Решение № 1287 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4511/2007 г.

Решение № 1287 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4511/2007 г., V г. о., ГК, докладчик председателят Жанета Найденова Производството е по чл. 218а б. "б" ГПК /отм./ З. П. Х. от с. Ч. община Б. е обжалвала решението на Пловдивския апелативен съд от 2.05.2007 г. по гр.д. № 965/2005 г. с което е оставено в сила решението на Пловдивския окръжен съд от 18.08.2005 г. по гр.д. № 2945/2000 г. С това решение Пловдивският окръжен съд е отхвърлил исковете, предявени от З. П. Х. срещу П. Я. Г. съответно в размери 802 лева и за мораторна лихва върху тази сума за времето от 29.06.2000 г. до "датата на предявяването на иска", т.е. до 20.09.2000 г. в размер на 100 лева, за сумата 32 926 лева представляващи левовата равностойност на платени от ищцата на ответника строителни работи в размер на 16 000 щатски долари -развален договор за строителство от 1.08.1994 г. и заедно с това иск за заплащане на лихви за забава върху горната сума в размер на 1027 лева за времето от 29.06.2000 г. до 20.09.2000 г., както и законна лихва върху главницата считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Отхвърлени са исковете за сумата 20 579 лева-левовата равностойност на дадени в заем на 09.09.1994 г. 10 000 щатски долари заедно със законната лихва считано от 20.09.2000 г. до окончателното й изплащане и искът за присъждане лихви за забава за времето от 29.06.2000 г. до 20.09.2000 г. в размер на 642 лева. Със същото решение Пловдивският окръжен съд е осъдил З. П. Х. да заплати на П. Я. Г. направените по делото разноски в размер на 790 лева. По насрещния иск на П. Я. Г. срещу З. П. Х., Пловдивският окръжен съд постановил решение с което отхвърлил претенцията за заплащане на сумата 29 400 лева, представляваща част от общата претенция от 187 488 лева за ползване без основание четириетажната сграда в с. Ч. за туристическа и курортна дейност за летните сезони от 1 май до 30 септември на 1995 г., 1996 г., 1997 г. и 1998 г. В касационната жалба се твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд било неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и като необосновано-отменителни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК /отм./. Върховният касационен съд след проверка на изложените основания за касация на въззивното решение, прие следното: За общо разглеждане в едно производство са били приети три в обективно и субективно съединение, иска: иск за заплащане на сумата 802 лева представляваща получена без основание като наем по РКО, издаден от ЕТ "Р"- Черноморец от 20.12.1997 г. от П. Я. Г., сума, който иск е бил отхвърлен на основание чл. 55, ал. 1 пр.1 ЗЗД и с постановяване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, производството е приключило. Цената на иска е под 5000 лева и за това Върховният касационен съд не би имал правната възможност да се произнесе с оглед забраната по чл. 218а б. "а" ГПК. Вторият иск по делото е бил с цена първоначално 5 000 лева и след това увеличена на 32 926 лева, представляващи левовата равностойност на тази част от сумата 16 000 щатски долара, която останала за връщане като дадена на отпаднало основание-т.е. предявен на правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. По делото е било установено, че действително по представен договор обозначен като "договор за строителство" с дата 1.08.1994 г. като "строител"- т.е. собственик на съществуващата четириетажна сграда, в пристрояването на която т.н. "инвеститор"-т.е ищцата З. П. Х. се задължавала да вложи 16 000 щатски долари, бил подписал ответникът по първоначалните искове П. Я. Г. Съгласно т. 1 от договора "Инвеститорът поема задължението спрямо С. да инвестира собствени средства в размер на 16 000 долари..." и т. 2 "Посочените по-горе средства ще се предоставят на С. на етапи-при завършването на всеки отделен етаж /изливане на плоча и зидария/ според представени разходни документи / фактури, ордери, ведомости и др/, които разходни документи С. се задължава да оформи на името на инвеститора..." и т.н. Същественото в т.н. "договор " е това, че "Строителят с подписа си удостоверява че е получил горепосочената сума от инвеститора по т. 1"- т.е. че ако не са изпълнени други клаузи от него, че тази разписка служи за доказване на получената сума. По делото не е имало данни дали са били спазвани клаузите на постигнатата договореност. Вярно е че върху представеният договор не е имало подпис на т.н."И", а само негово ксерокопие, но подписа на "С" П. Г. е бил автентичен. От всички събрани по делото доказателства е било установено че строителството на пристройката е било извършено, че тя е била завършена и че цялата сграда е ползвана през всички години само за нуждите на туристическата фирма на З. П. "инвеститор"- за курортни нужди на чужди туристи. Не е имало спор, че тя е организирала цялостното обслужване и заплащане на всички услуги като ток, вода, пране, наемане и поддържане на персонал. Но безспорно е било, че не е заплащала за отдадена четириетажна сграда никакъв наем на нейния собственик П. Г. От свидетелските показания е било установено, че З. П. е ползвала като хотел сградата от 1989 г. т.е. от преди пристрояването й с около 110 кв. м.за всеки етаж, а също така и че е ползвала хотела и през летните сезони на 1997 г. и 1998 г. В тази насока са свидетелските показания на Н. А. Н. и барман, Г. Т. М.,, Г. З. Г., Р. М. М., В. Д. Т., Г. А. А., Пеньо Ж. П. Свидетелските показания на Щ. П., на А. П. на М. Великова Т. са изолирани е не се подкрепят от останалите доказателства по делото. При така изяснената фактическа обстановка се е налагал крайния извод, че след като са били получени сумите-16 000 долари, те са били вложени в строителството на т.н. "пристройка" и че вместо връщане, ответникът- собственик на построеното е предоставил четириетажната си постройка за нуждите на туроператорската фирма на З. П. през летните сезони на 1997 г. и през 1998 г. През въззивната инстанция е направено възражение че, исковата претенция за частта от 16 000 долари в тяхната левова равностойност, била погасена по давност на базата на получената с разписка от 1.08.1994 г. сума от 16 000 щатски долари. Обосновано, съобразно всички доказателства по делото, Пловдивският апелативен съд е приел, че всъщност не са били доказани всички елементи на някакъв по-специален договор/ в случая - договор за изработка/ с т.н. "..... фактури, ордери, ведомости и др.", които разходни документи, Строителят е бил задължен да оформи на името на Инвеститора", както е било посочено в договора. Не са били представени никакви писмени доказателства за изливане на плочи и за извършената зидария, с които С. да се е отчел пред Инвеститора, за извършени строителни работи, не е имало доказателства, че при изпълнение на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката, че работата да е била изпълнена така, че да не е била годна за обикновена или предвиденото в договора предназначение- чл. 261, ал. 1 ЗЗД и въобще не са били налице реквизитите на т.н. "договор за строителство". И тогава се поставя въпроса дали наистина става въпрос за двустранен договор за строителство, или е имало пак договор, но едностранен и означен в ЗЗД като "заем за потребление" с оглед възмездните клаузи при сключването му на 1.08.1994 г. и който съгласно чл. 110 ЗЗД е бил погасен по давност към момента на подаване на исковата молба - 20.09.2000 г. Защото правната същност на един договор се определя от правата и задълженията, които той поражда, а не от името което страните му дават. Върховният касационен съд споделя правните изводи на Пловдивския апелативен съд, че щом като не са били налице всички реквизити на договора за изработка - конкретизация и индивидуализация на отделните етапи от строителния обект, ставало е въпрос за договор за заем. По него вземането на кредитора е погасено по давност, съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. В този случай, макар вземането да не е било още изискуемо, давността започва да тече от момента на сключване на договора, когато е възникнало задължението за длъжника и за това законосъобразно искът, предявен на правно основание чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД за сумата 32 926 лева, е бил отхвърлен. Законова последица от това е и отхвърлянето на иска по чл. 86 ЗЗД за сумата 1 027 лева. По същия начин -като погасен по давност - е бил отхвърлен правилно и искът, предявен на правно основание чл. 240, ал. 4 ЗЗД за сумата 20 579 лева, представляващ левовата равностойност на 10 000 щатски долари към момента на изискуемостта на вземането след нотариалната покана - 29.06.2000 г. Пловдивският апелативен съд правилно е приел, че признаването на вземането от длъжника прекъсва давността само тогава, когато все още периода на срока за изпълнение не е бил изтекъл. Последващо признаване може да доведе до плащане на дълга - чл. 118 ЗЗД, но не прекъсва погасителната давност. Освен това признанието на иска- може да бъде направено от адвокат- пълномощник, но може и да бъде оттеглено от неговият довереник- длъжника и титуляр на задължението. В заключение, решението на Пловдивския апелативен съд е правилно постановен съдебен акт. То е обосновано и законосъобразно и при постановяването му не са допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила. Не са налице отменителните основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК и за това и на основание гореизложеното Върховният касационен съд