Решение № 2076 от 4.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11285/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба от директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) Монтана, действащ чрез пълномощника старши юрисконсулт Александрова, против решение 1265 от 04.10.2024 г., постановено по административно дело 356/2024 г. по описа на Административен съд Монтана, с което съдът е: 1) отменил решение 2153-11-40 от 19.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ Монтана, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на Г. П. Ц. и е потвърдено разпореждане 2140-11-201 от 05.06.2024 г. на началника на отдел Пенсии при ТП на НОИ Монтана; 2) върнал преписката на директора на ТП на НОИ Монтана за ново произнасяне в едномесечен срок, при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли обжалваният съдебен акт да се отмени и спорът да се реши по същество чрез отхвърляне на първоначалната жалба на Ц. срещу отмененото от първоинстанционния съд решение на директора на ТП на НОИ Монтана, за чиято законосъобразност навежда доводи. Претендира присъждане на съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция и прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответницата по касация Г. П. Ц. от гр. Монтана, действащ чрез пълномощника адвокат К., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и и правилност на обжалваното с нея решение, като моли то да бъде потвърдено. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски за процесуално представителство пред Административен съд - Монтана. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. С процесното разпореждане от 05.06.2024 г. ръководителят на отдел Пенсии в ТП на НОИ Монтана е отказал да отпусне на Г. П. Ц. по заявлението й от 13.02.2024 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ), както и добавка за починал съпруг по чл. 84, ал. 1 от КСО. Пенсионният орган й е зачел към датата на подаване на заявлението навършена възраст [възраст] и придобит осигурителен стаж както следва: от първа категория труд - 25 години, 1 месец и 17 дни, като държавен служител по Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража; от трета категория труд 5 години, 7 месеца и 23 дни; общ осигурителен стаж, превърнат съгласно чл. 104, ал. 2 от КСО към трета категория труд 47 години, 6 месеца и 11 дни (тези установявания не са спорни между страните). Приел е, че поради недостигаща възраст заявителката няма право на ЛПОСВ както по чл. 68, ал. 1-2 от КСО, така и по чл. 69, ал. 2 от същия кодекс, но заедно с това заключил, че тя не придобива и право на пенсия по чл. 69б от КСО, като е основал този си извод на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Ц. е оспорила това разпореждане пред горестоящия административен орган, който с атакуваното пред първоинстанционния съд решение от 19.07.2024 г. не е уважил жалбата й и го е потвърдил, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган. За да отмени това решение Административен съд - Монтана е приел, че административните органи материално незаконосъобразно и в противоречие с целта на закона са тълкували ограничително и приложили неправилно разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС, като е извел извод, че за Ц. е приложима хипотезата на чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като отговаря на изискванията за пенсиониране по този ред по отношение на придобит осигурителен стаж и навършена възраст. Позовал се е на чл. 5, ал. 1 от КСО, като е посочил, че чл. 18, ал. 4 от НПОС не следва да се тълкува стеснително и да ограничава приложението на чл. 69 и чл. 69б от КСО, които се явяват норми от по-висок ранг. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението е постановено при правилно тълкуване и приложение на материалния закон. Първоинстанционният съд е изяснил правилно фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти, като е изложил мотиви, които настоящата инстанция споделя, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК препраща към тях. Конкретните касаторови възражения също са неоснователни. Спорът не е по фактите, а по приложението на материалния закон. Фактическото и правно основание за издаване на процесните обжалваните актове е разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС и обстоятелството, че в настоящия случай в хипотезата на чл. 69 от КСО на Ц. не достига осигурителен стаж по чл. 69 от КСО, но отговаря на материалните предпоставки по чл. 69б от КСО. Съгласно чл. 18, ал. 4 от НПОС, лицата които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. Разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б от КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Уредените хипотези по чл. 69 и чл. 69б КСО са еднакво приложими при наличие на фактически състав, какъвто уреждат, като норми от закон с еднакъв ранг, и са с равнозначно приложение с оглед на правните последици. Това означава, че при наличие на една от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б от КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено в която хипотеза може да бъде упражнено, а ако е възможно и по двете, следва да се приложи нормативна уредба в по-благоприятен вариант за заявителя. Норми от подзаконов нормативен акт като чл. 18, ал. 4 от НПОС не могат да преустановят действието на норми от по-висок ранг, каквито са чл. 69 и чл. 69б от КСО. На следващо място, тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС следва да бъде в смисъл, че има указателен характер за правата по чл. 69 и чл. 69б от КСО. Ако в приложението на чл. 18, ал. 4 от НПОС се стигне до извод, че има ограничаващ характер, то следва да се приложат разпоредбите от по-висок ранг съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от АПК. С оглед на това, при установеното, че са били налице материалните предпоставки на разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО, то разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС не е пречка за отпускане на исканата пенсия. В същия смисъл е и формираната практика на ВАС, VІ отд., изразена в решенията по адм. дела 9879/2020 г., 10189/2020 г., 11052/2023 г., 5649/2024 г., 11098/2024 г., 10885/2024 г., и др. Изложеното обуславя извод, че като е отменил незаконосъобразния административен акт и върнал преписката за ново произнасяне с коректно дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, първоинстанционният съд е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до отмяната му, трябва да бъде оставен в сила. При установената неоснователност на главните искания в касационната жалба няма основание да бъде уважена и акцесорната им претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Искането на ответницата по касация за присъждане на разноски за процесуално представителство пред Административен съд Монтана също не следва да бъде удовлетворено, въпреки позитивния за тази страна изход от спора. Ц. е следвало да поиска от първоинстанционния съд по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК да измени или допълни решението си в частта за разноските. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,