Решение № 11594 от 3.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12410/2016 г.

Решение № 11594 от 3.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12410/2016 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Същото е образувано по жалба на Българска стопанска камара - Съюз на българския бизнес - гр. С., представлявана от изпълнителния председател Б. Д., срещу чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, Приета с ПМС № 243 от 14.11.2005 г., обн., ДВ, бр. 94 от 25.11.2005 г., . Развиват се оплаквания, че посоченият чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, противоречи на първо място на конституционният принцип за съобразуване на таксите с доходите и имуществото на гражданите, установен с чл. 60, ал. 1 Конституцията на Р. Б.. Навеждат се доводи, че в дейността си стопанските субекти ползват кредити от банкови институции, като за обезпечаване на същите се извършва ипотекиране на недвижими имоти, които подлежат на вписване, а таксите за вписване се определят като процент от удостоверявания интерес, а кредитът не е довод или имущество, на основа на който да бъде определяна такса. Развиват се и оплаквания, че исковите молби, свързани с недвижими имоти, също подлежат на вписвания в Агенция по вписванията. Посочва се, че с Тълкувателно решение № 7 от 2012 г. на Върховния касационен съд ищците, освободени от държавна такса на основание чл. 83 ГПК, не са освободени от плащането на държавна такса за вписване. Навеждат се аргументи, че това поставя в неравностойна позиция едни и същи субекти по отношение на заплащането им на държавни такси в качеството им на страни в по съдебни дела, като задължителността на таксата по вписвания, без определена горна граница, в някои случаи може да се окаже пречка за завеждане на иск, което осуетява достъпа до правосъдие. Правят се оплаквания, че оспорената разпоредба противоречи на Закона за държавните такси/ЗДТ/, който с чл. 2 въвежда правилото за икономическа логика и обоснованост на държавните такси. Твърди се, че таксите по вписвания многократно надвишават разходите по предоставяне на услугата и не са съобразени с правомощията и отговорностите на съдията по вписванията, като се излагат съответни доводи. На база на анализ на годишните финансови отчети на Агенцията по вписванията за последните години се правят доводи, че приходите от услуги, предоставяни от Агенцията, надвишават значително разходите по администрирането им, което превръща Агенцията по вписванията в приходна агенция, а не в такава, която предоставя услуги на гражданите и бизнеса. С обстоятелството, че процесната Тарифа е подзаконов нормативен акт, с неограничен кръг адресати, се обоснована правният интерес на БСК да има правен интерес от оспорването на посочената разпоредба. По изложените аргументи се иска отмяната на оспорената разпоредба. Ответният по жалбата Министерски съвет на Р. Б. чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Ответният по жалбата министър на правосъдието чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното: Съгласно чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Р. Б., Върховният административен съд се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове, посочени в закона. Тези актове имат нормативен характер, с тях се създават права и задължения за неограничен кръг правни субекти, за които съществува правен интерес да ги обжалват пред ВАС, ако считат, че те противоречат на закона като нормативен акт от по-висока степен и накърняват правата и законните им интереси. Съгласно чл. 187, ал. 1 от АПК подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени без ограничение във времето. С нормата на чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, Приета с ПМС № 243 от 14.11.2005 г. е прието, че за вписване на подлежащи на вписване актове и документи се събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху цената на иска в размер 0,1 на сто, но не по-малко от 10 лв.; когато цената, по която е таксуван документът, не е указана, таксата се определя върху оценка, определена по реда на приложение № 2 към Закона за местните данъци и такси. Предвид целите и предмета на дейност на сдружение "Българска стопанска камара - Съюз на българския бизнес", видни от представеното на л. 10 от делото удостоверение на Софийски градски съд по ф. д. № 1885/1990 г. за фирмена регистрация, следва да бъде прието, че за сдружението съществува правин интерес от оспорване на посочената разпоредба. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси /ЗДТ/, държавните такси се събират от органите на съдебната власт, от другите държавни органи и бюджетни организации в размери, определени с тарифи, одобрени от Министерския съвет, и постъпват в държавния бюджет, освен ако със закон е предвидено друго. Службата по вписванията като изпълнителна агенция към министъра на правосъдието е създадена с нормата на чл. 58а от Закона за кадастъра и имотния регистър. В този смисъл следва да бъде прието, че примемайки Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписвания, Министерският съвет е действал в рамките законово предоставена делегация, поради което оспорената норма е издадена от компетентен орган. От данните по административната преписка се установява, че при приемане на тарифата са спазени изискванията на Закона за нормативните актове /в действащата към съответния период редакция/ и няма допуснати нарушения на административно-производствените правила. Впрочем в жалбата не се правят оплаквания в тази насока. Едно от основните възражения на жалбоподателя е за противоречие на оспорената разпоредба с конституционния принцип за съобразяване на таксите с доходите и имуществото на гражданите. Навеждат се доводи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 1 Тарифата влиза в противоречие с чл. 60, ал. 1 Конституцията на Р. Б., по силата на който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси съобразно техните доходи и имущество. По направеното възражение съдът приема следното: Съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. За разлика от данъците, които са невъзвръщаеми финансови задължения на гражданите и срещу заплащането им те не получават услуга или не се удовлетворяват техни искания, същественият отличителен елемент при таксите е, че те винаги се заплащат заради получаването на някаква обслужваща дейност или услуга. В този смисъл държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата. Тя е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга (Решение № 10 от 2003 г. по конст. д. № 12 от 2003 г. и решение № 13 от 2014 г. по конст. д. № 1 от 2014 г. на Конституционния съд на Р. Б.). Погледнато в исторически план, таксата за вписване на нотариални актове и искови молби е определена в размер на 0,1 % върху интереса, още през 1992 г., с приемането на т. 44 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси, за таксите, събирани от съдилищата и Министерство на правосъдието, която тарифа е действала до приемането на процесната Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията. Без да са събирани конкретните доказателства в тази насока, не може да бъде прието, че към 1992 г. имуществото и доходите на гражданите са били в по-голям размер, отколкото са понастоящем или към момента на подаване на жалбата, поради което нормата на чл. 2, ал. 1 Тарифата влиза в противоречие с чл. 60, ал. 1 Конституцията на Р. Б.. Наведените в жалбата примери относно размерите на таксите при вписване на ипотека върху недвижим имот при кредитиране от банкови институции и при вписване на искови молби не могат да бъдат възприети като нарушение на принципа на чл. 60, ал. 1 Конституцията. Размерът на отпускания кредит на физически или юридически лица служи като основание за определяне на дължимата държавна такса за вписване на актовете по обезпеченията на кредита, които го гарантират. Притежаваното от дадено лице имущество е обстоятелство, което косвено има значение относно размера на отпусканият кредит/ноторно известно обстоятелство за връзка между размерът на кредита зависи от размера на гарантиращото го обезпечение/, и от там върху размера на таксата за вписване на обезпечението. От друга страна стопанските субекти калкулират в произвежданите от тях стоки или услуги стойността на отпуснатите кредите и разходите по тяхното обслужване, в това число и заплатените държавни такси, така че в крайна сметка те биват заплащани от крайните потребители, а не от кредитополучателя. Обстоятелството, че исковите молби относно спорове за недвижими имоти подлежат на вписване, и че за това вписване във всички случаи се дължи държавна такса/т. 10 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на Върховния касационен съд по т. д. № 7/2012 г., ОСГК/, също не води до извод, че нормата на чл. 2, ал. 2 Тарифата противоречи на чл. 60, ал. 1 Конституцията. Вписването се състои в даване на гласност на подлежащи на вписване актове - чл. 1 Правилник за вписванията. Същото е предвидено в обществен интерес за да съществува яснота и сигурност относно собствеността и обременеността на недвижимите имоти на територията на Р. Б.. Заплащането на държавна такса за вписване е свързано не са само с възмездяване на услугата, но в същото време служи и като гаранция за добросъвестното упражняване на процесуални права от лицата при предявяване на искове, респективно за спирачка относно предевяване на неоснователни искове. Нормално и логично е тази такса да се заплаща от ищците по претенции свързани с недвижими имоти, като вписването защитава правата им по време на висящността на спора. В противен случай тези разходи следва да бъдат поети от бюджета на Агенцията по вписванията, а от там от Републиканския бюджет, или цялото общество, което до би довело до нарушаване на принципа за равенство на гражданите, установен с Конституцията. В случай на уважаване на исковата претенция, направените разходи по вписване на исковата молба ще им бъдат възмездени от ответната страна - чл. 78, ал. ГПК, т. е. няма да е налице накърняване на правата на ищците. С оглед на изложеното не може да бъде прието, че нормата на чл. 2, ал. 1 Тарифата е в противоречие с чл. 60, ал. 1 Конституцията на Р. Б.. Другото основно възражение на жалбоподателя е за противоречие на нормата на чл. 2, ал. 1 Тарифата със Закона за държавните такси и по специално на разпоредбата на чл. 2, която въвежда изискване таксите да съответстват на материално-техническите и административните разходи за определяне на услугата. По направеното възражение съдът съобрази следното: