Решение № 20 от 30.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 376/2018 г.

Решение № 20 от 30.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 376/2018 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Емил Марков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 448/19.08.2019 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение атакуваното от застрахователната компания "Лев Инс" АД-София осъдително решение на Пловдивския апелативен съд по т. д. № 442/2017 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид констатацията за противоречие между този съдебен акт за уважаването на предявен като частичен пряк иск срещу застрахователя и задължителната практика на ВКС, обективирана в постановките на ППВС № 4/25.05.1961 г. и на ППВС № 5/24.11.1969 г. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция от процесуалния представител на застрахователя настоящ касатор е постъпило искане за даване ход на делото по същество и са депозирани писмени бележки, в които се поддържа главното оплакване в касационната жалба, че неправилно Пловдивският апелативен съд бил приел "за доказано по основание", че ищцата Е. Ч. попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на пострадал при непозволено увреждане. Според застрахователя по делото било установено, че ищцата е живеела в отделно домакинство със своите родители, различно от това на нейните баба и дядо, загинали в хода на процесното ПТП от 20.09.2013 г. Това обстоятелство изключвало възможността отношенията между ищцата и починалите "да са заместили по някакъв начин отношенията, които те са имали с най-близките си родственици (родители, деца), или пък тези, които ищцата е имала със своите най-близки – родителите си". Затова, щом като тези отношения не се отклоняват от обичайните за подобни връзки, те не могат да обосноват визираното в ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. изключение, както това е изрично указано в дадените в мотивната му част разяснения. В същото открито съдебно заседание пред ВКС процесуалният представител на ответницата по касация (ищца в първоинстанционното производство по предявения като частичен пряк иск с/у ЗК "Лев Инс" АД) е изразил становище за потвърждаване на атакуваното въззивно решение, с което тази претенция е била уважена в предявения по делото размер, акцентирайки в писмената си защита върху това, вкл. с оглед на приетото междувременно тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС за частичния иск (№ 3 от 22 април 2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г.), че при данните по делото за веднъж вече воден частичен пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); между същите страни, делото по който е приключило с влязло в сила осъдително решение срещу застрахователя "Лев Инс" АД, то по всички релевантни за спорното право по настоящето дело факти е било формирана сила на пресъдено нещо. На това основание в настоящия процес съдът следвало да обсъжда само въпроса за размера на неимуществени вреди. Като взе предвид оплакванията и доводите на касатора ЗК "Лев Инс" АД, вкл. наведените в писмените му бележки по делото, становището и аргументите на ответницата по касация Е. Р. Ч., както и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на атакуваното въззивно решение в пределите на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба на застрахователното дружество е изцяло неоснователна. Не се констатира наличието на пороци на атакуваното с нея решение № 275/24.10.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, по гр. дело № 442/2017 г. по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, представляващи касационни отменителни основания. С влязло в сила по реда на чл. 296, т. 1 ГПК въззивно решение № 715/16.05.2016 г. на Пловдивския ОС, ГК, VІІІ-и с-в, постановено по гр. дело № 289/2016 г., застрахователната компания "Лев Инс" АД-София е била осъдена – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); - да заплати на Е. Р. Ч. от същия град сума в размер на 10 000 лв. (десет хиляди лева), представляваща част от дължимото й обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо И. Х. К., настъпила на 20.09.2013 г. в резултат от ПТП, причинено виновно от И. П. С. от [населено място], [община] като водач на л. а. марка "Пежо", модел 308, с рег. [рег. номер на МПС], за което МПС е била сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите с полица № 2211202216532/25.09.2012 г. и ведно със законната лихва върху горепосочената главница на застрахователното обезщетение, считано от датата на вредоносното събитие /20.04.2013 г. / и до окончателното му изплащане. С това въззивна решение сума в същия размер и на същото основание е била присъдена на Ч. и като част от дължимо от ЗК "Лев Инс" АД обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди от смъртта на Е. Ж. К. в хода на същото ПТП, която е баба на ищцата. В мотивите към този влязъл в сила съдебен акт е било прието, че загиналите родственици на ищцата са допринесли в равна степен /50%/ с виновния за процесното ПТП водач на лекия автомобил за настъпването на вредоносния резултат, защото, като пешеходци, са се отклонили от задължението си по чл. 113, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата и са нарушили запрета на чл. 114, т. 2 от същия закон да не се намират на пътното платно в условията на ограничена видимост. Отчитайки мъчителния начин, по който е настъпила смъртта на близките й, внезапността на събитието, прекъснало личните й отношения с тях, белязани дотогава с взаимна обич, привързаност и подкрепа, както и емоционалната травма от загубата на лица, към които ищцата е била привързана като към нейни родители, съставът на Пловдивския ОС е приел, че: "справедливото обезщетение, отговарящо най-пълно и адекватно на вида и интензитета на причинените на ищцата болки и страдания, следва да се определи в размер на по 100 000 лв. за загубата на всеки от загиналите". Така, при уваженото защитно възражения на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е намалил тази обезщетения наполовина /до размер на 50 000 лв. по всяка от двете претенции/, уважавайки последните, предявени като частични за по 10 000 лв., в пълните им размери, т. е. по 10 000 лв. Съгласно т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2016 г., решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Надлежно разяснени в тази връзка са следните три аспекта на постановката: а. / Независимо, че с частичния иск се търси защита н ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващи иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право; б. / При постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните, да установи реално осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод за възникването, съществуването, прекратяването или погасяването на съответното материално правоотношение, разбирано като двустранна правна връзка, обединяваща корелативни субективни права и юридически задължения от момента на тяхното възникване до реализацията им /арг. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК/; в. / При отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право. Следователно обективните предели на формираната по горепосоченото /влязло в сила/ въззивно решение № 715/16.05.2016 г. на Пловдивския ОС, ГК, VІІІ-и с-в, по гр. дело № 289/2016 г. сила на пресъдено нещо включват в своя обхват както веднъж установения като "справедлив" размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществените вреди на ищцата Ч., а именно по 100 000 лв. (сто хиляди лева) за всеки един от нейните двама възходящи родственици от ІІ-ра степен, но така също и уваженото защитно възражения на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, резултиращо в приемането, че това застрахователно обезщетение реално следва да бъде намалено наполовина: заради установения приживе паритетен каузален принос на И. Х. К. и Е. Ж. К. за настъпването на 20.09.2013 г. на процесния вредоносен резултат, свеждащ се до смъртта им. Като е присъдил – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); - още по 40 000 лв. (четиридесет хиляди лева) за понесените от Ч. неимуществени вреди от загубата на всеки един от родствениците й /или общо сума в размер на 80 000 лв. /, съставът на Пловдивския апелативен съд е постановил правилно /обосновано и законосъобразно/ решение, което ще следвада бъде потвърдено. Относно субективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана по горепосоченото влязло в сила въззивно решение № 715/16.05.2016 г. на ОС-Пловдив, постановено по гр. дело № 289/2016 г., което предшества приемането на ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г.: Тези субективни предели обхващат страните по материалното правоотношение /ищцата Ч. и ответната по преките й искове ЗК "Лев Инс" АД/, но също и лицата, които макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. В този смисъл атакуваното в настоящето касационно производство решение № 275/24.10.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, постановено по гр. д. № 442/2017 г., коректно зачита тези субективни предели, базирани върху приемането, че е налице изключителност на случая, в който внучка се оказва материално- и процесуалноправно легитимирана да води преки искове срещу застраховател по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите за понесени неимуществени вреди от смъртта на нейните баба и дядо в резултат от ПТП с установен за виновен за настъпването му водач на лек автомобил с влязла в сила присъда. Предвид възприетите с влязлото в сила въззивно решение на ОС-Пловдив факти, че бракът между родителите на ищцата е бил прекратен с развод в детската й възраст, че тя е останала да живее при майка си, но поради алкохолната зависимост на последната реално е била отгледана от своите баба и дядо /загиналите в резултат от процесното ПТП, настъпило на 20.09.2013 г. / и така създадената помежду им емоционална връзка е била трайна и дълбока, Ч. е била призната за материално легитимирана да получи обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди от причинената смърт на тези двама нейни възходящи роднини от втора степен. Ето защо атакуваното в настоящето касационно производство въззивно решение не противоречи на създадената впоследствие задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение