Решение № 30 от 8.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2300/2021 г.

Решение № 30 от 8.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2300/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Георгиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 210/10.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 2125/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 2040/13.03.2019 г. по гр. д. № 2095/2019 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на С. М. М. сумата 20 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 2-ро и предл. 4-то, т. 2, вр. с ал. 2 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 1451/2015 г. на Специализирания наказателен съд. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 20 000 лева до предявения размер от 50 000 лева. Касаторът е изложил доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по жалбата – С. М. М., чрез адв. П. Т., в представено писмено становище поддържа, че касационната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. С определение № 60780/16.11.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. По тези въпроси в установената съдебна практика (вж. - т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г., ІV г. о., решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г., ІІІ г. о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV г. о. и др.) безпротиворечиво се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия. Справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. с ал. 2 от НК - за участие в организирана престъпна група, за което законът предвижда наказание "лишаване от свобода" за срок от 3 до 10 години. По това обвинение е бил изготвен обвинителен акт, същият е внесен за разглеждане в Специализирания наказателен съд и е образувано нохд № 1451/2015 г., по което на 04.10.2017 г. е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 20.02.2018 г. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че в резултат на воденото наказателно производство и периода, през който то е продължило (3 години и 7 месеца), той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, безпокойство за бъдещето, срам и неудобство пред близки, приятели и колеги; затворил се в себе си, станал лесно раздразнителен и избягвал обичайните си контакти. Отбелязани са взетата мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 500 лв., както и обстоятелството, че М. е служител на МВР и незаконното обвинение е засегнало достойнството и авторитета му както в личен, така и в професионален план. При анализа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 10 000 лв. е недостатъчно да компенсира ищеца за претърпените морални вреди. За справедлива и достатъчна е определена сумата от 20 000 лв., до който размер искът е уважен. В касационната жалба на Прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира с принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, тъй като е необосновано завишено и не съответства на действително претърпените вреди от незаконното обвинение. Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за основателна, поради следните съображения: Правилно е прието, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като наказателното производство по повдигнатото срещу ищеца обвинение е завършило с постановяване на оправдателна присъда. В тази връзка, въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е преценил в достатъчна степен значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай. Вследствие на това, неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен. Не е отдадено нужното значение на обстоятелствата, че с оглед фактическата и правна сложност на делото и множеството обвиняеми, наказателното производство е приключило в разумен срок; че обвинението е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, но взетата мярка за неотклонение "парична гаранция" (в размер на 500 лв.) е възможно най-леката и не е ограничила личните права и свободи на лицето; че проведеното наказателно производство на практика не е възпрепятствало професионалното му развитие – ищецът работи в същите структури на МВР, както и че липсват доказателства за настъпили трайни и необратими последици, касаещи здравето му. Медийната разгласа на повдигнатото срещу М. обвинение също не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, доколкото от една страна - по делото липсват данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното производство, а от друга страна – служебното положение на ищеца предполага засилен обществен интерес във връзка с дейността на служители на МВР. Отделен е въпросът какви заглавия и внушения съдържат медийните публикации – за произтичащите от тези обстоятелства морални вреди, отговорността на прокуратурата не може да се ангажира, тъй като съдържанието на публикациите се определя от техните автори и от политиката на издателя на съответната медия. Предвид изложеното, не са налице данни незаконното обвинение и наказателния процес да са довели до настъпване в личен и професионален план за ищеца на други вреди, извън обичайните. Без да се подценяват претърпените от него негативни преживявания - стрес, притеснения, обида, потиснатост, затваряне в себе си, самоизолиране, компрометиране на доброто име и професионалната му репутация за известен период от време, определеното от въззивния съд обезщетение в размер на 20 000 лв. е прекомерно и несъответно на вида, продължителността и интензитета на претендираните вреди. При съобразяване на тежестта на обвинението, приложената най-лека мярка за неотклонение, разумната продължителност на наказателното производство (3 г. и 7 мес.), проведените процесуални действия с участието на ищеца, неговата възраст (38 г.) към датата на повдигане на обвинението; обществения и социалния му статус; липсата на необратими по характер вреди в личен и професионален план и при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 10 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен за репарацията на настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда. В случая, по делото не е установено на ищеца да са причинени неимуществени вреди в по-голям обем и интензитет от обичайно настъпващите в наказателно производство вреди. Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата 10 000 лв. до размера на сумата от 20 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение