Решение № 12728 от 27.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 317/2014 г.

Решение № 12728 от 27.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 317/2014 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Кьосел груп" ЕООД, с. Цалапица, срещу Решение № 2331 от 25.10.2013 г., постановено по адм. дело № 2690/2012 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт /РА/ № 161200969/7.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 931/30.07.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" в частта, с която на дружеството не е признато право на приспадане на данъчен кредит на стойност 25 847.04 лв. и са начислени следващите се лихви за забава. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като необосновано и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че изводите на съда не са съобразени с ангажираните по делото доказателства и приложимите материалноправни разпоредби, като в подкрепа на тезите си излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени оспореният РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "ОДОП" - Пловдив, чрез процесуален представител, в писмена защита по съществото на спора изразява становище за нейната недопустимост в частта, с която се иска отмяна на РА по отношение на отказ за преотстъпване на корпоративен данък, както и за нейната неоснователност в останалата й част. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на осмо отделение, след като на основание чл. 218 от АПК прецени валидността и допустимостта на атакуваното решение, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Същата е недопустима в частта, с която се оспорва РА досежно отказаното право на преотстъпване на корпоративен данък за 2008 г., доколкото в тази част процесния РА е бил отменен от директора на Дирекция "ОДОП" - Пловдив, респективно не е бил предмет на съдебен контрол. Поради липса на предмет и правен интерес, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в тази й част. В останалата си част касационната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на "Кьосел груп" ЕООД против Ревизионен акт /РА/ № 161200969/7.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 931/30.07.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" в частта, с която на дружеството не е признато право на приспадане на данъчен кредит на стойност 25 847.04 лв. и са начислени следващите се лихви за забава. След като е съпоставил насрещните тези и възражения на страните, съдът е счел, че спорът относно непризнатото право на приспадане на данъчен кредит се свежда до реалното осъществяване на фактурираните доставки от "Илиеви" ЕООД и "Драгомиров строй" ЕООД с предмет "дизелово гориво". В този аспект той е обсъдил наведените аргументи за допуснати процесуални нарушения при извършените насрещни проверки, като в обобщение е приел, че органите по приходите са положили необходимите и дължими усилия, за да установят връзка с издателите на фактурите, а ненамирането им на декларирания адрес за кореспонденция е обусловило връчването на исканията чрез прилагане към досието. Решаващият състав е отчел и обстоятелството, че вещото лице по назначената ССчЕ също не е успяло да установи контакт с доставчиците, а и самият жалбодател не е осигурил начин и средства за това. Анализирайки събраните доказателства съдът е приел, че начисляването на ДДС и надлежното му счетоводно отразяване сами по себе си не са достатъчни, за да докажат реалното осъществяване на спорните доставки. Относно позоваването от страна на жалбоподателя на представения в съдебното производство ревизионен акт на доставчика "Илиеви" ЕООД, първоинстанционният съд се е съобразил с решенията по дела С-642/11 и С-643/11 на СЕС и въз основа на тях е приел, че макар с ревизионния акт на доставчика да не е извършена корекция на начисления ДДС, не е доказана реалността на доставките на процесните стоки. Посочил е, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит е необходимо не само получателят да разполага с фактура, а и доставката да е осъществена, като в тежест на данъчно задълженото лице е да установи наличието на предпоставките за признаване правото на приспадане на данъчен кредит. Тъй като това не е сторено, то съдът е приел, че процесните доставки не са обективно извършени и е достигнал до извод, че на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за ревизираното лице не е налице право на данъчен кредит за тях. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е правилно. Неоснователна е тезата на касатора, че представените в хода на ревизионното производство доказателства в своята съвкупност установяват реалното извършване на спорните доставки на дизелово гориво. Сами по себе си издадените фактури и счетоводното им отразяване не установяват главно и пълно релевантните обстоятелства по прехвърлянето на правото на разпореждане със стоките като собственик от доставчиците на получателя. Следва да бъдат споделени мотивите на първостепенния съд за това, че фактът на последващата реализация на процесните количества горива (използването им за производство на ориз), макар и установен по счетоводни данни от заключението на съдебно- счетоводната експертиза, сам по себе си е само косвено доказателство за придобиване собствеността върху стоките от ревизираното лице и следва да бъде обсъждано в светлината на всички останали обстоятелства по спора и доказателствата за тях. В този контекст, правилно решаващият съд е приел, че установяването на тези правно релевантни обстоятелства подлежи на главно и пълно доказване от ревизираното лице и след като такова не е проведено, то обоснован е и неговият обобщаващ извод, че не е осъществен сложния фактически състав, обуславящ наличието на правото на приспадане на данъчен кредит. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС включва и възникнало данъчното събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС, а настъпването му се обуславя от обективното извършване на доставките. Необходимостта от неговото установяване се подчертава и от Съда на ЕС, който в своята практика многократно уточнява, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка." В случая, при липсата на приемо - предавателни протоколи, стокови разписки, експедиционни и кантарни бележки, декларации за съответствие по смисъла на Наредбата за изискванията и качеството на течните горива, условията и реда за техния контрол, на договори между страните, а и предвид неоткриването на доставчиците на декларираните от тях адреси и събраните данни за липса на възможност последните да осъществят фактурираните доставки, правилно е прието, че реалното им извършване не е установено и данъкът е начислен неправомерно по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Обосновано съдът е счел, че липсват каквито и да било доказателства за фактическото предаване на стоките, освен съставените фактури. Наред с това, правилно в мотивите на съда е обсъдено и обстоятелството, че голямата част от доставките не са платени, което е - макар и косвена - индиция за липсата на доставка. Ето защо, като е достигнал до извод за законосъобразност на РА в тази му част и е отхвърлил жалбата срещу него, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от инвокираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 215, т. 2 АПК и чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,