Решение № 17660 от 23.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7661/2019 г.

Решение № 17660 от 23.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7661/2019 г., I о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"/ОДОП/ – гр. Варна, приподписана от юрк. Маринова, против Решение № 663 от 29.03.2019 г., постановено по адм. дело № 3462 от 2017 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-03000317000310-091-001 от 24.07.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с Решение № 360 от 20.11.2017 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" – гр. Варна, с който е установено задължение за Г. Костов за данък върху доходите на физическите лица – свободни професии, граждански договори и др. по ЗДДФЛ в общ размер на главницата 47 562, 18 лева и на лихвата – 20 047, 40 лева, както следва по години: За 2010 г. главница в размер на 20 673,93 лева и лихва – 13 153,04 лева; За 2012 г. главница в размер на 1 857,43 лева и лихва – 798,80 лева; За 2013 г. главница в размер на 4 107,14 лева и лихва – 1 349,03 лева; За 2014 г. главница в размер на 20 923,68 лева и лихва – 4 746,53 лева, и е осъдена НАП да заплати на Г. Костов разноски по делото, съответно е осъдена да заплати в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на жалбоподателя. В касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неправилно и незаконосъобразно, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Те основно се свеждат до следното: 1. Неправилен е подходът на първоинстанционния съд при изготвяне на съпоставката на имущественото състояние на ревизирания субект, с аргументи че органът по приходите не е задължен да осъществява баланс на касовата наличност, за да се установи размерът на наличните парични средства в брой, при положение в което самото данъчно-задължено лице не е декларирало, че притежава такива към края на всеки един от данъчните периоди и 2. Неправилно административният съд е отрекъл тезата на приходната администрация, че през 2010 г. Костов е реализирал облагаем по смисъла на чл. 12 от ЗДДФЛ непаричен /по смисъла на чл. 10, ал. 4 от ЗДДФЛ/ доход, който следва да участва при формиране на годишната данъчна основа по чл. 36 от ЗДДФЛ, върху която се дължи и данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ, както и алтернативната /очевидно/ теза, че в случая Костов е извършил действия с цел заобикаляне на данъчния закон, при което е приложима разпоредбата на чл. 77 от ЗДДФЛ, във вр. с чл. 16, ал. 1 от ЗКПО и следва да се приеме, че при конкретната фактическа обстановка е реализиран доход от продажбата на движимо имущество в хипотезата на чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г." от ЗДДФЛ, който се определя като облагаем по смисъла на чл. 12 от ЗДДФЛ, който подлежи на облагане с данък по чл. 46, ал. 1 от ЗДДФЛ върху данъчна основа, определена по реда на чл. 38, ал. 10 от ЗДДФЛ, който при липсата на доказателства, че е удържан от платеца "следвало да се включи в общата данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ, върху която се дължи допълнителен данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2010 г. Счита се, че правилно с Решението на ответника в тази връзка и след като такъв данък не е определен с РА е "коригиран данъка по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ до общо определения с РА размер на данъка по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2010 г.". С тези съображения се претендира отмяна на съдебния акт, вкл. в частта му за разноските, и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата против РА и се присъдят направените разноски за две съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – Г. Костов, лично и чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба по съображения подробно изложение в депозирания по делото писмен отговор и в пледоарията в хода по съществото на спора. Процесуалния представител претендира адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата в размер на 3 500 лева, за което представя и списък на разноските. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Варна е бил РА № Р-03000317000310-091-001 от 24.07.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна, "потвърден" с Решение № 360 от 20.11.2017 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" – гр. Варна, с който е установено задължение за Г. Костов "за данък върху доходите на физическите лица – свободни професии, граждански договори и др. по ЗДДФЛ в общ размер на главницата 47 562, 18 лева и на лихвата – 20 047, 40 лева, както следва по години: За 2010 г. главница в размер на 20 673, 93 лева и лихва – 13 153, 04 лева; За 2012 г. главница в размер на 1 857, 43 лева и лихва – 798, 80 лева; За 2013 г. главница в размер на 4 107, 14 лева и лихва – 1 349, 03 лева; За 2014 г. главница в размер на 20 923, 68 лева и лихва – 4 746, 53 лева, върху данъчна основа, определена по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК с оглед обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК. Настоящата касационна инстанция преценява оспореното първоинстанционното решение като валидно и допустимо. Фактическата обстановка е правилно установена от съда и изводите му са мотивирани със собствени мотиви след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетите експертизи. На първо място неоснователно е възражението на касатора относно неправилността на съдебния акт в частта му с която е отменен РА относно вменените задължения за 2010 г. В тази връзка достатъчно е достатъчно да се посочи следното от касационната инстанция. С процесния РА в тази му част е установено задължение за "годишен и авансов по ЗДДФЛ като ЕТ" или за данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ, ведно с прилежащи лихви за забава, което именно по вид и размер публично задължение е оспорено с жалбата до горестоящия административен орган. На отделен ред в Таблица 1 "Установявам" от процесния РА е изведено определеното от органите по приходите задължение за "Данък върху доходите на физическите лица – свободни професии, граждански договори и др.", т. е. данъка по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ, което е в размера на декларираното с ГДД и внесено от самия ревизиран субект и същото не е било предмет на жалбата до Директора на Дирекция "ОДОП" – гр. Варна. В този смисъл и касационната инстанция приема, че процесният РА е влязъл в сила, като необжалван в срока по чл. 152, ал. 1 от ДОПК, в частта му относно установеното задължение за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ /данък доходите на физическите лица – свободни професии, граждански договори и други, според терминологията на органите по приходите/. Или след като е счел /по собствените му мотиви/, че не се установява от доказателствата по ревизията да са реализирани от Костов доходи от стопанска дейност като едноличен търговец, с аргумента че не се установява дейността по повод разпореждането с процесното движимо имущество /т. нар. метален покрив/ да попада в обхвата на чл. 1, ал. 1, т. 14 от ТЗ, а се касае до инцидентен характер на разпоредителната сделка, то това е следвало да бъде достатъчно основание за отмяна на РА в тази му част, което не е сторено. Действително съдът е отбелязъл, че съобразно мотивите на Решението на горестоящия административен орган, всъщност той е "потвърдил" в тази му част РА с аргумента, че се касае до доход подлежащ на облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ /непаричен съгласно първите съображения/, респ. до доход по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г." от ЗДДФЛ, който също според приходната администрация участва при формиране на общата данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ и подлежащ на облагане /и в двете хипотези/ с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ, но посочи се по-горе в тази му част РА е влязъл в сила. Следва да се подчертае, че макар и съгласно правомощията му по чл. 155, ал. 2 от ДОПК решаващият орган да може да "потвърди, измени или отмени изцяло или частично ревизионния акт", то това безспорно касае единствено и само "обжалваната част" на РА /така чл. 155, ал. 2 in fine от ДОПК/, а отделно от това не може да се приеме и тезата, че в обхвата на тези му правомощия е да променя и вида на данъка, т. е. да установи различно по вид публично задължение от установеното с атакуваната пред него част от РА /в случая от такъв по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ в чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ/. Противното би означавало, както е в случая, да се посегне на стабилитета на влезлия в сила в тази му част РА, респ. да се определят задължения, които не са включени в обхвата на възложеното ревизионно производство /а и това е направен опит да се направи, за което съображения се излагат по-долу/. Относно последното както ВАС приема в константната си практика съгласно чл. 113 от ДОПК един от задължителните реквизити на ЗВР е посочване на видовете ревизирани задължения за данъци и / или задължителни осигурителни вноски. Т. е. това е предметният обхват на ревизията, който определя правомощията на данъчните органи да извършват съвкупността от процесуални действия по чл. 110, ал. 2 от ДОПК по установяване на задължения за данъци по смисъла на чл. 108 от ДОПК. Съответно, при липса на надлежно възлагане на ревизия по отношение на конкретен вид данъчно задължение, за органите по приходи по чл. 118, ал. 2 от ДОПК във вр. с чл. 119, ал. 2 от ДОПК /в която и да е от редакциите на тази правна норма/ не е налице материална компетентност да установят този вид данъчни задължения по отношение на ревизирания субект. В този смисъл Решение № 1011 от 27.01.2014 г. по адм. дело № 5617/2013 г. по описа на Върховния административен съд, I отделение, решение № 6183 от 25.05.2016 г. по адм. д. № 2230/2015 г. по описа на Върховен административен съд, VIII отделение, Решение № 12835 от 17.12.2007 г. на ВАС по адм. д. № 8885/2007 г., I о., и др. В тази връзка напълно несподелими и в противоречие с материалния закон са изводите на горестоящия административен орган, че доходът от продажбата на имущество по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "г" от ЗДДФЛ участва при формиране на общата данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ и подлежи на облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ. Данъчната основа, определена по реда и подлежаща на облагане с окончателен данък по чл. 38, ал. 10, глава Шеста "Окончателен данък за доходи от източник в България и чужбина" от Част Трета "Окончателни данъци" по ЗДДФЛ във връзка с разпоредителна сделка - продажба на движимо имущество по чл. 13, ал. 1, т. 2, буква "г" от ЗДДФЛ не участва при формиране на общата данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ, която по дефиниция е формирана от сумата от годишните данъчни основи по чл. 25, 30, 32, 34 и 36, като в случая безспорно не се касае до "доход от други източници" по смисъла на чл. 35 от ЗДДФЛ. В случая чл. 46, ал. 1 от ЗДДФЛ определя ставка на данъка от 10 %, но съгласно ал. 6 на същата правна норма "Окончателният данък по глава шеста се удържа и внася в сроковете и по реда на чл. 65 – 68", като не подлежи на деклариране с ГДД съгласно чл. 50 от ЗДДФЛ /в относимата му редакция/, вкл. и по аргумент от чл. 52, т. 2 и т. 3 от ЗДДФЛ/също в приложимата редакция в сила от 1.01.2010 г. /от носителя на задължението. Фактът дали платецът на данъка го е декларирал и/или внесъл в бюджета има отношение единствено и само към приложението на чл. 18 от ДОПК и субектът, спрямо който може да бъде осъществено ревизионното производство, но не променя вида на данъчното задължение и неговия носител. Същественото в случая е че определянето на такъв по вид публични задължения – "окончателен данък по глава шеста" не е включен в обхвата на ревизията /съгласно издадените ЗВР/, респ. в частта му по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2010 г. РА е влязъл в сила, поради което и всякакъв съждения за реализиран т. нар. "непаричен доход" /а тук е мястото да се посочи, че се споделят изцяло съображенията на съда, че такъв не е реализиран/, или доход, подлежащ на облагане с данък по чл. 38, ал. 10 от ЗДДФЛ /отделен е въпросът доколко въобще е реализиран и такъв, а не се касае до разпореждане с движимо имущество в общата хипотеза, доходът от което е необлагаем такъв съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗДДФЛ/, са несъотносими към настоящия правен спор. Още веднъж следва да се подчертае и че определянето на задълженията за "данък доходите на физическите лица – свободни професии, граждански договори и др." – т. е. данъкът по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2010 г. е предмет на установяване с необжалваната част на процесния РА, в която същият е влязъл в сила, поради което и единствената допустима хипотеза за повторно определяне на този вид публични задължения е тази по чл. 133 и сл. от ДОПК, разбира се при спазване и на срока по чл. 109 от ДОПК. Или с постановявана не Решението си горестоящият административен орган е променил вида на вменения с обжалваната част на РА данък, което е недопустимо, но доколкото предмет на съдебния контрол е РА, а не решението на горестоящия административен орган, то правилен и законосъобразен е крайният извод на Административния съд за отмяната му в тази му част, макар и да не се споделят аргументите, че съобразно правилото на чл. 155, ал. 2 от ДОПК един такъв подход на горестоящия административен орган да е напълно допустим. В случая не се касае до промяна на правното основание на което се дължи конкретно вмененото с РА публично задължение, а до промяна на вида на данъка, какъвто не е установен с атакуваната част РА. Следва да се посочи за пълнота на настоящото изложение и че касационната инстанция констатира, че включването в обхвата на конкретната ревизия на определянето на задълженията на ревизирания субект за данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ за 2010 г. е сторено след изтичане на срока по чл. 109 от ДОПК, който срок е преклузивен и за спазването на който съдът следи служебно /така ЗВР № Р-03000317000310-020-004, л. 11-12 от адм. преписка, с която за първи път в обхвата на ревизионното производство е включено определян на задълженията за данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ, е издадена на 23.05.2017 г. и връчена на 23.05.2017 г. при изтекъл срок по чл. 109 от ДОПК за установяване на задължението за данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ за 2010 г. на 1.01.2017 г./, което е самостоятелно основание за отмяна на РА в тази му част, вкл. и без да се разглежда спора по същество. Относно вменените задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. Възраженията, изложени в касационната жалба се свързват най-общо с факта, че ревизираното лице не е посочило наличността на средствата към 31.12., респ. към 01.01. на съответната година, поради което и правилно би било да се приеме че такива не съществуват, както и не са споделени изводите на първоинстанционния съд, че в хода на ревизията да бъдат изследвани и т. нар. парични потоци. Тези възражения не се споделят от касационната инстанция. При действието на чл. 2 от ЗДДФЛ обект на облагане по този закон са доходите на местните и чуждестранните физически лица. Доходите могат да бъдат с различни източници - чл. 10, ал. 1 от ЗДДФЛ, като с арг. от чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ изброяването на източниците не е изчерпателно. От разпоредбите на чл. 2, 3 и 10 ЗДДФЛ следва разбирането за дохода като положително изменение в имуществото на физическото лице. Съгласно чл. 12, ал. 1 ЗДДФЛ облагаеми са доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице през данъчната година. Според чл. 15, чл. 16 и чл. 17 ЗДДФЛ данъчната година е календарната година, а облагаемият доход и данъчната основа се определят за всеки източник на доход поотделно. Общата годишна данъчна основа е сумата на годишните данъчни основи по чл. 25, чл. 30, чл. 34 и чл. 36, намалена с предвидените в този закон данъчни облекчения. Следователно релевантно за спора с оглед това налице ли е обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК е салдото към 31 декември на съответната година, получено при съпоставяне имущественото и финансовото състояние на ревизираното лице за годината. В случая от страна на приходната администрация се поддържа тезата, че е на лице обстоятелството по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК за 2012 г., 2013 г. и 2014 г., като за последната и това по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК, от което произтича правомощието им да определят данъчната основа за облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ на Костов по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК. Действително при констатирано в хода на ревизията имуществено несъответствие е относимо към обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, което е условие да се приложи презумпцията на чл. 123, ал. 1, т. т. 1 и 2 ДОПК за наличие на подлежащ на облагане доход, когато стойността на имуществото на лицето явно съществено превишава размера на декларираните приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране, получено от него /т. 1/, или при направени разходи от лицето и свързаните с него лица, които явно и съществено надвишават размера на декларираните получени средства /т. 2/. Съгласно правилото на чл. 124, ал. 2 ДОПК в тежест на администрацията е да установи юридическите факти, представляващи основания по чл. 122, ал. 1 ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред. В конкретната ревизия се твърди да е изоставен подходът за съпоставяне на т. нар. "парични потоци". Това обаче следва да се отчете като неправилен подход от приходната администрация и очевидно следва да бъде съобразен вкл. и съобразно нормата на чл. 123, ал. 1, т. 2 от ДОПК и правилата на формиране на данъчната основан по реда на чл. 122, ал. 2, т. 3 /където се има впредвид и "движението", а не само "остатъците"/, т. 8 брутните приходи/доходи (оборота), вкл. и т. 16 "други доказателства, които могат да послужат за определяне на основата", поради което и възраженията на касатора за противното не се споделят. Още повече, че същите данни са били предоставени още в хода на ПУФО и ревизията /така извлеченията от банковите сметки на Костова и съпругата му, данните за получени и предоставени вкл. в брой заеми/, съответно последователно се е поддържала тезата, че разходи са покрити от остатъка от установените от същата приходна администрация в хода на проведено ревизионно прозиводство налични парични средства към 31.12.2008 г., същите следва да участват при съпоставка на финансовото и имущественото състояние на ревизираното лице. Освен това следва да се посочи, че разходите под формата на погасени кредити и платени най-общо казано публични задължения, са такива взети именно от извлеченията по същите тези банкови сметки, са отразени в изготвения анализи от ревизиращите органи. Както правилно е посочил първоинстанционния съд /а и това не е отречено както в касационната жалба, така и в депозираните писмени бележки от процесуалния представител на касатора/ в случая се касае до ревизия на физическо лице, което не е задължено да води счетоводство, за да знае с точност и да декларира /като тук очевидно се има в предвид декларирани в хода на ревизионно производство по правилата на чл. 122 и сл. от ДОПК/ налични към всяка една от процесните години парични средства в брой. Отделно от това касаторът пропуска да отбележи и факта, че за периода от 16.10.2009 г. до 23.04.2012 г. Г. Костов е с мярка за неотклонение "задържане под стража", поради което и неясно как същият би могъл да разполага с данни, съответно да декларира такива, за налични средства в брой към 01.01. на посочените ревизирани периоди. Все в тази връзка неясно какви разходи, които не са установени в хода на ревизията са били извършени от лицето в този период, респ. какви доходи е успял да реализира, извън декларираните и обложени такива. На следващо място безспорно задължение на лицата е да подадат декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК, но това им задължение произтича от изначалното доказване от страна на самата приходна администрация основанието за провеждане на ревизията по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК, в случая т. 7 и т. 2 за разглежданите периоди, а това както правилно е приел административния съд не е сторено. Отделно от това лицето е изпълнило задължението си по чл. 37, ал. 2 от ДОПК и е предоставило всички данни, сведения, документи, книжа, носители на информация и други доказателства, отнасящи се до неговите права и задължения, като в нарушение на принципите на чл. 3 и чл. 5 от ДОПК са последващите действия на приходната администрация и отказа да зачете установеното от самата нея в хода на ревизията и то очевидно единствено и само с аргумента, че ревизирания субект не е посочил конкретни размери на налични към 01.01. парични средства. Достатъчно е в тази връзка да се посочи, че при възприемане като начално салдо на разполагаемите средства в брой към 01.01. на съответната година на размера на установеното от самите органи по приходите положително превишение в имущественото състояние на ревизирания субект за 2010 г. и 2011 г. е достатъчно да се обоснове извод, че при използване на подхода на самата приходна администрация не се установява нарастване на икономическото и финансовото му състояние обосноваващо хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. Некоректно се твърди в касационната жалба, че в хода на ревизията е проследено движението по банковите сметки на семейството. От материалите по делото се установява, че такъв анализ не е сторен, като единствено са посочени началните и крайни салда по банковите сметки, при положение, че в хода на цялостното производство са изискани и съответно представени извлечения от същите и се е поддържало тезата, че и това са средствата използвани за покриване разходите на семейството, а постъпленията на паричните средства по тях са с посочено основание, както е констатирано и от вещото лице и тези постъпления не формират подлежащ на облагане доход. Или в случая посочените обстоятелства, вкл. и движението по банковите сметки на лицето, а и на семейството му като цяло, предвид конкретния подход използван в хода на ревизията, вкл. и предоставените и получени заеми в брой и по банков път /за което спор по делото не се формира, а и са на лице доказателства/, е следвало да бъдат отчетени, както е сторило вещото лице при изготвянето на допълнително заключение, депозирано на 21.09.2018 г., и последващо допълнително заключение депозирано на 4.01.2019 г., приети без оспорването им от страните в процеса във фактическите им констатации, а единствено са изразени резерви относно методиката по която е съпоставило вещото лице имущественото състояние на ревизирания субект към края на всеки един от отчетните периоди. В тази връзка обаче подходът на вещото лице при изследване на имущественото и финансово състояние следва методологията на органите по приходите, като установените парични средства в брой и по банков път в края на годината се изваждат от размер на установените такива в началото и получените приходите през същия данъчен период, наред с установените "разходи", като не включва в началото на следващия ревизиран период установената положителна разлика. Методът на органите по приходите при издаването на РА следва разбирането за дохода като положително имуществено изменение, с които аргументи не е изследвано въобще движението на парите в брой – но вкл. и касовите операции определят имущественото състояние на данъчно задълженото лице и следва да бъдат взети в предвид, съобразно и цитирани по-горе разпореди на ДОПК. Именно това е сторило вещото лице при изготвяне на посочените две допълнителни заключения, поради което и правилно са кредитирани от състава на първоинстанционния съд и възраженията за противното не се споделят от касационната инстанция. Правилен е подходът, а и съобразен с този на самата приходна администрация по редица други дела, проверката за имуществено и финансово несъответствие да се извършва като сборът на разполагаемите средства в брой и по банкови сметки в началото на периода и постъпленията се намали с разходите и наличните парични средства в брой и банкови сметки в края на периода. Правилен е и подходът на съда, съобразен с установената съдебна практика по този род дела, като начално салдо към 01.01. на всеки един от ревизираните периоди да се включва и установеното положително такова към 31.12 на предходната година. Останалите възражения всъщност съставляват оспорване на фактическите констатации и сторените въз основа на тях изчисления, т. е. експертните изводи, в приетите по делото заключения на вещото лице, което не е своевременно сторено при приемането, и нямат място в касационното производство. Или в хода на процеса при доказателствена тежест за приходната администрация същата не установи наличието на предпоставката по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК за процесните данъчни периоди. Що се касае до възприетото наличие на хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК за разглежданата 2014 г. то повече от очевидно е, както е приел и първоинстанционния съд, че недекларирането на доход в размер на 124 лева, който доход е с установен източник и за разликата до пълния му размер от 680 лева е надлежно деклариран, не може да обоснове извод за наличието на тази хипотеза. Или при липсата на предпоставките по чл. 122, ал. 1, т. т. 2 и 7 ДОПК, не може да се приложи новелата на чл. 123, ал. 1 от ДОПК и да се презюмира получен от касатора доход, подлежащ на облагане; неправилно основата за облагане е определена по критериите на чл. 122, ал. 2 ДОПК и към тази основа е отнесена ставката по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ. Или установяващият задължения за преки данъци и за лихви за забава ревизионен акт и в тази му част – 2012 г., 2013 г. и 2014 г. е незаконосъобразен. До тези изводи е достигнал и първоинстанционният съд, поради което и атакуваното решение като правилно и законосъобразно и нестрадащо от релевирания касационен порок по чл. 209, т. 3 от АПК, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при конкретния материален интерес и осъществения обем процесуално представителство, на адв. Амуджиев следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 3 500 лева. Неоснователна е претенцията за присъждането му до минимума по чл. 8, ал. 1, т. 4 от цитираната Наредба. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховния административен съд, първо отделение: