното съдебно заседание. С писмена молба защитникът уведомява съда, че поддържа касационната жалба и моли делото да бъде решено, като въззивното решение бъде отменено, а подсъдимият оправдан. Алтернативно предлага след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на държавното обвинение моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, като отразените в нея възражения бъдат преценени като необосновани. Пледира, че въззивният съд подробно е анализирал събраните доказателства, като вярно и изградил фактическите си изводи въз основа на тях. Моли да бъде отчетено и това, че съдът е изпълнил указанията на ВКС дадени в предходно съдебно решение и правилно е ценил допусната допълнителна комплексна експертиза и показанията на свидетеля Д.. Предлага касационният съд да приеме, че в хода на наказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като съдът правилно е преценил, че подсъдимият виновно е извършил престъплението и му е определил справедливо наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Настоящото касационно производство е второ по ред. Касационната жалба е основателна. Основното оплакване, отразено в касационната жалба е за неправилен анализ на доказателствените материали и погрешно установяване на релевантните за изхода на производството факти. Преди да отговори на това възражение касационният съд намира за необходимо да припомни, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма право да установява нови факти или да интерпретира по различен начин наличните доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание законодателят не е предвидил. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателства и доказателствени средства въззивният съд е допуснал неточности и това е довело до погрешни фактически изводи. В хода на воденото въззивно производство са останали неизяснени и важни за изхода на делото факти. Касационната инстанция прие, че въззивният съд правилно е изяснил времето и мястото на пътното произшествие, траекторията на движение на пострадалия пешеходец (отляво- надясно по посока на движение на автомобила, управляван от подсъдимия), неговата възраст, положението на тялото му към момента на инициалния удар и положението на автомобила, управляван от подсъдимия, скоростта на движение на автомобила непосредствено преди удара и скоростта на движение на пострадалия пешеходец, мястото на тялото на пострадалия след като то е било ударено от автомобила, уврежданията на пешеходеца, които са причинили смъртта му. Вярно въззивният съд е определил особеностите на пътя- наличие на две пътни платна, с две ленти в една и съща посока за движение, това, че подсъдимият се е движил в лява лента, както и наличието на пешеходен остров с ширина 24 метра, който разделя двете платна за движение. Правилно е установена скоростта на движение на А. - 77, 83 км/ч и указаната в конкретният пътен участък максимална скорост на движение от 80 км/ч. Тези обстоятелства се установяват по несъмнен и категоричен начин от събраните по делото доказателства и доказателствени средства и не се оспорват от страните в производството. Няма спор и по отношение механизма на пътното произшествие и случилото се непосредствено след него и конкретно къде на пътното платно се е намирало тялото на пострадалия пешеходец, къде е бил установен автомобила на подсъдимия след удара е това, че той впоследствие е бил преместен. Няма спор и за това кой и по какъв начин е подал сигнал за настъпилия пътен инцидент. В настоящото производство спорни са въпросите за скоростта и посоката на движението на пострадалия пешеходец преди произшествието, мястото където той се е намирал към момента, в които е бил възприет и мястото където той е бил към момента, в който обективно е могъл да бъде възприет от подсъдимия. Предмет на обвинението е извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК, като въззивният съд е приел, че подсъдимият е осъществил състава на това престъпление, като е нарушил нормата на чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП, която задължава водача да намали скоростта и при необходимост да спре при възникване на опасност за движението. По всички останали обвинения за нарушения на правилата за движение по пътищата подсъдимият е оправдан и при липса на съответен протест те не следва да бъдат обсъждани. Отговорът на въпроса за това дали е извършено нарушение на чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП следва да бъде даден след като бъде установено по несъмнен и категоричен начин кога е възникнала опасността и в кой момент подсъдимият е имал обективна възможност да я възприеме, респективно е дължал активно действие- аварийно спиране с цел предотвратяване на произшествието. Преди да бъде даден отговор на тези въпроси следва да бъде припомнено, че практиката на касационната инстанция по отношение на дефинирането на пешеходеца като опасност е константна и еднопосочна. Няма спор, че е налице съществена разлика между възрастния пешеходец (какъвто е и пострадалия) и пешеходеца ненавършил 14 години, (в този смисъл Р 58/1983 ОСНК). Детето винаги е опасност, без значение дали се намира на пътното платно или в близост до него, но това категорично не се отнася за възрастния пешеходец. Касационният съд приема, че възрастните пешеходци са опасност всякога, когато се намират на пътното платно (в този смисъл Р 1118/74 ІІІ1 Р 122/87 3 НО 77/1989 г. 3 НО). Те не следва да бъдат преценени като опасност когато не са на пътното платно, а са в близост до него (в този смисъл Р 609/1975 3 НО Р 206/1978 3 НО, Р 44/78 3 НО и др.) или когато се намират на място, което е предназначено за престой или движение (тротоар или остров), когато те са неподвижни и не дават признаци, че ще навлязат на пътното платно (в този смисъл Р 722/1980 3 НО, Р 819/1980 г. 3 НО). В ТР 28/1984 г. ОСНК, съдът е приел, че следва да бъде преценен като опасност пешеходец, който се е насочил към пътното платно и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него (в този смисъл е и Р 76/1989 г. по НД 39/1989 г. 3 НО). Въпросът за това кога възрастният пешеходец е опасност по своя характер е фактически, но има съществено правно значение, тъй като именно в този момент водачът дължи действие- обичайно аварийно спиране, което е насочено към предотвратяване на произшествието. Този въпрос следва да бъде изяснен не с оглед възприемането на пешеходеца от водача в конкретната пътна ситуация (защото това възприятие е субективно и се влияе от множество фактори- разсейване, извършване на друга дейност от водача, заспиване или отклоняване на вниманието на каквото и да е основание), а с оглед обективната възможност водачът да възприеме поведението на пострадалия пешеходец към момента когато той не се е намирал на пътното платно, но е имал поведение, което обективира намерението му да го пресече. Въззивният съд в атакуваното решение е приел, че пострадалият пешеходец непосредствено преди произшествието се е намирал в затревен участък с ширина 24 метра, намиращ се в ляво по посока на движението на подсъдимия. Съдът е отразил в съдебния си акт, че пострадалия „в един момент, бягайки спокойно, започнал да пресича пред управлявания от А. автомобил“. Съдът е приел, че пострадалият е бил видим за подсъдимия, които е имал обективна възможност да го възприеме от 100 и повече метра. Наред с това, в решението си съдът е посочил, че пешеходецът е бил забелязан в последния момент, като подсъдимият с цел да избегне удар е натиснал клаксона и е извил леко волана надясно. Съдът не е посочил въз основа на кои доказателствени източници е приел отразените по- горе обстоятелства, като единствено се е позовал на разясненията на вещите лица, изготвили КМАТЕ дадени в хода на воденото допълнително въззивно съдебно следствие (съдебно заседание проведено на 15.09.2025 г., л.108- 110 от делото). При внимателно запознаване с тези разяснения може да бъде направен извод, че експертите категорично са отказали да дадат становище за поведението на пострадалия пешеходец преди да навлезе на пътното платно, докато се е намирал на затревения остров, а по отношение на възможността да бъде забелязан от подсъдимия докато се е намирал там заявяват, че „нямаме никакви категорични факти и обстоятелства, които да навеждат на извод, че е имало обекти, които да възпрепятстват възприемането на двата субекта- участници в ПТП“. В хода на воденото наказателно производство липсват доказателствени източници, които да съдържат информация за поведението на пострадалия преди навлизането му на пътното платно. Единствено в обясненията на подсъдимия А. се съдържа информация, че той е тичал отляво- надясно по посока на движението му, но той го е възприел в момент, в който пешеходеца се е намирал на пътното платно. Подсъдимият твърди, че това е първият момент, в който го е възприел. Всички останали гласни доказателства съдържат информация, относима за времето след произшествието- за мястото на което се е намирало тялото на пешеходеца, за положението му по отношение на платното за движение и за това, че той не е давал признаци на живот. Липсват категорични доказателства и за състоянието на терена в рамките на затревения остров с ширина 24 метра, където пешеходецът се е намирал преди да навлезе на пътното платно. От съставения протокол за оглед е видно, че в него не се съдържа информация за този участък до пътното платно. Липсва снимков материал, от който може да бъде установено дали там е имало растителност и дали същата е препятствала видимостта и в каква степен. Наред с това приложените снимки за извършен оглед са направени в тъмната част на денонощието и от тях не може да бъдат установени посочените по- горе обстоятелства. Приетото от въззивния съд, на базата на разясненията на вещите лица, на практика представлява предположение, което няма доказателствена основа. С постановеното въззивно решение съдът е приел изводите на назначената и приета в хода на проведеното въззивно допълнително съдебно следствие КМАТЕ, че удара е бил непредотвратим за подсъдимия независимо от скоростта на движение на пешеходеца или траекторията му, ако същият бъде възприет като опасност към момента на навлизането му на пътното платно. В този смисъл са и всички останали изготвени в хода на производството заключения на авто- технически експертизи. За да потвърди осъдителния съдебен акт съдът е посочил, че удара е бил предотвратим за А. ако той е предприел действия в тази насока към момента, в който е могъл да забележи пострадалия пешеходец. В решението няма информация кога и дали това е станало, обективно възможно ли е било пострадалият да бъде въприет, къде се е намирал той в този момент и какво е било неговото поведение (дали е бил неподвижен или не и ако се е движил с каква скорост и в каква посока). Тези обстоятелства са от важно значение за изхода на производството, тъй като както бе посочено по- горе при възрастните пешеходци (за разлика от тези ненавършили 14 годишна възраст) от значение е не дали са били видими за водачите, когато са се намирали в близост до пътното платно, а кога те е следвало да бъде преценени като възможна опасност. Именно в този момент се дължи и активно поведение насочено към предотвратяване на произшествието. Това, че пострадалият пешеходец се е намирал в участък с ширина 24 метра в близост до пътното платно не създава задължения за водача. Това е логично, тъй като наличието на възрастни пешеходци в близост до пътното платно категорично не налага водачите на МПС, който се движат по пътя да предприемат каквито и да е действия, насочени към предотвратяване на евентуално възможен пътен инцидент, защото се предполага те да не навлизат внезапно на него.. Такова задължение е налично към момента на възникване на опасността, а тя както бе посочено по- горе е момента на навлизане на пешеходеца на платното или насочването му към него по начин изключващ съмнение, че ще навлезе. Това важи в още по- голяма степен за пътен участък където принципно не следва да има пешеходци, а и да има- в него те нямат право да пресичат пътното платно. Липсата на информация за поведението на пострадалия пешеходец преди навлизането му на пътното платно и най- вече това, че въззивният съд не е посочил в кой момент той е следвало да бъде преценен като опасност не дава възможност да се даде отговор на въпроса дали към този момент произшествието е било предотвратимо от обективна страна. Това е от съществено значение, тъй като момента на видимост на пострадалия категорично не съвпада с момента, в който водача следва да прецени, че е възникнала опасност, а и не на последно място А. непосредствено преди произшествието се е движил с разрешена за пътния участък скорост и не е извършил друго нарушение на правилата за движение извън това по чл.20, ал.2, изр. 2-ро НК, за което въззивният съд го е признал за виновен. Касационният съд няма правомощие да коригира направения от въззивния съд доказателствен анализ, тъй като това би било проверка за необоснованост, която не е предвидена за настоящата инстанция, но има възможност да констатира неточност при извеждане на важни за изхода на производството факти, които нямат доказателствена опора и да приеме, че не са установени други, които имат значение за изхода на производството. В атакувания въззивен съдебен акт са допуснати и двете посочени нарушения, като съдът е приел факти, които не почиват на доказателства и е пропуснал да отрази в кой момент приема, че пострадалия пешеходец е следвало да бъде отчетен като опасност. В случая са нарушени чл.13 и чл.14 НПК, като тези нарушения следва да бъдат преценени като съществени по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 НПК. Касационният съд е инстанция по правото, но не и по фактите. Последната инстанция по фактите е въззивната, като приетото от въззивния съд не може да бъде коригирано от касационния извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК. Ето защо констатираните по- горе неточности не могат да бъдат отстранени в касационното производство и затова атакуваното въззивно решение следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Не съществува процесуална възможност да бъде удовлетворено искането на касационния жалбоподател делото да бъде решено от касационния съд, тъй като той няма възможност да приеме нови факти, а приетите от въззивния съд не предполагат уважаване на касационната жалба. След като касационния съд прецени, че в хода на въззивното производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и атакуваното решение следва да бъде отменено на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК е безпредметно да бъдат обсъждани въпросите свързани с правилното приложение на материалния закон или справедливостта на наложеното наказание. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК