Решение № 1653 от 20.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9866/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. АПК. Образувано е по касационните жалби на директора на Басейнова Дирекция "Източнобеломорски район" (БД ИБР) и на "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД с ЕИК 131059318 против Решение 2711/10.07.2024 г. на Административен съд Пазарджик, постановено по административно дело 1118/2023 г. С доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК, касаторите претендират отмяна съответно на частта от него, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 72/19.10.2023 г., и на частта от него, с която е отхвърлена жалбата против него. "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД заявява и искане за присъждане на разноски. Директорът на БД ИБР - гр. Пловдив оспорва жалбата на "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Христова по съображения, изложени в писмен отговор. "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД оспорва жалбата на директора БД ИБР като неоснователна чрез пълномощника си адв. Семерджиева по съображения, изложени в писмено становище. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са допустими като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни срещу частите от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятни за тях. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд - Пазарджик е АУПДВ 72/19.10.2023 г., издаден от директора на БД ИБР. Със същия е установено на "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД задължение за такса за водовземане на минерални води по Разрешително 31610121/06.06.2019 г. за периода 01.01.2021 г. 31.12.2022 г. в размер на 19 656 лв. и лихва за периода до 19.10.2023 г. в размер на 2 775.95 лв. на основание чл. 194, ал. 3 и ал. 6 от Закона за водите (ЗВ). Първостепенният съд правилно определя основния спорен между страните по делото въпрос относно наличието на материалноправните предпоставки за дължимостта на таксата. Отхвърля жалбата на дружеството против оспорения АУПДВ в частта му, в която му е установено задължение за такса за 2021 г. в размер на 11 037.60 лв. и лихва за периода 16.02.2022 г. 19.10.2023 г. в размер на 2 058.29 лв. с мотива, че същата се дължи на основание чл. 194, ал. 3 ЗВ, независимо от това че водовземането не е реализирано. За да отмени акта в частта му на установените задължения за 2022 г., съдът приема, че таксата не се дължи на основание чл. 194, ал. 14 ЗВ. По фактите не е налице спор и те са точно установени от административния съд. С Разрешително за водовземане от минерална вода 31610121/06.06.2019 г., издадено от директора на БД ИБР, е предоставено на "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД правото на водовземане от минерална вода от находище Велинград Лъджене 17 по Приложение 2 към чл. 14, т. 2 ЗВ чрез каптиран естествен извор К-19 за водоснабдяване на Аква парк към хотелски комплекс Елбрус, разположен на територията на УПИ III-8955, 4201 по плана на гр. Велинград. Разрешителното е с начален срок на действие 06.06.2019 г. и краен срок 06.06.2029 г. Титулярят поема задължение да заплаща такса водовземане на базата на разрешения обем вода и целите на водовземането. В приложение към разрешителното са посочени условията, при които е разрешено водовземането. Според т. 8 от същото присъединяването на отклонението за захранване на водоснабдявания обект към КЕИ К-19 следва да се извърши съгласно проекта за присъединяване, въз основа на който е издадено разрешителното. Според т. 12.1 титулярят следва да упражни правото си на водовземане от КЕИ К-19 в обекта на водоснабдяване не по-късно от една година от началния срок на действие на разрешителното (06.06.2020 г.). Според т. 12.4 същият е длъжен да се присъедини от черпателен резервоар публична общинска собственост, който ще бъде изграден на територията на ПИ 7745, кв. 156 по плана на гр. Велинград съгласно предложение на Община Велинград с изх. 24-00/147/22.03.2019 г. Според приетата по делото съдебно техническа експертиза: При така установените факти правилно първостепенният съд приема, че "ЕЛБРУС ХОЛИДЕЙС" ЕООД дължи таксата за водовземане на минерални води по Разрешително 31610121/06.06.2019 г. за периода 01.01.2021 г. 31.12.2021 г. Това е така, защото макар да не е упражнил правото си на водовземане от КЕИ К-19 в обекта на водоснабдяване до 06.06.2020 г., тъй като присъединяването към водоснабдителния обект не е реализирано, титулярят на разрешителното не се е отказал от предоставеното му право по реда на чл. 197, ал. 7 ЗВ и не е поискал прекратяването на действието на разрешителното. Съгласно чл. 194, ал. 1, т. 1, б. в) ЗВ таксата се дължи за правото на използване на водите. Това право дружеството придобива по силата на издаденото му разрешително, в което изрично е регламентирано и задължението му за заплащане на таксата за водовземане. Безспорно през 2021 г. обективно е невъзможно дружеството да упражни правото си на водовземане поради това, че обектът на водоснабдяване не е присъединен към водоснабдителното съоръжение, но титулярят е бил наясно с условията на издаденото му разрешително и ги е приел (виж в същия смисъл Решение 12473/19.11.2024 г. на ВАС по адм. д. 6877/2024 и Решение 3770/01.04.2016 г. на ВАС по адм. д. 5091/2015 г.). По изложените съображения неправилно административният съд приема, че за 2022 г. таксата не се дължи на основание чл. 194, ал. 14 ЗВ. Според цитирания законов текст, когато компетентните органи установят, че в състоянието на довеждащата система до обекта, в който се ползва минералната вода, са настъпили повреди, препятстващи упражняването на предоставеното право за водовземане, и системата не е собственост на титуляря на разрешителното, таксата за водовземане се определя на базата на отнетия обем вода, условията на чл. 194а, ал. 1 и температурата на минералната вода за периода от датата на установяване на повредата до възстановяване на довеждащата система, но не повече от една година за срока на действие на разрешителното. Разпоредбата на чл. 194, ал. 14 ЗВ не намира приложение в случая, тъй като констатираната повреда не е на довеждащата система до обекта и затова е препятствала упражняването на правото на водовземане, поради което по изключение таксата следа да се определи на базата на отнетия обем вода, а не на базата на разрешения обем. Повредата е констатирана от органите на БД ИБР във водоснабдителното съоръжение, към което обектът на дружеството все още не е присъединен. Като постановено при неправилно приложение на материалния закон, решението на Административен съд Пазарджик следва да се отмени в частта му, в която е отменен АУПДВ, и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу него. В останалата му част решението следва да се остави в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение