Решение № 2450 от 11.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7996/2024 г.

Производството e по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" София при Министерството на правосъдието (ГДИН - МП), чрез ст. юрк. Д. Йовков, против Решение 1724 от 28.05.2024 г. на Административен съд Благоевград по адм. дело 88/2024 г. Касаторът излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл.209, т.3 от АПК, които доводи се поддържат в съдебно заседание от пълномощника му гл. юрк. М. Василева, която представя и писмени бележки. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответната страна. Ответникът Д. Б. С., представляван от адв. М. Орешарски, в писмен отговор и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски по приложен списък. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и за правилност на оспореното решение. Върховният административен съд, второ отделение, като прецени изложените касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по чл.210, ал.1 от АПК, срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С оспореното съдебно решение е отменена Заповед Л-5185/11.12.2023г. на главния директор на ГДИН, с която на младши експерт Д. Б. С. командир на отделение в арест Благоевград към Районна служба Изпълнение на наказанията Благоевград при Областната служба "Изпълнение на наказанията" Благоевград, е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" на основание чл. 194, ал. 2, т. 4 и чл. 197, ал. 1, т. 6 вр. чл. 203, ал. 1, т. 13 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и е прекратено служебното му правоотношение на осн. чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е валиден административен акт, издаден от компетентен орган, в изискуемата форма и при спазване на регламентираната процедура, но в нарушение на материалния закон и на неговата цел. Налице са констатации за неясно дисциплинарно обвинение поради това, че органът е описал три различни деяния, които общо е квалифицирал като дисциплинарно нарушение по чл.194, ал. 2, т.4 ЗМВР - неспазване на правилата на Етичния кодекс на държавните служители на ГДО и ГДИН (ЕК) по чл.3, т.4 и т.6; чл.10; чл.11; чл.29 и чл.32 от същия, но допълнително е посочил и нарушение на чл.153, ал.1 т.3 ЗМВР и чл.29, ал.2 ЗИНЗС. Формирани са изводи и за недоказаност на съставомерно поведение на служителя по чл.203, ал.1, т.13 ЗМВР, с оглед на което се счита, че не са налице основания за ангажиране на дисциплинарната му отговорност, а оспорената заповед се явява незаконосъобразна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след подробен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства като са обсъдени и наведените от страните доводите и възражения. Съдът е формирал собствени фактически и правни изводи, които се подкрепят от доказателствените средства по делото, в резултат на което е постановил обоснован съдебен акт при спазване на съдопроизводствените правила. Решаващият извод на административния съд за незаконосъобразност на заповедта е правилен. Видно от процесната заповед, установените в хода на дисциплинарното производство действия на служителя, за които е привлечен към дисциплинарна отговорност и които са квалифицирани като нарушения на служебната дисциплина са: нарушение на режима домашен - амбулаторен и свободен, предписани с издадени болнични листове с Е 20232035156/06.07.2023 г. и Е 20231955123/20.07.2023 г., поради пребиваването му в заведение в близост до бензиностанция Бея в гр. Разлог на датите 14.07.2023 г., 18.07.2023 г. и 20.07.2023 г.; извършване на търговска дейност в горното заведение на посочените дати и неоправдано неявяване на работа в летния период на годината, създало напрежение в службата, предпоставки за инциденти и произшествия поради допълнителното натоварване на служителите, довело до коригиране на месечния график на дежурствата. Така описаното поведение на служителя е прието от ДНО за дисциплинарно нарушение по чл.203, ал.1, т.13 ЗМВР деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители, уронващи престижа на службата, а второто деяние извършването на търговска дейност - и като нарушаващо правилата за несъвместимост по чл.153, ал.3, т.3 ЗМВР, както и забраната по чл.29, ал.2 ЗИНЗС. Следва изброяване на разпоредби от Етичния кодекс и възпроизвеждане на съдържанието им, но без привръзка с действията на мл. експ. С., които са самостоятелни и различни по своите фактически признаци, с което се обосновава правилността на изводите в оспореното решение за несъответствие на издадената заповед с изискванията на чл.210, ал.1 ЗМВР. Няма логическа обусловеност между направения извод за нарушаване на етичните правила без да се посочва всяко от отделните деяния и кое точно правило органът счита за нарушено. В тази връзка, касационният състав споделя съжденията на първоинстанционния съд за бланкетен характер на част от цитираните като нарушени норми. Като такива правилно са посочени разпоредбите на чл.153, ал.3, т.3 ЗМВР, чл.29, ал.2 ЗИНЗС и чл.29 от ЕК, както и принципите по чл.3, т.4 и т.6 от ЕК, но останалите цитирани разпоредби на ЕК не съдържат конкретни правила за поведение, което обуславя невъзможност да бъде ангажирана дисциплинарна отговорност за нарушаването им само на това основание, а разпоредбата на чл.32 ЕК относно служебната йерархия е изцяло без връзка с предявеното обвинение. Правилна е преценката на съда и за отсъствието на доказателства за виновно поведение на служителя, което да изпълнява фактическия състав на дисциплинарното нарушение по чл.194, ал.2, т.4 вр. с чл.203, ал.1, т.13 ЗМВР. По отношение на първото обвинение за неспазване на режима, предписан с издадените болнични листове, изцяло споделими са изложените в съдебния акт доводи за недоказаност и за несъставомерност на описаното поведение. Безспорно е, че определеният домашен режим с болничния лист от 06.07.2023 г., в процедурата по обжалването му е приет за неотговарящ на заболяването на лицето и с експертно решение на ТЕЛК, за съответстващ на състоянието на болния се счита режим свободен. Безспорно е също, че режим свободен е предписан с втория болничен лист от 20.07.2023 г., от което следва, че отсъствието на служителя от дома му на процесните дати, респ. пребиваването му в заведение, не представлява нарушение на определения режим за лечението му, както неоснователно е приел ДНО. От друга страна, неспазването на режим, предписан с болнични листове, е предпоставка за отказ за изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, предвидена в чл.46 КСО. Касае се за обстоятелство, относимо към осигурителните права на служителя, но не за дисциплинарната отговорност на същия, както правилно е констатирал административният съд. На второ място, от законосъобразността на издадените болнични листове, потвърдена с надлежни актове на компетентните органи за медицинска експертиза, следва недоказаност и на предявеното срещу С. обвинение за неоправдано неявяване на работа. Заболяването му, установено с влезлите в законна сила болнични листове, е обективно състояние, възпрепятстващо го да се яви на работа и да изпълнява служебните си задължения. Както обосновано се сочи в оспореното решение, не е виновно поведение и съставомерно деяние, ползването на разрешен отпуск поради временна неработоспособност, както безспорно е установено в случая. Следва да се приемат за правилни съжденията на първоинстанционния съд за липсата на фактическа обусловеност на формираните от наказващия орган правни изводи за нарушаване на правилата за несъвместимост и на забраната за упражняване на търговска дейност от държавния служител. Не са събрани доказателства в подкрепа на тезата на органа за извършени действия в противоречие с разпоредбите на чл.153, ал.3, т.3 ЗМВР, чл.29, ал.2 ЗИНЗС и чл.29 от ЕК. Установеното, със съставените докладни записки от длъжностни лица на РСИН, обстоятелство относно пребиваването на мл. експ. С. в заведение в близост до бензиностанция Бея в гр. Разлог на датите 14.07.2023 г., 18.07.2023 г. и 20.07.2023 г., не доказва, че е извършвал търговска дейност в горното заведение. Събраните данни за присъствие на служителя в обекта, за поставяне на шатра в същия и за разговори с представители на дистрибуторска фирма, не сочат на дейности, които да са с търговски характер. Обяснението за горното поведение на С. е фактът, че заведението се стопанисва от неговата съпруга. В съдържанието на обобщената справка на ДРО и в процесната заповед, доказателствата, с които се приема за установено описаното дисципилнарно нарушение, са получена оперативна информация и сведения от лица, съседи на търговски обект. Към преписката и по делото обаче такива не са представени, като тезата на органа не намира потвърждение и в други доказателствени източници. Не са налице каквито и да било данни за поведение на служителя, с което да осъществява търговска дейност, поради което предявеното обвинение е недоказано. За пълнота на настоящите мотиви и в отговор на доводите на касатора, следва да се констатира недоказаност и на съставомерния признак по чл.203, ал.1, т.13 ЗМВР уронване престижа на службата в резултат на нарушението на етичните правила. В оспорената заповед не се съдържат фактически констатации, обосноваващи наличието му, а към преписката и делото няма такива доказателства. За първи път в касационната жалба се сочи, че деянията на служителя са станали известни на магистрати и съдебни служители, работещи в Районен съд Разлог, находящ се в близост до заведението на съпругата на мл. експ. С.. Доказателства в подкрепа на горното липсват, а и в случая е приложен недопустим способ за мотивиране на оспорения административен акт с доводи в касационната жалба. Предвид изложеното, решаващият извод на административния съд за незаконосъобразност на оспорената заповед е обоснован от анализа на доказателствата и е формиран при правилно приложение на материалния закон. Обжалваното решение не е засегнато от сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което същото следва да се остави в сила. При този изход на спора, жалбоподателят няма право на разноски. Основателна е своевременно заявената претенция от ответника за присъждане на разноски за сумата от 900,00лв., представляващи адвокатско възнаграждение. Размерът на последното съответства на фактическата и правна сложност на делото и заплащането му е надлежно доказано с договора за правна защита и съдействие, който в тази част има характер на разписка. Възражението на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,