Решение № 11904 от 25.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8437/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. Ш., гражданин на Руска федерация, чрез пълномощник адв. Е. Шакина, против решение 19892 от 10.06.2025г., постановено по адм. дело 9959/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид D) на територията на Република България, издаден на 16.08.2024г. от завеждащ Консулска служба в посолството на Република България в Подгорица, Черна гора. Наведени са доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му. Ответникът завеждащ Консулска служба в посолството на Република България в гр. Подгорица, Черна гора не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. За да се произнесе по съществото й, след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът съобрази следното: Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба, подадена от В. В. Ш., гражданин на Руска федерация, срещу отказ от 16.08.2024г. на завеждащ Консулска служба в посолството на Република България в Подгорица, Черна гора, за издаване на виза вид D. В жалбата е посочено, че с оспорения административен акт са засегнати основни права и свободи на чужденеца, гарантирани му от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Уточнено е, че постановеният отказ за издаване на виза вид D e в противоречие с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧ, гарантираща правото на заявителя на справедлив и безпристрастен процес, тъй като в случая проведеният административен процес при административния орган не съответства на тези изисквания. Според оспорващия органът не е установил всички относими факти и обстоятелства, не е изследвал и обсъдил представените доказателства, и като резултат е постановил отказ, мотивиран с вътрешнопротиворечиви мотиви, от които е абсолютно неразбираема волята му. Релевирано е и нарушение на чл. 13 ЕКПЧ, гарантиращ право на ефективни правни средства за защита, като са изложени доводи, че засегнатото лице следва да разполага с ефективна съдебна защита срещу засягащия го акт отказ за издаване на виза, който засяга неговата правна сфера. С оглед на това е направен извод, че съдът следва да провери фактическите и правни основания за издаване на процесния отказ. С обжалваното решение съдът е преценил жалбата за допустима - подадена срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт, съгласно чл. 10а, ал. 1 вр. ал. 4 вр. чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ, тъй като оспорващият претендира засягане на основни права по чл. 6 и 13 ЕКПЧ, в който случай отказът по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ попада в предвиденото изключение от въведеното правило за необжалваемост на тази категория актове. По съществото на спора, съдът е приел, че отказът е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при липса на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, поради което е отхвърлил жалбата. Решението е недопустимо. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит (виза вид "А"); т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване (виза вид "С"); т. 4) за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ (изм., бр. 97 от 2016 г.) предвижда, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В националното право тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г.), а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), т.е. предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на отказите за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденеца. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е израз на предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Доколко регламентираната в чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ забрана за съдебен контрол върху актовете по чл. 9а, ал. 2, т. 4 с.з. е целесъобразна и съответства на предпоставките, установени в т. 1 от решение 14 от 04.11.2014 г. по конст. дело 12/2014 г. на Конституционния съд, е въпрос, който стои извън обхвата на съдебната проверка. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид D единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. От доказателствата по делото е видно, че на 31.05.2024г. В. В. Ш. е подал заявление в посолството на Република България в гр. Подгорица, Черна гора, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България (виза вид "D"). Като цел на пътуването във формуляра на заявлението е посочено бизнес. Установено е, че чуждият гражданин е упълномощен представител на регистрираното в Република Черна гора търговско дружество с ограничена отговорност БД СОФТУЕР ДОО гр. Будва, което има открито търговско представителство БД СОФТУЕР ДОО в Република България, вписано в Единния търговски регистър на Българската търговско-промишлена палата. Именно във връзка с търговското представителство заявителят, като негов представляващ, е обосновал необходимост от пребиваване на територията на страната, за да бъдат реализирани целите в представената Годишна програма на търговското представителство. Отказът за издаване на виза вид D е мотивиран с основанията по чл. 10, ал. 1, т. 17 и 24 ЗЧРБ чужденецът не е доказал достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит, респ. налице са основателни съмнения относно автентичността на приложените документи за издаване на виза, истинността на тяхното съдържание, надеждността на направените от чужденеца изявления или намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. В допълнителна бележка на бланковата форма е отразено: Апликантът не е влизал в Република България през последните 10 години. Не е ясна целта за получаване на разрешение за пребиваване точно в Република България. От събраните факти и обстоятелства е видно, че целта на апликанта е получаване на пребиваване по облекчената процедура по чл. 24, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателят е посочил, че постановеният отказ засяга основни негови права по ЕКПЧ, а именно чл. 6 ЕКПЧ правото на справедлив съдебен процес, и чл. 13 ЕКПЧ правото на ефективни правни средства за защита. По първото засегнато право са изложени съображения за нарушения при проведения административен процес, довели до това, че отказът за издаване на виза вид D е постановен от органа, без да са установени всички относими факти и обстоятелства и без да са изследвани и обсъдени представените доказателства, в резултат на което са изложени вътрешнопротиворечиви мотиви. По второто засегнато право е развита тезата, че засегнатото лице следва да разполага с ефективна съдебна защита срещу засягащия го акт, което означава, че съдът следва да провери фактическите и правни основания за издаване на процесния отказ. От гореизложената обосновка е видно, че макар оспорващият формално да претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, това засягане се свързва с твърдени пороци при издаването на самия отказ. На практика с позоваването на чл. 6 ЕКПЧ оспорващият развива съображения по съществото на спора, като твърди, че актът е постановен при съществени нарушения на изискванията за форма и административнопроизводствените правила, а с позоваването на чл. 13 ЕКПЧ счита, че отказът за издаване на виза вид D го засяга по неблагоприятен начин и съдът дължи проверка на неговата законосъобразност. С тези доводи оспорващият всъщност заобикаля изричната забрана за обжалваемост на тази категория откази. Ако се възприеме подобен подход, това би изключило законоустановената забрана за обжалваемост и би означавало допустимост на оспорване на отказите за издаване на виза вид D във всички случаи, когато се релевира засягане на права по чл. 6 и 13 ЕКПЧ, основано на пороци при издаването на отказа и необходимостта от съдебен контрол върху тях. Но не това е смисълът на предвиденото в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ изключение освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Безспорно всеки отказ за придобиване на съответно право, каквото е правото за дългосрочно пребиваване в дадена държава, засяга неговия адресат по неблагоприятен начин. Но съобразно чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ постановеният отказ за издаване на виза вид D, сам по себе си, не е достатъчен да обуслови допустимост на оспорването, макар и да засяга апликанта по неблагоприятен начин. Необходимо е лицето да претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, при това несвързани със самия факт на отказа да се получи виза за дългосрочно пребиваване, който несъмнено засяга правната сфера на заявителя в негативен аспект. Следва да са релевирани придобити основни права и свободи по ЕКПЧ, засегнати в резултат на постановения отказ. С други думи, оспорване на отказите за издаване на виза вид D би било допустимо, когато лицето обоснове засягане на признати му права и свободи по ЕКПЧ от постановения отказ, а не когато свързва това засягане със самия факт на издадения му отказ. Както се каза, възприемането на обратното тълкуване на практика би отрекло установената необжалваемост на този вид откази за издаване на виза. В хода на административното производство чужденецът е заявил, че желае да пребивава на територията на Република България, за да развива дейността на представляваното от него търговско представителство, регистрирано в Република България, с оглед реализиране на целите в представената Годишна програма на търговското представителство. Нито националното, нито международното право предвиждат права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на Република България. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ, поради самия факт на издадения отказ за виза. На нито един етап от производството чужденецът не се е позовал на нарушено защитимо право по ЕКПЧ, каквито данни липсват и в административната преписка. За да е налице предвиденото изключение, в жалбата следва да са изложени конкретни фактически твърдения, сочещи на засягане на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. В случая оспорващият е твърдял засягане на правото му на справедлив съдебен процес и на правото му на ефективни правни средства за защита, но в контекста на твърдяната незаконосъобразност на постановения отказ, което е въпрос по съществото на спора и не следва да служи като основание за допустимост на оспорването. При липса на заявено право по ЕКПЧ, не е налице изключението, визирано в хипотезата на чл. 10а, ал. 2, предл. второ ЗЧРБ, обосноваващо допустимост на жалбата. След като не е релевирано защитимо право по смисъла на ЕКПЧ, това изключва проверка на материалната законосъобразност на постановения отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в страната, поради което производството по тази проверка е недопустимо. Липсата на годен за обжалване административен акт препятства надлежното упражняване на правото на оспорване и валидното учредяване на процесуално правоотношение по първоинстанционната жалба. Първоинстанционният съд е извършил неправилна преценка по допустимостта на жалбата и като е разгледал същата, подадена срещу отказ за издаване на виза по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ, и се е произнесъл по законосъобразността му, е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение