Решение № 1246 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2754/2007 г.

Решение № 1246 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2754/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК (обн. ДВ, бр. 59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г.), във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на М. С. В. от с. О., Плевенска област и Н. С. Н. от гр. Д., конституирани на мястото на ищцата Т, починала в хода на производството пред първоинстационния съд, чрез пълномощника им адв. Е от АК - В., против въззивно решение № 4 (без дата) на Д. окръжен съд, постановено по в.гр. дело № 380/2006 г., с което е отменено решение № 413 от 17.01.2006 г. на Д. районен съд, постановено по гр.д. № 534/2003 г., с което са уважени исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Със същото решение исковете са отхвърлени като неоснователни. Наведени са доводи в подкрепа на оплакването за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния закон, с искане за неговата отмяна. Ответниците по жалбата, Р. Д. Н., Т. А. И., А. Т. Т., М. Д. М., и четиримата от с. К., Д. област, М. Т. М. от гр. В., Д. Т. А. от с. К., Д. област, Д. Д. Н., И. Ц. Д. и Н. Ц. В., и тримата от гр. Д., не изразяват становище по нея. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, разгледа жалбата и провери решението, чиято отмяна се иска, с оглед на изложените отменителни основания и съобразно чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предявени са от Т. Г. Н., починала на 2.03.2005 г., заличена като страна и на нейно място конституирани като ищци при условията на чл. 120 ГПК (отм.) наследниците й по закон М. С. В. и Н. С. Н., субективно съединени искове срещу Р. Д. Н., Т. А. И., А. Т. Т., М. Д. М., М. Т. М., Д. Т. А., Д. Д. Н., И. Ц. Д. и Н. Ц. В., с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за признаване за установено, че правото на възстановяване на собствеността върху 73 дка земеделски земи в землището на с. З., Д. област, възстановени от ОПК с. К., като част от 122 дка земеделска земя, на наследниците на Ц. Т. К., са принадлежали на наследодателя на ищците Н, б. ж. на с. З., към момента на внасянето им в ТКЗС. С решение № 413 от 17.01.2006 г., постановено по гр.д. № 534/2003 г., Добричкият районен съд е уважил исковете, като е приел, че към момента на образуване на ТКЗС, собственик на процесните земеделски имоти е бил наследодателя на ищците. По жалба на ответника Р. Д. Н., с решение № 4 (без дата), постановено по в.гр.д. № 380/2006 г. Добричкият окръжен съд (ДОС) е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете, като е приел, че ищците не са доказали правото на собственост на техния наследодател върху процесните земеделски имоти към момента на внасянето им в ТКЗС. Въззивното решение е правилно. По делото е установено и не се спори, че по заявление вх. № 4* от 23.04.1992 на наследниците на Ц. Т. К. - ответниците са възстановени земеделски земи с обща площ от 122 дка, както и че процесните земи с площ от 73 дка са част от тези възстановени земеделски земи. Спорното е, кой е бил собственик на процесните земи към момента на внасянето им в ТКЗС. Доколкото е предявен положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесните земи към меродавния момент, то в тежест на ищците с оглед разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) е да докажат правото на собственост на техния наследодател върху спорните земи и по-точно от какво произтича това право. Правилен е изводът на въззивния съд, че от събраните по делото доказателства не се установява наследодателят на ищците да е бил собственик на процесните 73 дка. Настоящият състав споделя извода на въззивния съд, че съдържащите се в емлячния регистър данни не доказват придобивно основание на правото на собственост. Не са такова доказателство и представените по делото доказателства от ТЗПК с. З. за обстоятелството, кой е собственикът на внесените в масивите на кооперацията земеделски земи. Те не представляват самостоятелно доказателство за наличието на придобивно основание на правото на собственост върху спорните имоти. За разлика от административното по своя характер производство по възстановяване на собствеността върху земеделските земи по реда на ЗСПЗЗ, в исковото производство, в което се твърди и се оспорва правото на собственост, това право следва да се доказва чрез документи, удостоверяващи правни сделки като продажба, дарение, замяна, делби и т.н., или да се събират доказателства за придобиване на правото на собственост върху земите по давностно владение. От представените по делото доказателства може да се направи извод за извършването от страна на наследодателя на ответниците на упълномощителни действия в полза на наследодателя на ищците, но сами по себе си тези действия нямат транслативен ефект, до който извод правилно е стигнал и въззивният съд. Няма събрани по делото доказателства, че упълномощителят се е разпоредил с правото си на собственост върху земите в полза на упълномощеното лице. Дори и да е имало такива намерения, те е следвало да бъдат материализирани в изискваната от закона нотариална форма. Следователно, ищците не са доказали изключителното право на собственост на техния наследодател върху спорния имот, поради което правилно въззивният съд е отхвърлил иска, с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като неоснователен. Решението е законосъобразно, обосновано и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изложеното дава основание да се приеме, че при постановяване на решението си въззивният съд е приложил правилно материалния закон - чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ към установените по делото факти, които е обсъдил при спазване на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Тъй като не са налице релевираните пороци по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) на въззивното решение, същото като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно приложение на материалния закон, следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,