Решение № 6991 от 10.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8510/2015 г.

Решение № 6991 от 10.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8510/2015 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Б. В. Н. срещу решение № 355 от 20.02.2015 г. постановено по адм. дело № 1202 по описа за 2014 г. на Административен съд (АС) - П. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага, че при постановяване на решението съдът е възприел изцяло нормативната уредба формираща различията между ателие и жилище, без да се концентрира върху приетата съдебно-техническа експертиза (СТЕ). В заключението си вещото лице е заявило, че ателието и апартаментът са обединени в едно жилище. Тоест - обект ателие не съществува. Същото е част от апартамент и се ползва като жилище. Спрямо несъществуващ обект приложените от решаващия състав норми не следва да бъдат прилагани. В по-късен момент административният орган го е уведомил за възможността да декларира различни обстоятелства от удостоверените в титула за собственост. Към датата на подадената от него декларация по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) служителката на гишето твърдяла точно обратното. Бил попълнил декларация с действителното състояние на имота, но служителката отказала да я приеме и заявила, че е длъжен да опише имота по нотариален акт. Практически едва към настоящия момент служители на отдел "Събиране и контрол" в дирекция "Местни данъци и такси" възприели изложеното от него и му било заявено, че за второто полугодие на 2015 г. ще може да заплаща местни данъци и такси дължими за жилище, като следва да промени обстоятелствата. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено. Ответникът - Директорът на дирекция "Местни данъци и такси" ("МДТ") при община П., чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения изложени в представено по делото становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Б. В. Н. против акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 70 от 16.01.2014 г., издаден главен инспектор в отдел "Събиране и контрол" на дирекция "Местни данъци и такси" при община П., потвърден с решение № 17 от 04.04.2014 г. на директора на дирекция "Местни данъци и такси" при община П. и е осъдил Б. В. Н. да заплати на община П., сумата от 300, 00 лв., представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита. За да постанови решението си съдът е приел от фактическа страна, че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 1609100761 от 17.01.2008 г. Б. В. Н. е декларирал, че е собственик на жилище 65,72 кв. м., посочено като основно, мазе - 11,84 кв. м., ателие (друг нежилищен обект) - 41,03 кв. м., декларирано като неосновно и мазе - 5,82 кв. м., находящи се в гр. П., ул. "Ч." ..№.... Откритата партида за имота е с партиден № 6808614567001. С АУЗД № 70 от 16.01.2014 г., издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, в хода на проверка по подадената декларация, на Николов са установени задължения за периода от 1.01.2009 г. до 31.12.2013 г. за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) общ размер на 536, 99 лв., ведно със законните лихви върху тази сума в размер на 126,99 лв. и за такса битови отпадъци (ТБО) в общ размер на 1 454,92 лв. ведно със законните лихви в размер на 358,43 лв. Актът е оспорен по административен ред и потвърден с решение на горестоящия административен орган. При извършена проверка е установено, че не са налични документи, удостоверяващи извършена смяна на предназначението, съгласно изискванията на чл. 38 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) на декларираното от Николов ателие, поради което същото не е прието за жилище. От заключението на приетата по делото СТЕ съдът е приел, че след извършен от вещото лице оглед на място, се установява, че по време на строителството на сградата е извършено преустройство, при което ателие "К" и апартамент "А" са обединени в едно жилище. При така установеното съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган, в изискваната от закона форма, при липса на нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и е съобразен с целта, която преследва законът. По отношение на спорния въпрос, дали след като двата процесни обекта - ателие "К" и апартамент "А" са обединени в едно жилище, следва да се начисляват местни данъци и такси поотделно за всеки обект, съдът е приел доводите на жалбоподателя за неоснователни. След анализ на разпоредбите на чл. 38, ал. 1 от ЗУТ, чл. 98, ал. 2, т. 2 и чл. 109 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони (Наредба № 7 от 22.12.2003 г.), съдът е приел, че притежаваните от жалбоподателя обекти са с различно предназначение, независимо, че са свързани помежду си. Посочил е, че в действащото законодателство не е предвидена промяна на предназначението на ателието от обект "за индивидуална творческа дейност" в обект "за жилищни нужди", в случаите, когато същото е част от жилището на конкретно лице. Поради това е достигнал до извод, че е ирелевантно за предмета на спора, конкретно за размера на ДНИ и ТБО, дали процесните два обекта, собственост на жалбоподателя, са самостоятелни или са обединени в едно жилище и кога е станало това. Поради това за обектите следва бъдат изготвени отделни данъчни оценки съгласно приложение № 2 към ЗМДТ, независимо че те са свързани помежду си, а дължимите данъци и такси следва да бъдат начислени в зависимост от тяхното предназначение. Посочил е, че за да възникне основание за промяна на размера на ДНИ и ТБО за процесните апартамент и ателие, следва да бъдат предприети необходимите действия за промяна на предназначението на ателието, в случай че последното се използва за жилищни нужди. Решението е правилно. Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ собственикът или носителят на ограничено вещно право на ползване е задължен при придобиване на имот или на ограничено вещно право да подаде данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. С тази декларация задълженото лице не определя само данъка, а декларира факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на облагаемата основа и размера на данъка. Облагаемата основа и размера на данъка се определят от компетентния данъчен орган. Ако след придобиване на имота или на правото настъпят промени в някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задълженото лице е длъжно да уведоми общината в указания срок - чл. 14, ал. 3 от ЗМДТ. Данъчната декларация има обвързващо за подалия я правен субект действие. Тя е частен писмен документ, подписан от лицето, сочено като неин издател, и като такъв го обвързва както поради наказателната отговорност, която носи за декларирането на неверни факти и обстоятелства по силата на чл. 313, ал. 2 от Наказателния кодекс, така и поради декларирането на неизгодни за него факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчно задължение. Служителят, който приема данъчната декларация, има задължението да окаже съдействие на задълженото лице по всички въпроси, свързани с попълването на декларацията, както и да посочи необходимостта от отстраняване на непълноти в попълнена декларация - чл. 99, ал. 3 от ДОПК, но той не може да указва на задълженото лице какви факти и обстоятелства да декларира. Това е въпрос на лична преценка и поради това и на лична отговорност. В случая по делото няма спор, че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ Б. В. Н. декларирал, че е собственик на жилище 65,72 кв. м., мазе - 11,84 кв. м., ателие (друг нежилищен обект) - 41,03 кв. м., и мазе - 5,82 кв. м., находящи се в гр. П., ул. "Ч." ..№..., съгласно нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 53 от 15.06.2007 г. на нотариус А. К., с рег. № 171, с район на действие - гр. П. Поради това и в качеството му на собственик Николов се явява задължено лице за ДНИ и ТБО на основание чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и чл. чл. 64, ал. 1 вр. с чл. 11 от ЗМДТ за посочените имоти, като размерът на облагаемата данъчна основа се изчислява от органа по приходите именно в съответствие с декларираните от лицето обстоятелства. Липсват данни и твърдения от Николов да е подадена коригираща декларация по леда на чл. 104 от ДОПК. Поради това с АУЗД на жалбоподателя правилно са установени задължения за ДНИ и ТБО и за двата имота (апартамент и ателие), независимо от установената от вещото лице по приетата СТЕ фактическа промяна на предназначението на ателието, приобщаването на последното към апартамента и използването му за жилищни нужди. Предвид начина на деклариране на ателието като отделен самостоятелен имот, изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на установените с АУЗД задължения се споделят и от настоящия състав. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ данъчната оценка за жилищните имоти се определя съгласно приложение № 2, като размерът на ДНИ се определя в промили върху данъчната оценка на недвижимия имот със съответната наредба на общинския съвет (чл. 22 от ЗМДТ). ТБО, определена с представените по делото решения на Общинския съвет - П. по чл. 66 от ЗМДТ, в процесния период, също се определя в промили върху данъчната оценка на жилищните имоти на гражданите. Видно от чл. 4 на приложение № 2 към чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ (приложение № 2), данъчната оценка на сгради или на части от сгради се определя въз основа на базисната данъчна стойност за един квадратен метър, корекционни коефициенти и площ. Базисната данъчна стойност за един квадратен метър, посочена в чл. 5 от приложение № 2, се определя в зависимост от конструкцията на сградата и вида на обекта. Тъй като притежаваните от жалбоподателя апартамент и ателие се намират в една сграда, конструкцията на сградата е еднаква и за двата обекта. Видът на обекта, предвид чл. 5, ал. 4, т. 1 от приложение № 2 в случая също е без значение. Площта на притежаваните от жалбоподателя обекти, независимо от факта дали те са обединени или не е една и съща. От посочените в нормата корекционни коефициенти (за местоположение, за инфраструктура, за индивидуални характеристики, за височина, за овехтяване), разлика при определяне на данъчната оценка на апартамент и ателие, би могла да се получи единствено в частта по корекционен коефициент Кх - коефициент за индивидуални характеристики. Съгласно чл. 8, ал. 1 от приложение № 2 този корекционен коефициент се определя, като към единица с прибавят посочените в нормата корекции, сред които кк1. Последната, предвид табл. 6, т. 3 от посочената норма е + 0,03 за притежавания от жалбоподателя апартамент и нула, за притежаваното от него ателие (чл. 8, т. 1, б. "б" от приложение № 2). От изложеното следва, че при определянето на данъчната оценка на единия обект на жалбоподателя, а въз основа на нея и размера на дължимите за него ДНИ и ТБО, отчитайки, че той е деклариран като ателие, административният орган и практически не е действал във вреда на жалбоподателя. Не се споделят и изложените в касационната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в игнориране на приетата по делото СТЕ. Съдът е възприел заключението на вещото лице, но предвид установените по делото факти правилно е счел, че същото е ирелевантно за начина на определяне на ДНИ и ТБО за имотите. Видно от мотивите на съдебното решение са обсъдени са всички релевантни доказателства, както и всички доводи на жалбоподателя, в резултат на което съдът е установил правилно фактическата обстановка и е достигнал до законосъобразни правни изводи. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 369, 43 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение