Решение № 9916 от 27.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3394/2019 г.

Решение № 9916 от 27.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3394/2019 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Винзавод" АД – гр. Асеновград чрез пълномощника си адв. В. Котруков срещу решение № 279/10.01.2019 г., постановено по адм. дело № 617/2017 г. по описа на Административен съд, София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № СФР16-РД77-71/8.06.2016 г., издаден от органи по приходите при Столична община, потвърден с решение № СОА16-РД28-29/02.12.2016 г. на кмета на същата община. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че на 1.05.2015 г. е издадено разрешение за ползване на построената в имота на дружеството сграда и същата е декларирана по законоустановения ред и с оглед на това за периода от 2010 г. до 2015 г. е определен данък върху недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО), както и твърди, че е подадена и декларация по чл. 71 ЗМДТ, че имотът няма да се ползва през 2015 г., поради което е следвало да бъде освободено от заплащане на ТБО за цялата 2015 г. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с приетото в обжалваното решение, че независимо, че сградата е пусната в експлоатация през месец май 2015 г., деклариране е към този момент и е подадена декларация по чл. 71 ЗМДТ за това, че имотът няма да се ползва, прилагането на чл. 71 ЗМДТ е неприложимо. Излага довод, че в бюджета за 2015 г. на Столична община не е предвидено да се събира такса за този имот, тъй като той не е съществувал в началото на 2015 г. В касационната жалба е налице изрично искане настоящият съд да се произнесе по въпроса: Подаването на декларация, че сграда която се пуска в експлоатация – освобождава ли собствениците й от заплащане на ТБО за нея предвид, че жалбоподателят не е намерил практика на ВАС, с която еднозначно да се разрешава този въпрос и изясняването му ще бъде от полза за развитието и прилагането на правото. В тази връзка излага оплакване, че не е следвало с ревизионния акт да се начислява ТБО за сградата, която не е ползвана през 2015 г. Излагат се съображения, че при закупуването на имота, той е бил със статут на земеделска земя видно от приложените документи, скица от кадастъра и др. и затова за него не са се дължали ДНИ и ТБО. Твърди, че административният съд по никакъв начин не е установил от кой момент имотът не е със статут на земеделска земя, а приема, че той е бил такъв още при закупуването му. Сочи, че в нотариалния акт към момента на закупуването на имота, изрично е отразено, че е земеделска земя. В касационната жалба се изтъква и оплакване, че по отношение на процесния имот никога не е извършвана услугата сметосъбиране и сметоизвозване за периода от 1.01.2010 г. до 31.12.2015 г., като в ревизионния доклад е посочен контейнер, който обслужва имота – с адрес, находящ се на близо 1, 5 км. от имота, както и контейнер на друг адрес. В тази връзка касаторът сочи, че в приложения по делото списък за имотите, за които посочената услуга не се извършва и процесния имот според касатора не е включен в него. Позовава се на свидетелските показания, че до имота няма изградена пътна настилка и достъпът до него е затруднен. Направен е извод в касационната жалба, че Столична община неоснователно се е обогатила за сметка на дружеството, начислявайки суми за ТБО. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт. Ответникът по касационната жалба кметът на Столична община чрез юриск. Савов я оспорва, както и в депозиран по делото писмен отговор. Иска се обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно, да се остави в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него административен акт, с който "Винзавод" АД е задължен за ДНИ и ТБО за периода 1.01.2010 г. – 31.12.2015 г. е издаден от компетентни органи с оглед изискванията на разпоредбите на чл. 4, ал. 3, 4 и 5 ЗМДТ и чл. 8, ал. 5 ДОПК. Предвид, че задълженията са определени с ревизионен акт, решаващ орган по смисъла на чл. 152, ал. 2 ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 5 е кмета на Столична община и в тази връзка според съда актът е издаден от компетентен орган, проведено е задължително административно обжалване. Според съда налице са заповеди, издадени от органите по приходите, които да установяват, обезпечават и събират местни данъци и такси в Столична община. Съдът е приел, че актът е и материално законосъобразен, като е очертал спора между страните относно приложимостта на чл. 10, ал. 1 или ал. 3 ЗМДТ към процесния имот, а в частта за ТБО - дали фактически е извършвана услугата. Съдът не е възприел тезата на жалбоподателя, че имотът представлява земеделска земя – нива, на която не е променено предназначението, а според административният орган и съдът – имотът попада в строителните граници и в зона по Общия устройствен план на гр. София. Изложени са мотиви в обжалваното решение, че от събраните по делото доказателства е установено, че имотът е в строителните граници на населеното място, както и че представлява урегулиран поземлен имот и попада в зона, за която има одобрени регулационни и застроителни планове, както и за идентичността на имота, както е посочен в актовете за собственост в кадастралната карта и регистри, по картата на възстановената собственост. Въз основа на доказателствата и след тяхната преценка съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, според която с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищни образования, в който случай намира приложение чл. 13 ЗМДТ. Отнесено към разпоредбите на чл. 62 и чл. 66 ЗМДТ съдът е приел, че имотът попада в границите на организираното сметосъбиране и сметоизвозване и конкретно на територията на Район Сердика. Съдът в тази връзка се е позовал на съдържащите се по делото заповеди на кмета на Столична община, а така също и на полученото становище на началника на районния инспекторат на района, в което е посочено, че имотът попада в сектор 11, а най-близката точка с контейнер е на около 100 м. от имота, разположен пред предприятието на ЕТ "Алто-Е. Петров". Предвид, че имотът е нежилищен и е деклариран от собственика, съдът е изложил мотиви, че предвид издаденото разрешение за строеж през 2011 г. Съдът подробно е описал фактите по делото и въз основа на съвкупна преценка е приел, че през целия ревизиран период са налице и двете кумулативни предпоставки на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ – с ДНИ се облагат разположените на територията на страната поземлени имоти, сгради и самостоятелни обекти в сгради в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Правилно съдът не е възприел доводите на дружеството за приложение на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, според който не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Въз основа на чл. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) съдът е счел, че земеделски земи са тези, които са предназначени за земеделско производство и които не се намират в строителните граници на населените места и селищните образования, определени със застроителен и регулационен план, или с околовръстен полигон. В тази връзка съдът е установил, че още през 2001 г. имотът е бил част от плана за регулация, поради което е приел, че приложението на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ е изключено. По тези съображения съдът е възприел констатираното с ревизионния акт, че за имота са установени задължения по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, като изчисленията не са спорни, вкл. и определената данъчна основа. За необосновано съдът е приел твърдението на дружеството, че имотът е следвало да бъде изключен от заплащането на ТБО за целия ревизиран период. За да направи този извод съдът е приел, че имотът попада в границите за организираното сметосъбиране и сметоизвозване, определено със заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, както и че жалбоподателят не е подавал декларация по чл. 23, ал. 1 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община. Съдът е приел също така, че са налице доказателства – актове за установяване на извършените и подлежащи на заплащане видове работи с приложени обобщени констативни протоколи, ежедневни протоколи и фактури за извършените услуги. Прието е в обжалваното решение, че е извършвана и услугата по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, както и че е безспорно установено, че за територията на гр. София се поддържа депо за отпадъци и затова е прието, че правилно с ревизионния акт е определено задължение за тази такса по отношение на целия имот - за земята за целия период, а за сградата – за периода от месец май до декември 2015 г. Относно доводите в жалбата за освобождаването, предвидено в чл. 71, т. 1 ЗМДТ в относимата редакция за ревизираните периоди съдът е посочил, че правото на собствениците да бъдат освободени от заплащането на ТБО за имот, който няма да се ползва през цялата година, ако е подадена декларация за това през предходната година и очевидно според съда изискването в закона за подаване на декларация за предходната година няма предвид освобождаването за годината, в която е възникнало задължението за заплащане на таксата за имота, какъвто е случаят с въвеждането на сградата в експлоатация – за годината на въвеждането. В тази връзка е налице позоваване в решението на административния съд и на чл. 27, ал. 2 от общинската наредба и е заключено от съда, че няма хипотеза, предвиждаща възможност за освобождаване от заплащането на ТБО поради подаването на декларация, че сградата няма да се ползва до края на годината, в която е въведена в експлоатация, поради което освобождаването от такса по чл. 71, т. 1 ЗМДТ е неприложимо за 2015 г. предвид, дружеството е подало декларация за освобождаване на 26.04.2015 г. По отношение на заключението на вещото лице съдът е приел, че при липса на хипотезата на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ за настоящия казус, то е неотносимо за конкретния спор. Обжалваното решение е правилно постановено. Установените задължения в ревизионния акт, потвърдени и от съда са за ДНИ в общ размер от 7 405, 39 лв., от които са внесени 7 327, 13 лв. и остава дължима сума 78, 26 лв., а задължението за лихва от 1 130, 22 лв. изцяло е внесено. За ТБО общият размер на задължението е 40 253, 93 лв., , от която сума е внесена 40 027, 52 лв. и остава дължима сума в размер на 226, 41 лв. и лихва в размер на 6 471, 98 лв., която е внесена. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, подробно е описал всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни и заключението на съдебно-техническата експертиза. Въз основа на изложеното в обжалваното решение правилна е преценката на съда относно събраните доказателства, както по отношение компетентостта на органите по приходите, издали оспорения ревизионен акт, така и по материалната законосъобразност на акта. Съдът правилно е очертал спора между страните по делото и той се свежда до това приложим ли е чл. 10, ал. 1 или ал. 3 ЗМДТ относно задълженията за ДНИ, а за ТБО – дали фактически е извършена услугата. В обжалваното пред настоящата касационна инстанция решение след прецизно обсъждане на доказателствата по делото е направен от съда обоснован извод, че имотът се намира в строителните граници на населеното място, както и че имотът попада в границите на организирано от общината сметосъбиране и сметоизвозване по чл. 62 и чл. 63 ЗМДТ, като този извод съдът е направил след задълбочено обсъждане на относимите за това доказателства – заповедите на кмета на Столична община за района, в който се намира спорния имот, а също и от полученото становище от началника на Районен инспекторат на района, в чийто граници попада и имота на дружеството. "Винзавод" АД през 2009 г. с нотар. акт № 15, както и че още през 2001 г. Столичен общински съвет е одобрен частичен застроителен план за местността "Бивш стопански двор – кв. "Бенковски" – складова база "Биримирци" е частичен кадастрален план, а в годината на закупуване на имота със заповед № РД-09-50-1052/15.10.2009 г. на главния архитект е допуснато изработване на изменение на плана за регулация и застрояване по кадастъра на възстановената собственост, вкл. и за спорния имот. Съдът правилно е проследил цялата процедура на този план, извършените съгласувания по него, предоставения проект и одобреното изменение на плана за регулация. Правилно съдът е обсъдил, че цитираната заповед на главния архитект е влязла в сила и затова е правилно позоваването на нея. Безспорно е установено по делото и в съответствие на това обосновани са изводите в обжалваното решение, че имотът попада в строителните граници на населеното място. Относно построената в имота сграда, същата е въведена в експлоатация съгласно удостоверение № 358/27.04.2015 г., а съгласно писмо от дирекция "Поземлени отношения и комасация" в Министерство на земеделието, е установено, че не е провеждана процедура за промяна предназначението на имота. Обосновано въз основа на доказателствата по делото са изводите на първостепенния съд за приложимост на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, първоначалната редакция, действала от 1.01.2010 г. до 1.01.2011 г. с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителни граници на населените места, които според подробен устройствен план (ПУП) имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. Съгласно последно цитираната разпоредба на ЗУТ конкретното предназначение на поземлените имоти се определя с подробния устройствен план и може да бъде: т. 1. (изм. - ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. и доп., бр. 65 от 2004 г.) в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях - за жилищни, общественообслужващи, производствени, складови, курортни, вилни, спортни и развлекателни функции, за озеленени площи и озеленени връзки между тях и териториите за природозащита, за декоративни водни системи (каскади, плавателни канали и други), за движение и транспорт, включително за велосипедни алеи и за движение на хора с увреждания, за техническа инфраструктура, за специални обекти и други. С оглед приложимостта на тази разпоредба, както и на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ правилно съдът е приел, че още през 2009 г. за местността "Бивш стопански двор – кв. "Бенковски", Складова зона Биримирци" е съществувал одобрен проект за застроителен и регулационен план, в който попада и имота на " Винзавод" АД. За задълженията за ДНИ е без значение е дали имотът се използва или не и в този смисъл разпорежда и чл. 13 ЗМДТ. Крайният извод на съда, че имотът няма характеристика на земеделска земя предвид позоваването на чл. 2 ЗСПЗЗ и затова за него не е приложим чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, изцяло се споделя от настоящата касационна инстанция. Първоинстанционинят съд е дал изчерпателен отговор на въпроса, който се поставя в касационната жалба и се изисква от настоящия съдебен състав изричен отговор относно това освобождават ли се собственици на имоти от заплащане на ТБО за сграда, която е пусната за експлоатация, след като е подадена декларация, че няма да се ползва през годината на пускане в експлоатация. В обжалваното решение правилно съдът е изложил мотиви, че съгласно чл. 71, т. 1 ЗМДТ се предвижда от законодателя право на собствениците да бъдат освободени от заплащането на ТБО за имот, който няма да се ползва през цялата година. За да се допусне това освобождаване изискването е да се подаде декларация през предходната година. В тази връзка правилно съдът се е позовал и на чл. 27, ал. 2 от общинската наредба и съдът е достигнал до правилния извод, че липсва хипотеза, която да предвижда възможност от освобождаване на тази такса поради подаване на декларация, че сградата няма да се ползва до края на годината, в която е въведена за експлоатация. В случая изискването за подаване на декларация за посоченото обстоятелство през предходната година не е изпълнено, поради което не може да се възприемат доводите на касационния жалбоподател, че в годината на въвеждане в експлоатация на сградата в спорния имот, се подава декларация за освобождаване от ТБО, в случая това е станало на 26.04.2015 г. В тази връзка следва да се споделят мотивите в обжалваното решение, че разпоредбата на чл. 8, ал. 6 ЗМДТ дава възможност на общинските съвети да освобождават отделни категории лица изцяло или частично от заплащане на отделни видове такси, както и че законът не е определил критерии по какъв начин това следва да се извърши и именно с чл. 27, ал. 2 от общинската наредба правилно се е позовал и решаващия съд. При доказано по несъмнен начин по делото, че услугите по чл. 62 ЗМДТ действително са осъществени, законосъобразни са изводите на съда за дължимост на ТБО за процесния ревизиран период. По отношение на свидетелските показания, съдът правилно ги е обсъдили е приел, че от тях не се установяват факти и обстоятелства, доказващи тезата на касатора. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от пороците, визирани в касационната жалба и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. Савов, на Столична община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 957 лв. за касационното производство. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение