Решение № 1225 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5476/2007 г.

Решение № 1225 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5476/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.). Образувано е по жалба на "Г" Е., Х. против въззивно решение от 27.06.2006 г. на Сливенския окръжен съд, постановено по гр. д. № 80/2006 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответниците по касация В. С. С., Л. О. С., Т. О. С., изразяват становище за неоснователност на жалбата. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е основателна П. е положителен установителен иск за собственост. С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил крайния извод на първостепенния Сливенски районен съд, приел за установено в отношенията между страните, че ищците С са собственици на спорния имот по силата на "добросъвестно давностно владение". За да постанови този резултат, съдът е приел за установено, че наследодателят на ищците бил собственик на "процесния имот" по силата на договор, оформен в нотариален акт № 122/1984 г. От него има отчуждаване на част от 319 кв. м. през 1969 г., като съдът е приел, че е без значение в коя част от целия имот се намират те. Реално завземане на одържавената площ не било извършено, като имотът, съставляващ бивш пл. № 4* по невлезлия в сила КП от 1989 г., е бил ползван от ищците и преди това от техния наследодател. Съдът е достигнал до извода, че от 21.05.1996 г., когато е влязъл в сила ЗДС до предявяване на иска са изтекли повече от 5 години, поради което и ищците се легитимират като собственици на горния имот, включително и на спорната част от 1085 кв. м. Решението е неправилно. Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на вещното право на собственост и това е възможно, когато вещта не се притежава от владелеца на друго правно основание. В случая, още в исковата молба ищците излагат твърдения, че са собственици на един имот, който е идентичен с този по нотариален акт № 122/1984 г. Черпят права именно от сделката, оформена в цитирания документ, по която наследодателят им О. Л. С. е станал собственик срещу задължение да издръжка и гледа прехвърлителя К. М. Н. Това изключва придобиване на собствеността по давност (владелците са и собственици, което значи, че владеят за себе си и против себе си). На давност ищците могат да се позоват като евентуално придобивно основание за имота по нотариалния акт - при положение, че договорът за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане не е породил транслативен ефект (изцяло или частично), съответно, ако впоследствие за целия имот или за част от него О. С. и неговите правоприемници са загубили собствеността и той отново е придобит - вече по давност. Направо, доколкото липсва друго основание за придобиване в собственост, ищците могат да се основават на хипотезите по чл. 79 ЗС за площ извън тази по сделката (при изясняване на нейното местонахождение, годината и основанието на завладяване, както и периода на владението). В обжалваното решение, въззивният съд е признал на ищците, че са собственици на вещта по чл. 79, ал. 2 ЗС, без да изложи съображения защо счита, че те имат качеството добросъвестни владелци. В същото време е приел, че договора от 1984 г. легитимира праводателят им като собственик. По този начин е допуснато нарушение на материалния закон, за което Върховният касационен съд следи служебно, независимо, че касаторът не е въвел подобно възражение. Освен това, ищците в исковата молба основават собственост върху площ и при граници по нотариален акт 122/1984 г. По него е описана земя от 1 дка. Съдът е признал права върху имот с обща площ от 1349 кв. (тази по неодобрен кадастрален план от 1989 г.), като е изследвал след това, цялата тази площ как е разпределена по новосъздадените имоти по сега действащите кадастрални планове. В случая не става реч за несъществена разлика със земята по сделката. Вярно е, че основен идентификационен белег на недвижимите вещи, като част от земната кора, са техните граници, но в случая несъответствието е значително, а и не е ясно дали съдът счита, че описаният по нотариалният акт имот от 1 дка съвпада изцяло с този, съставляващ пл. № 4* м. "С" по КП от 1989 г. от 1349 кв. м. или, че площта извън прехвърлените 1000 кв. м., до границите на кадастралния план, е завладяна фактически от О. С. и после от наследниците му, като по този начин и тя е придобита, но на друго основание. Не е изяснено защо съдът е приел, също така, че ищците са собственици и на отчуждената през 1969 г. площ от 319 кв. м. Дали тя е включена в прехвърлената по договора от 1984 г. земя и, ако е така, къде се ситуира върху терена, описан по сделката. Не са изследвани в хронология и данните, че отчуждаването е извършено спрямо Г. Н. По-късно, през 1976 г. Кина Н. се снабдява с констативен нотариален акт за собственост върху овощната градина от 1 дка въз основа на наследство и делба. При съставянето на акта са представени нотариален акт № 182/1959 г., протокол за доброволна делба, както и удостоверение от ГНС С. Този имот, при същите граници и площ Н. е прехвърлила с разрешение на председателя на О. С. на О. С., който е починал на 26.06.1996 г. При анализа на тези данни, би могло да се стигне евентуално до заключение, че въпросните 319 кв. м. не са били предмет на договора от 1984 г., като може да се окаже, че са част от площта, за която ищците спорят с ответника. Ако съдът е приел, че отчуждената площ, макар и да не е включена в имота по нотариален акт № 122/1984 г., въпреки всичко е била фактическа владяна от С., не изяснил кога и по какъв начин е била завладяна. Всичко това, дава основание за касиране на решението и връщането му за ново разглеждане от въззивния съд. Той следва да установи какви са точно границите на описания в нотариален акт № 122/1984 г. имот и как той, независимо дали включва целия пл. № 4* от 1989 г., се ситуира по сега действащия план, като ползва комбинирана скица. Следва, съща така да изясни дали в овощната градина от 1 дка, описана по договора от 1984 г. е включена и отчуждената през 1969 г. площ от 319 кв. м. В зависимост от това, да прецени какъв е транслативният ефект на сделката. При положение, че тя не е произвела вещно-правно действие за цялата овощна градина или за час от нея, тогава съдът ще трябва да установи фактическото владение на ищците и праводателя им, като също с помощта на скица, изготвена от вещо лице, да уточни границите на завладяния имот и съответно той съвпада ли с границите на имота по исковата молба, както и каква точно част от него се оспорва от ответника. Ако ищците твърдят, че са собственици на терен и извън този по нотариалния акт, то трябва да изяснят кога и по какъв начин са завладяли тази част, колко време е продължило владението им, като съдът, по посочения вече начин ще трябва да изясни дали спорният имот е включен в площта на фактически владяния. При прилагане на чл. 79 ЗС, съдът, в зависимост от начина и годината на завладяване, ще трябва да прецени според разпореденото в закона, дали владелците са добросъвестни или недобросъвестни, като изложи и съображения. В зависимост от периода на установената фактическа власт, ще трябва да се съобразят приложимите материални закони, които евентуално изключват давността като придобивен способ по чл. 77 ЗС с оглед характеристиката на вещта, на владелеца или на собственика, включително и правилата, установени в реституционните закони. Диспозитивът на съдебния акт трябва да отразява точно предмета на спора, което включва и придобивното основание, на което е основан иска за собственост. Когато това е придобивна давност, следва се и индивидуализация на периода на владение. Дали владението е добросъвестно или не, е правен извод и намира отражение в диспозитива ч. цитиране на приложимата материално правна норма - чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС, доколкото е за време след 16.12.1951 г., когато влиза в сила ЗС. Когато съдът препраща към скица, като част от съдебното решение, тя също трябва да бъде приподписана от състава. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение