Решение № 13493 от 11.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9763/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на главен архитект на Столична община, подадена чрез процесуалния представител юрк. Керемидчиев, срещу Решение 11281 от 09.07.2024 г., постановено по адм. дело 2961/2023 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменена заповед РА50-6/06.01.2023 г. на главния архитект на Столична община и е осъдена общината да заплати разноски по делото. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че противно на приетото от първоинстанционния съд процесната заповед е издадена при изяснени факти и обстоятелства с конкретни мотиви в същата. Излагат се по същество доводи относно законосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли първоинстанционната жалба, а в условията на евентуалност да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответниците. Ответниците Л. Д. В. и С. И. В., редовно призовани, чрез процесуалния си представител адв. Спасов, изразяват становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция по чл. 38 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на Л. В. и С. В. срещу заповед РА50-6/06.01.2023 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 91 от АПК е отменена виза за проектиране изх. САГ21-ГР00-184/4/29.04.2021 г., издадена от главния архитект на Столична община за строителство в земеделски земи без промяна на предназначението им за инвестиционно проектиране на едноетажна селскостопанска постройка за съхранение на селскостопанска продукция и инвентар, в това число и помещение за обитаване с площ до 70 кв. м., в имот с идентификатор 29430.4718.41 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], м. [местност] , район [район] . В мотивите на заповедта е посочено, че издадена виза за проектиране в имот с идентификатор 29430.4718.41 е в противоречие с одобрения със заповед РД-02-15-156/13.11.2015 г. на зам. министъра на регионалното развитие и благоустройството, подробен устройствен план /ПУП/ парцеларен план /ПП/ за Междусистемна газова връзка България Сърбия на територията на Република България , с който е наложена сервитутна зона върху имота. Посочено е още, че визата е в противоречие с чл. 108, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, както и с чл. 20, ал. 1 от Наредба 16 от 09.06.2004 . за сервитутите на енергийните обекти. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган и в изискуемата от закона писмена форма, при издаването й са допуснати съществени нарушения на административно-процесуалните правила и материалния закон. Прието е от съда, че делото няма доказателства, че към датата 26.04.2021 г. Булгартрансгаз ЕАД е носител на вещни права в имот с идентификатор 29430.4718.41, както и че жалбата на дружеството от 03.01.2023г срещу визата е допустима. Според съда, дори и да се приеме, че жалбата е била допустима, не става ясно от мотивите на ответника как точно визата противоречи на ПУП - ПП от 2015г. /в коя негова част/, кога същият е влязъл в сила, кога е изменян и кога измененията са влезли в сила, ако засягат процесния поземлен имот. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и при спазване на предвидената от закона форма. Правилен е и решаващия извод на съда за материална незаконосъобразност на оспорената заповед, както и за постановяването й в нарушение на административно-производствените правила, но по различни от изложените в съдебния акт мотиви. Разпоредбата на чл. 91, ал. 1 от АПК, на чието основание е издаден оспорения акт, дава възможност на административния орган, издател на този акт, да коригира решението си чрез собствен самоконтрол, упражнен в 7-дневен срок от получаване на жалба или протест. В резултат на преразглеждането той може да оттегли оспорения акт, да отмени, измени или да издаде съответния акт или документ. Самата формулировка на законовата норма е "оспорения акт" и това сочи на изискването пред административния орган да е подадена редовна жалба или протест, които пораждат своя деволутивен и суспензивен ефект, като ако не намери основание за преразглеждане, органът е длъжен да изпрати жалбата или протеста на компетентния по-горестоящия административен орган или съда. В конкретния случай от приетите по делото писмени доказателства настоящата съдебна инстанция намира, че не са били налице предпоставките по чл. 91, ал. 1 от АПК, макар да е била налице подадена жалба от Булгартрансгаз ЕАД срещу издадената виза за проектиране, доколкото същата не е била редовна, тъй като от една страна е била подадена срещу влязъл в сила административен акт, а от друга страна е била подадена от лице, за което не е налице активна процесуална легитимация от оспорването на визата за проектиране. В случая оттегленият акт представлява виза за проектиране по чл. 140, ал. 3 от ЗУТ, съгласно която разпоредба визата се съобщава на заинтересованите лица по чл. 131 от ЗУТ. С оглед на това към датата на издаване на процесната виза за проектиране изх. САГ21-ГР00-184/4/29.04.2021 г., заинтересовани лица по смисъла на чл. 131, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, на които е следвало да бъде съобщена са единствено заявителите Л. В. и С. В., в качеството им на собственици на имот с идентификатор 29430.4718.41, на които и същата е била съобщена с писмо изх. САГ21-ГР00184/4/29.04.2021 г., поради и което към датата на уведомяване на Булгартрансгаз ЕАД за издадената виза, както и към датата на подаване на жалба от дружеството, тази виза е била влязла в сила. Нещо повече, в конкретния случай по делото безспорно се установява също така, че въз основа на тази влязла в сила виза за проектиране е било издадено и разрешение за строеж 8/26.01.2022 г. от главния архитект на район Нови Искър , Столична община, влязла в сила на 02.03.2022 г. В тази връзка следва да се има предвид, че към датата на издаване на процесната виза за проектиране Булгартрансгаз ЕАД не е бил от кръга на заинтересованите лица по чл. 131, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, за които изрично в специалната разпоредба на чл. 140, ал. 3 от ЗУТ да се е предвиждало съобщаване на процесната виза за проектиране. Това е така, тъй като към датата 29.04.2021 г. за Булгартрансгаз ЕАД не е възникнало все още сервитутно право по отношение на имот с идентификатор 29430.4718.41, независимо от обстоятелството, че върху този имот вече е била определена сервитутна зона с ПУП ПП за Междусистемна газова връзка България Сърбия на територията на Република България , одобрен със заповед РД-02-15-156/13.11.2015 г. на зам. министъра на регионалното развитие и благоустройството. В съответствие с приложимата в случая разпоредба на чл. 64, ал. 4, т. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, за да възникне сервитут следва да са налице две кумулативни предпоставки 1. влязъл в сила ПУП, с който се определя местоположението и размера на сервитутната зона в засегнатите имоти и 2. титуляра на сервитута да е изплатил или внесъл еднократно обезщетение, определено по реда на чл. 210 и чл. 211 от ЗУТ на разположение на собственика и на носителите на други вещни права върху засегнатия имот. Видно от приложените по делото доказателства към датата на издаване на процесната виза за проектиране е била налице само първата законова предпоставка за възникване на сервитутното право влязъл в сила ПУП парцеларен план, без обаче да е налице втората кумулативно изискуема предпоставка. Решението на Комисията по чл. 210 от ЗУТ, с което е определено дължимото обезщетение за собствениците на имот с идентификатор 29430.4718.41, е било постановено на 02.03.2022 г., а самата сума е била внесена от Булгартрансгаз ЕАД едва на 08.04.2022 г., видно от приложеното по делото платежно нареждане. При така установеното по делото настоящата съдебна инстанция приема, че сервитутното право на Булгартрансгаз ЕАД по отношение на имот с 29430.4718.41, предмет на оспорената виза за проектиране, е възникнало на датата 08.04.2022 г., т. е. след влизане в сила на визата за проектиране САГ21-ГР00-184/4/29.04.2021 г. Предвид на това към момента на издаване на визата за проектиране Булгартрансгаз ЕАД не е бил сред заинтересованите лица, на които е следвало да бъде съобщена визата, както и не е разполагал с активна легитимация да я оспори нито пред съответния административен орган, нито пред съда. Подадената от Булгартрансгаз ЕАД впоследствие жалба на 03.01.2023 г. срещу влязлата в сила виза за проектиране е била недопустима, както и недопустимо е било и упражненото от административния орган правото на отзив по отношение на влязлия в сила административен акт. Като не е съобразил това и е допуснал преразглеждане на влязъл в сила административен акт, на основание чл. 91, ал. 1 от АПК, касаторът е допуснал съществено нарушение на закона, което прави оспорената заповед незаконосъобразна, до който правилен краен извод достига и първоинстанционния съд. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София град е правилно като краен резултат и не са налице сочените от касаторите основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответниците за присъждане на разноски за тази инстанция, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати такива в размер на 1 000 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,