Решение № 10077 от 9.11.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерския съвет на Република България, чрез правен съветник Б. Джурин, против Решение 1243/25.02.2022 г., постановено по адм. дело 10038/2021 г. по описа на Административен съд София-град. Изложени са съображения, че решението е неправилно поради противоречие с материалноправните разпоредби, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Ответната страна П. Велчева, не се явява и не се представлява. В представено писмено становище, чрез процесуалния си представител адв. Дацев, излага съображения за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: Административният съд е сезиран с искова молба, подадена от П. Велчева срещу бездействие на Министерски съвет на Република България да обнародва в Държавен вестник (ДВ) Европейска спогодба, подписана в Женева на 1 май 1971 г., допълваща Конвенцията за пътното движение, ратифицирана с Указ 1458/15.08.1978 г. на Държавния съвет на НРБ, обнародван в ДВ, бр. 66/22.08.1978 г. Бездействието е по задължение, което произтича пряко от закон - § 3 от ПЗР на ЗМДРБ. С обжалваното решение съдът от първата инстанция е осъдил Министерския съвет на Република България да извърши регламентираното в § 3 от ПЗР на ЗМДРБ, във вр. чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБългария действие, като обнародва в Държавен вестник Европейска спогодба, подписана в Женева на 1 май 1971 г., допълваща Конвенцията за пътното движение, ратифицирана с Указ 1458/15.08.1978 г. на Държавния съвет на НРБ, обнародван в ДВ, бр. 66/22.08.1978 г. За да постанови този резултат е приел, че задължението за обнародване на действащите международни договори, за които не се е предвиждало обнародване към момента на одобряването им, е на МС и е обвързано с шестмесечен срок. Същевременно Закона за движение по пътищата препраща към посочената Европейска спогодба, подписана в Женева на 1 май 1971 г., допълваща Конвенцията за пътното движение, при условие, че същата като необнародвана не е част от вътрешното право (чл. 40, ал. 2 от УПЗНА) и не може да се ползва с предимството по чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Жалбоподателят като участник в движението, вкл. като управляващ МПС, има право да знае какъв е предмета на регулация и съдържанието на посочената конвенция. Съдът е обосновал извод, че по силата на законови норми ответникът е длъжен да обнародва процесната конвенция, за да осигури действието в съответствие с принципите на международното публично право и поетите от РБългария международни задължения. Осъществяването на това задължение се извършва чрез фактическо действие, като неизпълнението му представлява незаконосъобразно бездействие. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Настоящата инстанция споделя изцяло установената от решаващия съд фактическа обстановка, по която страните не спорят. Съдът е анализирал събраните в хода на производството доказателства и възраженията на страните, не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила и е приложил правилно материалния закон, поради което крайните му изводи се споделят и от настоящия съдебен състав. Решението е постановено при пълно и всестранно изясняване на всички факти и обстоятелства по случая. Първостепенният съд подробно е обсъдил доказателствата по делото и е приел, че видно от заповед 95-00-218 от 22.04.2021 г. на постоянния секретар на Министерството на външните работи, Република България е страна по Европейска спогодба, подписана в Женева на 1 май 1971 г., допълваща Конвенцията за пътното движение и за България е в сила от 28.12.1979г. В ДВ, бр. 66 от 22.08.1978 г. е обнародван Указ на Държавния съвет на НРБ 1458, с който е ратифицирана посочената спогодба. Самият текст на спогодбата е достъпен през правно-информационните системи, но не е обнародван в ДВ. Съгласно чл. 3 от Указ 2948 за Държавен вестник, в Държавен вестник задължително се обнародват: нормативните актове; актовете, чието обнародване е предвидено с нормативен акт, включително и със списъка, приложен към този указ; други актове на Държавния съвет, на Министерския съвет и на министерствата и другите ведомства - когато за обнародването е дадено съответно нареждане, както и актове на други органи - когато обнародването е разрешено от секретаря на Държавния съвет. В т. 7 от Раздел ІІ на Приложението към чл. 3 и 6 от Указ 2948 - Списък на актовете, които се обнародват в Държавен вестник, е предвидено да се обнародват само указите за ратифициране на международни договори с нормативен характер, но не и самите международни договори. Следователно към момента на одобряване на процесната конвенция действащото законодателство не е предвиждало обнародването. С § 3 от ПЗР на ЗМДРБ е предвидено Министерският съвет да осигури обнародването в Държавен вестник на действащите необнародвани международни договори, утвърдени по съществуващия правов ред при влизането им в сила, в шестмесечен срок от влизането в сила на този закон, т.е. до 17.05.2002 г. Това е изрично законово изискване, което поражда задължение за ответника да обнародва посочените международни договори, които трябва да са 1) действащи към датата на влизане в сила на закона; 2) да не са обнародвани; 3) да са утвърдени по съществуващия правов ред при влизането им в сила. Конвенцията за пътното движение отговаря на всички посочени условия, следователно обнародването е дължимо, а неизвършването му в определения от закона срок представлява бездействие по смисъла на чл. 256 от АПК по изпълнение на задължение, което произтича пряко от нормативен акт. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касатора отменителни основания, съдът е тълкувал и приложил правилно закона, поради което решението му следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенцията на ответника по касация за присъждане на понесените пред настоящата инстанция разноски се явява основателна и следва да бъде уважена. С оглед направеното искане по реда на чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 от ЗАдв., в полза на процесуалния представител на П. Велчева следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение