Решение № 5919 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12270/2017 г.

Решение № 5919 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12270/2017 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на дирекция "Миграция" -МВР, подадена чрез процесуалния му представител - гл. юрисконсулт Т., срещу решение № 5372 от 11.09.2017 г., постановено по адм. дело № 993/2017 г. по описа на Административен съд София – град (АССГ), с което по жалба на Ю. М. М. е отменен отказ за издаване на карат за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС в Република България с № УРИ5364 р-528/11.01.2017 г., постановен от директора на Дирекция "Миграция" –МВР и е изпратил преписката на органа за произнасяне по заявлението на М. за издаване на карта по чл. 10 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани и членовете на техните семейства (ЗВПНРБГЕСЧТС). Излагат се касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество. Претендира се присъждането на разноски. Ответникът по касационната жалба – Ю. М. М., чрез своя процесуален представител в съдебно заседание оспорва жалбата, излага доводи, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че М. М. Ю., гражданка на Тунис, е подала на 05.10.2016 г. до Директора на Дирекция "Миграция" заявление за издаване на карта за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС. Към заявлението са представени копие на валиден национален паспорт № [номер] на името на Ю., удостоверение за продължително пребиваване на Я. Н. П., гражданин на Франция, нотариално заверени декларации за подслон и издръжка от П. и Ю. за съжителството, медицинска застраховка на Ю., амбулаторен лист за преглед и констатация по бременността, бележка от НАП, че е с непрекъснати здравноосигурителни права. От представеното решение на АССГ от 26.09.2016 г. и на председателя на ДАБ от 26.05.2016 г. се установява, че молбата за закрила по ЗУБ на Ю. е отхвърлена. На 11.01.2017 г. е издаден обжалваният в първоинстанционното производство отказ от касатора като мотив за същия е че фактическото съжителство на Ю. с гражданин на Съюза е възникнало след влизането й на територията на Република България. След извършени справки административният орган установил, че Ю. е влязла на територията Република България на 22.11.2013 г., а е подала заявление на 05.10.2016 г. От разпоредбата на чл. 10 и чл. 12, ал. 2 ЗВПНРБГЕСЧТС директорът на дирекция "Миграция" е направил извод, че фактическото съжителство следва да е възникнало преди влизане в Република България, а заявлението да е подадено в срок от три месеца от датата на влизането в Република България. Представено е и удостоверение за раждане на Л. Я. П. / [дата на раждане] / с майка Ю. и баща Я. Н. П. При така установеното от фактическа страна съдът е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Според съда административният орган е направил стеснително тълкуване на разпоредбата на чл. 10 от ЗВПНРБГЕСЧТС. Нито нашият закон, нито Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, поставят изискване бракът или съвместното съжителство да са възникнали преди влизането на гражданина на третата държава в съответната държава – членка. Съдът се е позовал и на решение на Съда на ЕС от 25 юли 2008 г. по дело С-127/08 г. Така мотивиран е отменил отказа и е върнал преписката на директора на дирекция"Миграция" за ново произнасяне съобразно дадените указания по тълкуването на закона. Решението е правилно. Първоинстанционният съд е изяснил релевантните за спора факти и обстоятелства като се е съобразил с исканията и доводите на страните. Направените фактически и правни изводи се подкрепят от събраните доказателства. С мотивирания си съдебен акт е приложил правилно нормативната уредба. Разпоредбата на чл. 10 ЗВПНРБГЕСЧТС урежда правото на член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който не е гражданин на Европейския съюз и придружава или се присъединява към гражданин на Европейския съюз да пребивава продължително или постоянно в Република България, за което му се издава карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза. Разпоредбата е в съответствие с Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите–членки, конкретно с чл. 10, който предвижда правото на пребиваване на членове на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава-членка и доказването му чрез издаването на документ, наричан "Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза", респективно на временно удостоверение за това, че лицето е подало молба за такава карта и необходимите документи за това. В случая правилно съдът е приел, че заявителката отговаря на изискванията на закона, доколкото е член на семейството на гражданина на ЕС Я. П. -гражданин на Франция, продължително пребиваващ на територията на Република България по смисъла на § 1, т. 1, "а" ДР на ЗВПНРБГЕСЧТС – тя е лице, което има фактическо съжителство с гражданин на Европейския съюз и самата тя не гражданин на Съюза, а се присъединява към него на територията на държава членка, на която той пребивава /България/, различна от държавата членка, на която той е гражданин – Франция. Административният орган не е оспорил заявеното от жалбоподателката фактическо съжителство с гражданина на ЕС., а само е възразил относно по-късния момент на същото спрямо влизането на жалбоподателката в страната. Не е оспорено и комплектоването на заявлението на Ю. с изискуемите документи. В съответствие със закона АС е приел за незаконосъобразен отказа на органа за издаването на карта на жалбоподателката за удостоверяване на пребиваването й в Република България, мотивиран единствено с обстоятелството, че фактическото съжителство на Ю. с гражданина на Европейския съюз е възникнало много по-късно след влизането й в Република България и след срока по чл. 12 от Закона. Това тълкуване на уредбата е неправилно и както е приел съда – стеснително. Изискване кога лицето да е придобило качеството член на семейството на гражданин на Съюза не се поставя за упражняването на правото по чл. 10 от Закона. Действително разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от ЗВПНРБГЕСЧТС изисква заявлението да се подава в срок три месеца от датата на влизането на лицето в Република България. Този срок е въведен, за да дисциплинира лицето да узакони пребиваването си максимално бързо, а не при изпускане да го лиши от това право. Неспазването му може да доведе до налагане на съответни санкции от миграционните власти, но не и до невъзможност лицето да упражни това свое право. Абсолютно нелогично и житейски неоправдано би било да се изисква от лицето да напусне страната и да влезе отново, за да може да упражни правото си по чл. 10 Закона, в случай че е пропуснал определения в закона срок. От друга страна следва да се има предвид и тълкуването на разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 юли 2008 г. по дело С-127/08 – от т. 94 до т. 99 "С оглед на необходимостта да не се дава стеснително тълкуване на разпоредбите на Директива 2004/38 и те да не се лишават от полезности действие, думите "членовете на семейство[то] [на гражданин на Съюза], които го придружават", посочени в член 3, параграф 1 от тази директива, следва да се тълкуват като включващи едновременно членовете на семейството на гражданин на Съюза, които са влезли с последния в приемащата държава-членка, и тези, които пребивават с него в тази държава-членка, без в този втори случай да се прави разграничение дали гражданите на третите страни са влезли в тази държава-членка преди или след гражданина на Съюза или преди или след като са станали членове на неговото семейство. По този начин прилагането на Директива 2004/38 единствено към членовете на семейството на гражданин на Съюза, които "придружават" или "се присъединяват" към последния, е равнозначно на ограничаване на правото на влизане и на пребиваване на членовете на семейството на гражданин на Съюза в държавата-членка, в която същият пребивава. От момента, в който гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, черпи от Директива 2004/38 право на влизане и на пребиваване в приемащата държава-членка, последната може да ограничи това право единствено при спазване на членове 27 и 35 от тази директива. Спазването на посочения член 27 се налага по-конкретно когато държавата-членка желае да накаже гражданина на трета страна за това, че преди да е станал член на семейството на гражданин на Съюза, е влязъл и/или пребивавал на нейната територия в нарушение на националните правила в областта на имиграцията. При все това, дори и ако личното поведение на лицето не оправдава приемането на мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност по смисъла на член 27 от Директива 2004/38, държавата-членка има правото да му наложи други санкции, които не накърняват неговата свобода на движение или на пребиваване, например глоба, при условие че те са съразмерни.... Както член 3, параграф 1, така и никоя друга разпоредба на Директива 2004/38 не съдържа изисквания относно мястото, където е сключен бракът на гражданина на Съюза и гражданина на трета страна. Следователно на втория въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 1 от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в такъв смисъл, че гражданин на трета страна, съпруг на гражданин на Съюза, пребиваващ в държава-членка, на която не е гражданин, който придружава или се присъединява към този гражданин на Съюза, се ползва от разпоредбите на посочената директива независимо от мястото и от датата на сключването на техния брак, както и от начина, по който този гражданин на трета страна е влязъл в приемащата държава-членка". Правилно АС е приел за релевантно това тълкуване и по отношение на лицата с фактическо съжителство, което както брака е предпоставка за правото на пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС. От изложеното по-горе следва извод, че миграционните власти могат да ограничат правото на гражданина на третата държава на пребиваване, съответно да не издадат карта за доказването му, единствено по съображения на чл. 27 и 35 от Директива 2004/38 - съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве (чл. 35) или злоупотреба с права (чл. 35), каквито съображения не се навеждат. Следователно правилно съдът е приел, че при така подаденото заявление с приложените документи, задължение на административния орган е било да провери дали са били налице документите по чл. 10, т. 2 от Директива 2004/38 и да издаде исканата карта на жалбоподателката щом не оспорва фактическото й съжителство с гражданин на Съюза. В случая правото на пребиваване на жалбоподателката в страната произтича от качеството й на член на семейство на гражданин на Съюза, който пребивава на територията на Република България. С оглед така установеното настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че постановеният отказ се явява незаконосъобразен. Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Недоказана е претенцията на ответника по касационната жалба за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева. В договора за правна помощ не е посочен номера на административното дело, по което е договорено възнаграждението, а така също липсва и отбелязване, че същото е заплатено. Предвид изложеното разноски не следва да се присъждат. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение