Решение № 1907 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9516/2017 г.

Решение № 1907 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9516/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А. Й., гр. [населено място], [жк][жилищен адрес] срещу Решение № 1067 от 19.06.2017 г. на Административен съд, гр. П., постановено по административно дело № 865/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Й. срещу Заповед № 17-0432-000002 от 17.03.2017 г. на началника на Първо районно управление – гр. П. в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., с която на основание чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата му е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от 183 дни.

Касационният жалбоподател – А. Й., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приема, че оспорената Заповед № 17-0432-000002 не страда от релевирания порок – липса на фактически и правни основания. Не е отчел, че в разпоредителната част на акта не е посочен нормативният акт, на който органът се е позовал – посочена е само разпоредбата на чл. 171, т. 2 а. Органът не е посочил категорията моторно превозно средство, за която е налице липса на свидетелство за управление – посочена е само разпоредбата на чл. 150 а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Не са изложени никакви фактически основания за прилагането на мярката, което е нарушение на императивни разпоредби – чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Съдът не е отчел и липсата на мотиви досежно срока на действие на принудителната мярка.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед.

Ответникът по касационната жалба - началникът на Първо районно управление – гр. П. в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Обжалваното съдебно решение е правилно. Неоснователни са доводите на касатора за липса на мотиви на оспорената заповед.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 17.03.2017 г. около 14, 30 часа г-н Й. управлявал собствения си лек автомобил марка "Тойота", модел "Л. К.", регистрационен номер [рег. номер на МПС], на път ІІІ – 862 като при проверка контролните органи установяват, че не притежава свидетелство за управление на моторното превозно средство, с което е нарушил чл. 150 а, ал. 1 ЗДвП. За установеното нарушение е съставен акт за установяване на административно нарушение № 435737.

1. На 17.03.2017 г., със Заповед № 17-0432-000002, началникът на Първо районно управление – гр. П. в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., за нарушение на чл. 150 а, ал. 1 ЗДвП прилага на г-н Йорданов принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от 183 дни.

1. На 17.03.2017 г. началникът на Първо районно управление – гр. П. в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П. издава наказателно постановление № 17-1030-001624, с което на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, предложение 1 ЗДвП налага на г-н Й. административно наказание глоба за извършено нарушение на чл. 150 а, ал. 1 ЗДвП.

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) справка за нарушител, в която е посочено издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство на г-н Й. на 07.12.2004 г. със срок на валидност до 03.12.2014 г. за категории "В", "С", "АМ" и "ТКТ";

б) Заповед № 8121 з-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДвП са определени службите за контрол по Закона за движението по пътищата като в точка 3 са включени областните дирекции на Министерството на вътрешните работи;

в) Заповед № 317 з-391 от 06.02.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., с която оправомощава длъжностни лица от дирекцията да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП, като под точка 2 са включени началниците на районните управления.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел.

Съдът приема, че от мотивите на заповедта е видно осъщественото нарушение на чл. 150 а, ал. 1 ЗДвП. От наказателното постановление е видно, че наказанието е наложено не защото свидетелството за управление е отнето на основание чл. 171, т. 1 или 4 ЗДвП, а защото такова изобщо не е било издавано след изтичането на срока на валидност на притежаваното – 03.12.2014 г. С оглед на това съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок на съдебното решение, са свързани с липсата на фактически и правни основания за издаването на оспорената заповед.

Безспорно е, че всеки индивидуален административен акт, какъвто е и актът, с който се прилага принудителна административна мярка – чл. 172, ал. 1 ЗДвП, следва да бъде мотивиран, т. е. да съдържа фактически и правни основания - чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Видно от оспорената заповед в нея органът подробно е описал релевантните за установеното административно нарушение факти – време, място, описание на самото нарушение с посочване на нарушената правна норма, т. е. изложени са подробни фактически основания. От заповедта е видно, че касаторът е осъществил състава на чл. 150 а, ал. 1 ЗДвП – управлявал е моторно превозно средство, без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното превозно средство. Вярно е, че в заповедта не е посочена категорията, към която е спадало управляваното от касатора превозно средство, но същото изрично е посочено като марка, модел и регистрационен номер, което с оглед на разпоредбата на чл. 150 а, ал. 2 ЗДвП недвусмислено определя категорията, която касаторът е следвало да притежава, за да го управлява.

Вярно е също, че в разпоредителната част на оспорената заповед органът е посочил само номера на разпоредбата, на която се основава, за да приложи принудителната мярка – чл. 171, т. 2 а, като не е посочил изрично закона, към който тази разпоредба принадлежи. Но в диспозитива на заповедта органът е вписал с думи съдържанието на разпоредбата като по този начин ясно е дефинирал съдържанието на принудителната мярка и е изключил възможността за неясност относно правното основание на мярката.

Що се отнася до доводите на касатора за липса на мотиви относно срока на действие на мярката то вярно е, че органът не е изложил мотиви, но в случая определеният срок е по минимума на предвиденото в закона, поради което нито касаторът е лишен от възможността да осъществи защитата си, нито съдът е лишен от възможността да извърши контрол за законосъобразност на акта. При определен срок на действие на мярката по минимума, релевантен е фактът на осъществяване на административното нарушение, който факт безспорно е установен по делото.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е приел, че оспореният акт е издаден при спазване на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, поради което и с оглед на установеното административно нарушение, за което се прилага принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП, е законосъобразен.

При извършена на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд